Зелена библиотека

Ревю на сборника „Зелени разкази (ама наистина)“ от фондация „Човешката библиотека“.

Ако сте чували за фондация „Човешката библиотека“, но не сте много сигурни кои са те и за какво се борят, то аз имам идеалния литературен отговор на въпроса ви. Тяхната антология „Зелени разкази (ама наистина)“, която излезе през 2016 г., отлично въплъщава идеалите и посланията на „Човешката библиотека“ – както с хубавото, така и с не чак толкова хубавото. Техните автори пишат не само за да ви развличат, а и за да ви предадат, че имаме нужда от малко повече любов, и от малко повече активност, за да запазим себе си и природата около нас. Понякога творбите в тази антология са твърде наивни, понякога са излишно патриотични или прекалено повърхностни, но винаги са позитивни, а посланията им – адекватни и актуални.

Сред авторите има всякакви – стари и млади, българи и чужденци, най-старият разказ е писан през 1971, а най-новият – през 2014. Но е учудващо колко необходимо е да се чуят/прочетат те сега, когато наболели теми са Пирин, справедливостта, увехналите ценности и борбата за по-добър живот. Сборникът едва ли ще допадне на хората, които смятат, че протестите всеки четвъртък на Орлов мост са не на информирани хора за опазване на природата, повече прозрачност в бизнеса и отделяне на мафията от държавата, а просто на сбирщина хипита, платени от „зелен октопод“, пречещи на туризма. „Зелени разкази (ама наистина)“ няма да обърне възгледите на закотвилите се в колите си псевдопатриоти, но пък може да влее нови сили на онези, които вече се борят за зелена кауза и имат нужда от съвсем леко презареждане.

Що се отнася до литературните качества на антологията – те също варират от творба до творба. Имаше 1-2 неща, които ме изненадаха много приятно, както и още толкова, които ме отвратиха. Останалите разкази се вмъкват някъде в скалата между двете крайности. Като цяло, по-често ми допадаха дългите разкази, чуждестранните и по-скорошните. Очаквах да харесам разказите на ветераните повече от тези на тийнейджърите, но учудващо се оказа, че възрастта на авторите въобще не е фактор.

Теодор Стърджън отдавна е любимец на съставителите и не е изненада, че първият разказ е негов. „Скалпелът на Окам“ е приятно произведение, повече експеримент на мисълта, отколкото динамичен сюжет. Не мога да кажа за какво се разказва, без да го спойлна, но определено е от по-добрите разкази в антологията. Въпреки че е най-старият, писан преди почти половин век, възрастта му изобщо не си личи. Спокойно можеше да бъде написан и днес.

Не мога да кажа същото за „Светулчина поляна“ на Сергей Другал. Неговият разказ не е лош, но се усеща повече като откъс от нещо друго, а не като самостоятелно произведение, и е видимо, че е писан отдавна. Той представя един потенциален свят на бъдещето, в който практически цялата му естествена история е консервирана в един изкуствено създаден микрокосмос. Група изследователи се придвижва из него и разглежда какво се е получило от пускането на природата на свобода.

Алтернативна корица

За съжаление, безразличен ме остави „Братята от Левса“ на Александър Карапанчев, донякъде и заради позицията си в сборника. Той е третият поред, който просто представя един свят, без в него да има някаква запомняща се история и вторият без впечатляващи герои. „Братята от Левса“ са и доста по-фентъзи ориентирани, отколкото на мен ми харесва, и хиперболизират зеленото си послание твърде много, макар че поне не го набиват в канчето директно, а по начин, изпълнен с повече красота и въображение.

С подобни впечатления (или липса на такива) останах от „Следствието“ на Сергей Комарницки, „Парченца смърт“ на Мария Белчева, „Зрънце живот“ на Мария Сердарева, „Любов под дърветата“ на Христина Панджаридис, „Багер в пясъка“ на Камен Петров и „Единак“ на Християн Трифонов – разказите им са кратички и твърде явно предават екологичното си послание, с което рискуват да го направят отблъскващо. „Багер в пясъка“ дори е повече есе, отколкото разказ, обясняващо очевидните причини да се протестира срещу засипването на природни местности с бетон. „Единак“ е изключение от последната критика, защото при него не разбрах дали изобщо има послание, но пък поне главният герой не е човек, а вълк, което е бонус. Но да не прескачам – продължавам по ред на съдържанието.

