Покоят е благословия в Царството на сънищата

„Луната, която убива” не е типично фентъзи. Тази книга ни въвежда в един загадъчен нов свят, изпълнен с опасна магия, мистерии и интриги, който, макар и вдъхновен от Древен Египет и региона, не се намира на Земята. Повествованието не е изпълнено с битки и чудовища, но това в случая е за добро. Атмосферата е мрачна, но силно въздействаща и за читателя е лесно да вникне в нея, и да сподели емоциите на персонажите. Макар че не всичко може да се нарече оригинално (например жадния за власт владетел, който иска да се превърне в истински бог, или манипулативния първосвещеник), авторката има специфичен почерк и е успяла да създаде завладяваща и запомняща се творба. Ако обичате Древен Египет – или поне това, което поп-културата свързва с него (мистерии и магия; специфична екзотика; култура, изградена около силната вяра в задгробния живот), „Луната, която убива” е четиво, на което трябва да дадете шанс.

Сюжетът отвежда в кралство Гуджааре, в което жреците, наречени бирници даряват покой на онези, чиито души са осквернени от поквара. Това става чрез Вземането – бирниците владеят специфична магия, наречена наркомансия (сънна магия – не е свързана с некромантията, в случай че ви звучи подобно), която им позволява да приспят набелязания, да го отведат в Царството на сънищата (Ина Карек) и да го оставят там завинаги в неговия личен рай. Разбира се, след Вземането човекът е мъртъв, но то не се равнява на убийство, тъй като бирникът всъщност спасява душата и събира полезни вещества от умиращия – най-вече сънна кръв, които се предават на лечителите и се ползват за благото на живите.

Тъй като поредицата се казва „Сънната кръв”, си струва да обърна повече внимание на тази субстанция. Както е отбелязано в речника в началото на книгата, сънната кръв е една от четирите съставки на съня. Тя се извлича от последния сън, който съпътства момента на смъртта и се използва за установяване на покой. Освен това тя лекува лудост и е изключително силен и пристрастяващ наркотик, и ако се натрупа в големи количества у един човек, може да го дари с невъобразима мощ. Жреците бирници задържат у себе си малко количество и отдават останалото за нуждаещите се. С течение на времето всеки бирник се пристрастява донякъде към нея, но не и в критична степен. Ако последното се случи, бирникът се превръща в Жътвар – ненаситно, безумно същество, което не подбира жертвите си и може да убие хиляди наведнъж. Жътварят не отпраща душите в рая, а буквално ги унищожава. Разбира се, жътварите са забранени и са полузабравен мит, но това не е от значение за гражданите на съседните държави, за които всички жреци на Хананджа (Богинята на сънищата) са еднакво опасни убийци, независимо дали са побъркани или не.

Според жреците, източник на наркомансията е Сънната луна – по-голямата и забележителна от двете луни, които осветяват нощното небе (както споменах, действието не се развива на Земята).
Ехиру е бирник, който е изключително отдаден на вярата си и убеден, че това което върши е добро. Въпреки опита си, той допуска грешка – унищожава душа без да иска. Човекът, който подлежи на Вземане, е чужденец, който разкрива на жреца, че е използван и дори споменава немислимото – че из столицата броди Жътвар. Хетава (главен храм и седалище на вярата) решава кой е покварен и трябва да бъде Взет, така че един жрец трябва да се довери на преценката на висшестоящите и да изпълни това, което му е наредено – Ехиру започва да се съмнява и допуска възможността някой да го манипулира. Той е разтърсен от това, че оставя емоциите да го завладеят и не успява да се погрижи за душата на умиращия. Въпреки, че е в депресия и се нуждае от почивка, жрецът скоро получава нова поръчка – трябва да Вземе

Сунанди – посланичка на съседната държава Кисуа. Ехиру и чиракът му Нинджири са на път да изпълнят поръчката, но в последния момент решават да дадат отсрочка на жената, която твърди, че обвиненията срещу нея са фалшиви. Тя им разкрива, че Принцът на Залеза (който всъщност е крал, чиято титла е „Принц”) вероятно иска смъртта и, тъй като стои в основата на опасен заговор. Ехиру решава, че трябва да стигне до дъното на нещата и да разбере дали наистина е използван от властниците. Много скоро той и чиракът му се сблъскват с Ужаса, в лицето на Жътваря и осъзнават, че нещата са много по-страшни, отколкото изглеждат първоначално. Сунанди, Ехиру и Нинджири поемат на дълго и мъчително пътуване до Кисуа, в опит да спрат напиращото зло, а междувременно самият Ехиру трябва да се бори и със злото, което се заражда вътре в него.