„Справедливост“ на Дейвид Брин отново е от добрите разкази и е първият с нормални структура и история. Сюжетът му се развива в бъдещето, когато един войник е част от екипа, който ще залови опасен престъпник и контрабандист, забогатял от продажба на редки стоки като „рогове от носорози, зъб от нарвал на прах, сперма от кит“ и др. Оказва се, че той продава стоката си не на хора, а на извънземни, които са също толкова лишени от морал, колкото купувачите им днес. Споделям това, защото ми направи впечатление – не е голям спойлер, тъй като е малък детайл в разказа, но добре украсява и без друго интересната история.

„По Е-3 за 23“ на Димитринка Ненова е разказът, който практически ме вбеси. От една страна, Ненова очевидно има талант (без да съм чел друго от нея) и пише майсторски, с емоционален заряд, с литературни изразни средства, с колоритен език, увлекателно, с всичко необходимо. От друга – посланието му е толкова безобразно банално, така пропагандно предадено и толкова пресилено, че отвращава. Главният герой е кисел тийнейджър, който след една екскурзия по чукарите осъзнава колко много обича живота, природата, страната и роднините си и изведнъж се превръща в мъж за пример. Не съм сигурен доколко едно такова леке ще бъде полезно на обществото, независимо че вече знае, че е лошо да си хулиган и е хубаво да си патриот. Остава си също толкова тъп, просто е с правилни възгледи. Подразни ме също езикът на разказвача – от една страна той е, повтарям, тъпо леке, а от друга, авторката е очевадно ерудирана и интелигентна дама. Двете крайности са смесени в един разказ, което е нереалистично и дразнещо. Може би причината е, че героят стига до „прозрението“ си тотално незаслужено и целият процес е изключително повърхностен. А неговата придружителка Рени е просто зубърка с промит мозък, въпреки че и тя е с правилните възгледи. Едно признавам на разказа – малко неща успяват да стигнат толкова дълбоко до мен и да породят толкова противоречиви чувства. С интерес ще прочета нещо друго на Димитринка Ненова, за да се опитам да си обясня на какво се дължи това и какъв автор е тя.

Интересно произведение е „Приказки за юнаци и злодеи: Зелена?“ на Калин Ненов и Борислава Славеева – Борея. Усеща се като доста извънземно и извънреално, същността на главните герои е енигма, има емоционален заряд и излети чувства в него. Същевременно, и тук посланието е ясно, дори лицата и местата, за които става дума, са с ясни прототипи от нашия живот. Юнаците, пазителите, героите, активистите, протестърите вероятно ще се припознаят в него. Краят му е малко мрачен, а ми се щеше да е по-позитивен и мотивиращ. Струва ми се, че е писан повече с цел самотерапия, отколкото като литература, ориентирана към читателите, но това не е лошо и не пречи прекалено.

Любомир П. Николов е авторът на най-дългото произведение в антологията, пиесата „За вятъра и другите природни пиршества“. Да не се бърка с Любомир Николов – Нарви. Тук си признавам, че просто не разбрах смисъла. Има интересна концепция, но пиесата е от онези, които ненавиждам да гледам – твърде арт, твърде отнесена, с твърде много баластра. Написана е точно като за дървените български актьори, обожаващи да театралничат. Вероятно проблемът е в мен.

„О, дай ми дом“ на Адам Ракунас е един от най-интересните разкази в сборника, въпреки че е спорно дали принадлежи на фантастичния жанр. В него един гениален и упорит фермер се опълчва на гадна корпорация-монополист, която иска да го смаже като конкурент и заплаха за бизнеса си. Написан е увлекателно, зеленото послание не е прекалено крещящо, а и е по-осмислено и дълбоко от стандартното „Пазете природата“, героите са достатъчно добре развити и запомнящи се въпреки малкия обем, сюжетът е интересен и ни кара да симпатизираме на главния герой. Усещам бизор да се поинтересувам повече за Ракунас и дали има други творби на български.

„Моцартина“ на Марта Радева е от наивните кратки разкази с твърде крещящо послание, но пък е интересно написан и успява да докосне сърцето на читателя. Става дума за прецакано от живота и хората (и наводнението в Аспарухово) ромче, чиято единствена подкрепа е една трогателно добра учителка по музика. Въпреки че сюжетът и героите са твърде оптимистично представени (реалността е доста по-черна), а консервативните читатели веднага ще изкрещят „Помощ – политкоректност!“, разказът ни кара да се замислим как се отнасяме към малцинствата и колко лесно би било всъщност да ги интегрираме, стига ние самите да преодолеем надменността и невежеството си и да положим минимални усилия да ги приемем.

„Сълза от змеица“ на Светла Дамяновска и „Само любов“ на Нели Цветкова са по 4-5 странички, но си струва да се прочетат. И двата са трогателни – единият заради сладкото малко драконче, а другият – заради симпатичната и изпълнена с любов баба, обичана от растенията.

Най-много от цялата антология ми хареса и приятно ме изненада последното произведение в нея – „Коя е тя“ на Давид Мавродиев. Отново кратък разказ за едно дете с леко нахална майка (авторът е 13-годишен), което под зоркия й поглед пише за… няма да ви кажа за какво, въпреки че не е далеч от акъла. Любопитно е, че разказът е написан в рима, но без да е оформен като стихотворение. Интригуващ и леко закачлив, определено привлича вниманието и го задържа. Не знам дали авторът сам осъзнава колко добро и свежо нещо е изкарал. Предвиждам светло бъдеще за него, независимо в каква област избере да се развива.

Като обобщение за цялата антология – не мога да кажа, че тя е задължителна за библиотеката ви, тъй като прекалено много от творбите в нея не можаха да ме докоснат. Не съм сигурен и доколко е подходяща като „пропаганден“ материал, ако искате да я подарите на някой ваш познат, когото да спечелите за зелената кауза. По-скоро е предназначена за тези от вас, които вече са спечелени и имат нужда да видят себе си, историите и мечтите си на (100% рециклирана) хартия. Жалкото е, че такива хора не сме много – ако се съди по последните парламентарни избори – около 3% от обществото. Но е важно да се чува гласът ни, да сме сплотени и да не се отказваме. Само така имаме шанс да постигнем нещо.

 

Моята оценка:
История – 4.50
Герои – 5
Стил на писане – 4.50
Eлементи на изненада – 4
Емоционален заряд – 5
Теми за размисъл – 5
Фантастични елементи – 5-
Степен на оригиналност – 4
Старание на автора – 5+
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 4.50

Общ успех: Мн. добър (4.65)

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
4 коментара

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |  

Петър Атанасов

То не е само това. Може би в разказа въобще не се посочваше точно думата нация и излишно фокусирах предишния коментар върху фалшивия патриотизъм. Като цяло големите прозрения на героя са всъщност някакви банални неща, на които бабите учат внуците си преди да тръгнат на училище. Но в случая нямаме баба, а зубърка, която ще стане от най-досадните такива баби като й дойде времето. И рецитирането на стихотворения при гледката на планина ми идва прекалено хипарско. И тия банални и хипарски неща се представят като приложими и лесно достъпни за абсолютно всеки, независимо какво дъно е стигнал. Като в съчиненията, които пишехме в трети клас.

Не знам, не мога да обясня всички аспекти, по които разказът ме издразни. Но пак ще повторя, че е много жалко, че стана така, защото авторката очевидно е ерудирана и много добре пишеща.