Стилът на книгата е красив, на места дори поетичен, но малко муден. Утежняват го странните имена и термини, събрани в малкия речник в началото, които се използват доста често в текста. Повечето от значимите събития в творбата са събрани в края и, докато по-голямата част от сюжета обрисува пътуването на героите (към физическата цел и към себе си). Липсата на зрелищни сблъсъци и пикантни страсти в основната част от текста, се компенсира напълно от наситени емоционални моменти, които са описани живо и въздействащо.

Ехиру и Нинджири са сложни и интересни личности, които авторката е успяла да обрисува добре. Ехиру е брат на Принца, но е отдаден изцяло на Хананджа. Той е добър човек с ценностна система, изградена около вярата му. Животът му е белязан от ужасни събития, случили се в неговото детство, които вероятно са част от причината Ехиру да вярва, че отвъдният живот е за предпочитане пред света на будните. Неговата вяра е поставена пред безброй изпитания, които го отвеждат отвъд ръба на лудостта, но той успява да победи и враговете, и себе си.
За разлика от него, Нинджири е роден в кастата на слугите. Той е красив, около шестнадесет годишен младеж, който е решил да стане жрец, защото следва примера на своя наставник. Нинджири обича Ехиру (във всякакъв смисъл) и му е безрезервно предан, без да очаква нищо в замяна. Въпреки това, той не допуска любовта му да се превърне в егоизъм и да му попречи да направи това, което е нужно.

Сунанди, макар и не толкова интересна и добре развита като другите двама, е героиня, с която повечето читатели биха могли да се идентифицират по-лесно. Тя е красива и умна дипломатка (разбирайте шпионка), чиято основна цел е да предотврати евентуална война между Гуджааре и Кисуа. За нея бирниците са нищо повече от убийци, които изпълняват поръчките на своите висшестоящи. Сунанди не разбира защо някой би предпочел смъртта пред живота, дори животът му да е изпълнен с безконечни страдания. Постепенно, опознавайки Ехиру, тя разбира, че не всички жреци са лоши хора, и не всеки иска да живее на всяка цена.

Малък недостатък на сюжета, поне според мен, е представянето на Лин – момиче, храненица на Сунанди (която, между другото, е единственият бял човек в книгата, ако изключим Нинджири, който е описан като светъл). Лин е персонаж с кратка и не особено значима роля, но е представена като някой, който ще има голямо значение за в бъдеще. Очакванията за това не се оправдават и е възможно читателят да се почувства излъган.

Основни играчи на страната на Злото, са Принцът (Еникет) и Жътварят. Последният е по-скоро същество, отколкото човек. Той е напълно унищожен отвътре – това, че преди е бил добър и благороден, би следвало да ни подскаже в какво може да се превърне всеки един бирник – дори принципният Ехиру. Жътварят е олицетворение на опасността, която представлява сънната магия и обяснява защо въпреки добрите и страни (сред които лечение за почти всичко), тя е забранена в съседните държави.

Принцът е многопластов злодей. На пръв поглед чаровен, обичан от семейството си, новатор, в действителност той е завършен психопат. Още от младежките си години, Еникет винаги се стреми да доведе до край чудовищните си планове, за да постигне абсолютна власт.

Финалът на творбата е многопланов и напрегнат – той представя зрелищна кулминация на събитията, както и на съдбата на Ехиру и Еникет, които са в центъра на всичко. Въпреки, че „Луната, която убива” е част от дуалогия, краят на книгата е затворен и напълно удовлетворяващ. Някои от събитията, които се случват в него, разтърсват света на Гуджааре и са предпоставка за големи промени, които може би ще се случат във втората част.

Темите на творбата са дълбоки и сложни – на много от тях не може да се даде ясен отговор,тъй като отговорът би бил различен за всеки. Кое е по-ценно – душевният покой, или животът – дори да е живот изпълнен с мъки и страдания? Каква е разликата между вяра и религия (всъщност голяма); дали истинската любов си струва, дори когато е обречена? Какво е покварата – нещо, което се определя от действията на човек, или е заложена поначало в душите на някои хора (какъвто, изглежда е случаят с Принца)?

Моята оценка:
История – 5
Герои – 6
Стил на писане – 5
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 6
Емоционален заряд – 6
Фантастични елементи – 5
Степен на оригиналност – 4
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5
Общ успех: Много добър (5.30)