Кал

Лелеее! Какво есе! Усеща се, че много си ѝ насъбрал на тая тема. 🙂

Аз се смръщих, като видях думата „патриотични“ още горе в рецензията ти, понеже моят собствен подход отдавна не се вълнува от понятия като „нация“, „родина“ и други тесни територии. Земята, въздухът, водата нямат граници – не можем да се съсредоточим само върху „наще си“ и да си мислим, че осирането на „чуждите“ няма да ни засегне, нали така? Затова и много внимавам, когато усетя патриотични пориви, в говоренето или писането. В това отношение всички в журито ни, вярвам, бяхме единодушни. Съответно мислех, че сме го избегнали в подборката на разказите… но твоят отзив ме разколеба.

От друга страна, подозирам, че на теб ти се е задействал някакъв негативен спусък (negative trigger, от теорията на общуването). Привидял си много повече патриотизъм в „По Е-3 за 23“, отколкото го има там. (А може би и в другите текстове, които са те подразнили по тая линия.) Но пък така открих колко важна е за теб темата за излишния патриотизъм. Което на мен ми е много ценно – то изпълнява любимата ми функция на литературата/изкуството като „огледала“, чрез които опознаваме другия по-дълбоко.

Иначе за мен посланието на „По Е-З за 23“ по-скоро е: „Научи се да виждаш света си. Така ще го обикнеш.“ А действието би могло да се развива където и да е, не само в България.

Отделно, както казах и в предния си коментар, за мен героят се развива бързо, понеже е отворен към такъв тип развитие. Той не е тъп, просто дотогава не е попадал в предразполагаща среда. И не виждам какво ще го подтикне да кривне в друга посока, веднъж открил тази. Аз имам вяра в днешната младеж. И не само днешната. И не само младежта. 😀

Earth няма НИЩО общо с Cloud Atlas. Дейвид Мичъл за мен е от слабите прогностици – той работи с антиутопични бъдещета, в които взима две, макс три лоши тенденции от настоящето и ги довежда до някаква крайност, с цел възпитателно сплашване на съвременния читател. Което е скръбна работа 🙁 – то пренебрегва неминуемото възникване на противостоящи им тенденции (пример: колкото повече осираме природата, толкова повече ни засяга това и съответно се задействаме да обърнем процесите). Брин, наопаки, е в състояние да обхване поне 20-30 съвременни тенденции – и хубави, и лоши – и да си представи следващите стъпки в развитието им, докато те продължават да си влияят взаимно. Много малко подобни автори съм виждал.

Хахаха, отчаянието на Кал в края на „зелена?-та“ беше заради отношенията между някои от съратниците му. Неспособността им да се разберат помежду си, колкото и свестни да са поотделно. Желанието му да избяга от такъв тип отношения. Но мога да те уверя, че е било само временно. Както е усетила и Юна. 🙂

А както пеят Avantasia: Dreamers come and go, but the dream’s forever…

Петър Атанасов

Еее, бая време мина, вече не си спомням точно какво съм чел 😀 Ще опитам да отговоря.

За Е-3 явно не съм се доизяснил, сега като си го чета наистина не става съвсем ясно какво точно ме дразни. Ясно е, че идеята е момчето от тъпо хулиганче-хейтърче да стане на добродушно, полезно за обществото патриотче. Така и става и може би това е доста добро развитие като за него – със сигурност е по-добре, отколкото да си остане хулиган. Лошото е, че не виждам той да е осъзнал истинските ценности (или поне тези, които аз смятам за истински), не мисля, че той ще се бори за нещо смислено и по-важно от баналните му живот и размножаване в бъдеще. Например, той не е патриот, който ще отиде да протестира срещу АЕЦ Белене или в защита на Пирин – той ще гласува за Валери Симеонов или Бойко Борисов, защото така е патриотично, и ще псува тия нехранимайковци, соросоиди и жълтопаветници, дето му пречат да се прибере по-бързо при зубърката и чаветата (защото, нали, най-голямата ценност в България все пак е семейството, не нещо друго). Той няма да се бори за благосъстоянието на хората в страната си, за свободите им, за добруването им, за развитието им – той ще се бори те да бъдат патриоти като него, да не се цепят от колектива, да не нахалстват там по някакви антипатриархални и рушащи православието истанбулски конвенции и гей-прайдове, развращаващи децата. Ще е от тези патриоти с турски имена, които променят турските имена в Стара Загора, защото застрашават българщината. От онези, които никога не са чели, харесали или запомнили нещо от Вапцаров (комунист, осъден на смърт заради про-СССР-ската си дейност, друго нещо, което повечето не знаят), но бързат да се възмущават, че една чалга певица е опитала да провокира нещо, използвайки негов текст, и се борят да я забрянат (сега видях, че видеото е свалено, защото големите патриоти и псевдоинтелектуалци са го докладвали – Да живее културата! Спасени сме! Бай Тошо одобрява, а Вапцаров вече не се върти в гроба. Сега спокойно можем да се друсаме на 100 кила – 100 каба гайди, изпълнени с национална гордост и усещане за културно и морално превъзходство). От онези, които вкъщи слушат рапа на американските чернокожи, но мразят българските цигани, защото те са им виновни за всичко (вместо да се опитат да решат проблема с липсата на интеграция, което е двустранен процес). Които не помнят нищо от и за Ботев, но понеже са станали прави по време на сирените на 2-ри юни, значи са изпълнили патриотичния си дълг и това ги изпълва с лична гордост за грандиозно постижение. Които танцуват показно хора пред Народния театър на фолк песен, продуцирана от Пайнер, но не биха изтърпяли вкъщи да изслушат едно автентично изпълнение (всъщност, какво говоря, това дето го пускат по кръчмите, си е автентичният фолк, нищо че инструменталът му е от синтезатор). Такава ми изглежда зубърката и точно на това е научен вече и той. Всъщност, не си спомням конкретни цитати, които са ме навели на тези мисли, просто в последно време ми е втръснало от тези фалшиви патриоти. Защото в 99% от случаите, когато чуя някой да говори за такива ценности по този начин, по който героите в произведението, той мисли и действа точно така. Истински напредналите хора (по мое мнение и мои оценки) отдавна са надраснали това ниво, а разказът сякаш иска да си останем на него. И ме дразни, че в момента точно такива послания са модерни, но не като възраждане на истинския патриотизъм, а като начало на националистическа вълна, която може да се развие в нещо опасно ако продължи така. Може би ако бях чел разказа преди 10-15 години щеше да ми хареса повече.
И другото нещо – ако целият му мироглед е способен да отиде от едната в другата крайност за няколко седмици – значи същият процес може много лесно да се повтори в обратна посока. Достатъчно е влиянието от зубърката и баща му да спре и той ще се върне към старото си аз. Иначе казано, мозъкът му явно се промива изключително лесно. Такива патриоти около мен не ща, благодаря. Съмнявам се, че удължаване на разказа щеше да помогне особено в този аспект. Твърде крайна и наивна е идеята. Твърде пресилен е патосът му и в двете крайности, за да ми бъде каквото и да е от това реалистично.
И още един момент, който може и да не е станал ясен в ревюто – не си спомням цитати, но в началото, когато героят уж е необразован хейтър, той използва твърде много сравнения с емблематични литературни герои, твърде ярък език. Нали уж е бунтар, който мрази да чете, откъде ги знае? Как е постигнал такова богатство на езика, каквото има авторката?
Впрочем, този текст го четохме на редакторската работилница преди години. Още тогава ме вбеси, в книгата го прочетох за втори път. Не искам да го чета трети път. И не искам никога повече да виждам такива.
Ето едно клипче, което може би по-добре ще обясни от мен самия какво си мисля за героя от този разказ – https://www.youtube.com/watch?v=kttVCbTrDLw

Интересно ми е да получа тази информация за „Справедливост“. Някой ден, когато съм престарял, сайтът е затворен и аз вече чета книги само и единствено за удоволствие, може и да прочета романа, интересно звучи. Да не би да е нещо като „Облачен атлас“? Или пък може някой да се излъже да го преведе на български и да ми попадне за ревю, което ще ускори процеса 🙂
Значката с Бузлуджа е страхотна идея, и аз бих препоръчал нещо с летящата чиния 🙂 Жалко, че сега са я затворили и сложили охрана (според новините), а аз така и не я посетих да си направя селфи сред руините докато му беше времето.

Ако правилно си спомням края на „зелената“, Кал е отчаян от хората, че не разбират каузата му и допускат да се върви срещу нея. И бъдещето изглежда мрачно, защото каузата ще бъде загубена. Браво на Юна, че го лекува, ама кел файда. Ще доживее да си види мрачното бъдеще, което не е успял да спре, вместо да умре сега – честито 🙂 Иначе да, наистина стои малко по-висящо от идеалното, не се баш разбира какви са тези същества и какво се случва с тях, но не е болка за умиране и е достатъчно добро като самостоятелно произведение без връзки с други.

Кал

За тримесечния юбилей от празника (а горната рецензия беше истински празник насред привичното мълчание 😉 ) ще споделя някои наблюдения и аз.

Най-много ме изненада реакцията ти към „По Е-3 за 23“. Може би защото аз изначално не приех момчурляка толкова като „леке“ (тоест завършен неспасяемник), а по-скоро като „кисел тийнейджър“ (тоест неориентиран, но променящ се). Затова и трансформацията му хич не ме учуди. (Айде, бе! Колко хора няма да се трансформират, като прекарат 23 дни, 24 часа дневно, в компанията на всестранно надарено другарче, което отгоре на всичкото предразполага към романтика? 😀 ) Не знам дали ако историята беше написана в по-дълга форма, щеше да ти стои по-убедителна; аз някак си „запълних празнините“, екстраполирайки. Не ми се струва и че героят беше тъп. Неориентиран, както казах – да; но никъде в текста не видях белези, че ни приема, ни предава. Напротив, стори ми се, че под „куул“ фасадата се крие някой, който е отворен към нови преживявания. Затова и толкова бързо ги попива. Може би ако сравним конкретни цитати, ще разберем кой извод откъде е дошъл.

(Целта ми тук не е да защитавам разказа – просто винаги ми е интересно да изследвам различията в тълкуванията на читателите.)

За „Справедливост“ да издам (хихихи), че не е разказ, ами… откъс от романа Earth (непревеждан на бг). Но всъщност си седи съвсем завършен, да? Структурата на целия Earth е „мозаечна“ и позволяваше да включим откъса като „разказ“. (Иначе Брин почти не пише къси форми.) Самия роман ти го препоръчвам страхотно много – представя едно наше бъдеще, което хем е умно изградено, хем вдъхва надежда, а половината му предсказания вече са се сбъднали. :-O

А като питахме Брин какъв хонорар иска, отговорът му беше „Някакъв артефакт от комунизма, който да изглежда по-фантастично“. Ние мислихме, мислихме… и му пратихме значка с паметника на Бузлуджа. 😀

За „зелена?-та“ приказка и „Краят му е малко мрачен“: Ама… ама… как така?! Стига, бе, човек! Аз мрачни краища не пиша – катарзисни в най-лошия случай (освен „ужасяващата“ приказка, де… ехехехе) – а и да бях написал, Борея сигурно щеше да ми нашока репата… Шегата настрана, като правих едно преброяване на текстовете със зареждащо звучене срещу тези с натоварващо, нашето нещо с Борея ме озори къде да го сложа. Така че те разбирам. 🙂 Но си го представи така: В началото виждаме как Кал лекува Юна физически. Накрая виждаме как Юна – слушайки – лекува Кал душевно. … Поне малко мотивиращо не ти ли действа? 🙂

Впрочем: приказката разбираема ли ти беше, без да си чел предходните истории от цикъла за Юнаците и злодеите?

И още работи ме сърби да кажа, но да не се оливам. Да има и за следващия път. 😉

Огромно благодаря пак!