Алманах ФантАстика 2010-2011 – Ревю – I

Ако влизате по-отдавна в сайта ни, вероятно вече сте попаднали на място, където да се споменава нещо за „Алманах Фантастика“, ежегодно (или веднъж на две години, зависи как се падне) издание на „Човешката библиотека“, в което се обръща нужното внимание на българската фантастика. Ние се сдобихме със свой екземпляр на Фантастивала и оттогава, малко по малко, се разгръщат неговите страници. Бавно, защото в него има много неща – разкази, статии, ревюта, картини, писма – какво ли не. Това е основният плюс на алманаха – съдържанието му е изключително разнообразно и съм сигурен, че всеки ще намери нещо интересно в него. Дори някои неща да не ви допаднат, има достатъчно, което да ви хареса. А разнообразието гарантира и по-дълъг живот – една трилогия от 1000 страници, например, се чете по-бързо и по-лесно от един сборник в 400 страници, какъвто е този.

Преди да пристъпя към коментар на алманаха, отправям едно предупреждение. Той не е предназначен за масовата публика, още по-малко за тийнейджърската. Вампири, които хем са на 200, хем на 17 години, няма да намерите. Авторският кръг добре знае какво би им донесло комерсиален успех, но не се целят към него. Всъщност, самата дума „алманах“ намеква за това какво можем да очакваме – звучи като нещо архаично, древно, но претендиращо за класическо и извисено над злободневието. Именно тази дума (а и средната възраст на публиката на Фантастивала във втория му ден) ме накара да подходя с недоверие към сборника. Не знам дали това е само моя индивидуална черта, но когато ми се даде някой текст, вече определен за връх на литературата, хвален и прехвален с високопарни думи от всички претендиращи за интелигентност хора, които са попадали на него, аз подхождам с недоверие (не казвам, че за алманаха е имало такива хвалби, но определено стилът му е като в тези произведения). Най-често защото тези велики класики не ми допадат. Може би не ги разбирам – определено не съм от тези, които ако прочетат „Беше студен и мъглив ден“ стигат до анализаторски висоти на авторовото послание от типа „Денят в света на героя е студен, защото хората там са студени, хладнокръвни и отчуждени един от друг в резултат на деградацията на социума, а мъглата изразява забулването на истинските ценности от очите на изтормозените хора, принудени да живеят в едно низко и мерзко общество, потискащо човешките природа и добродетели“. Не искам и да стигам до такива висоти – искам, когато прочета „Беше студен и мъглив ден“, да знам, че на героя му е студено, има мъгла и толкова! Дразня се, когато е казано с първата цел, а всички превъзнасят автора за острата му критика към обществото само в това изречение, което всъщност демонстрира неговата гениалност и новаторство. Да, в алманаха има много такива текстове, но за щастие, в него има и много неща, които си заслужава да се прочетат и от хора като мен. Както казах, заслужава си да се прочете попринцип, защото в него има за всекиго по нещо (без феновете на тийн-вампирите).

Започваме с рубриката „Изгревът на следващото“. В него са представени три прози, които се занимават с далечното бъдеще. „Чудовището“ на Алфред ван Вогт разказва за извънземни, които идват на Земята десетилетия след като човечеството е измряло. Разказът започва с огромен потенциал – извънземните изследват планетата и започват да съживяват хора, за да разберат какво се е случило. От всеки екземпляр придобиват различни и недотам приятни впечатления за нас, но съживяването на последния им изиграва лоша шега. Вторият текст са откъси от романа „Пладне“ на братя Стругацки.

Единственият български текст в рубриката е третият – първа част от романа „Ортодокс“ на Григор Гачев. Всъщност, това е и най-интересното произведение в целия сборник! Оплетени са нишки на българската митология с научна фантастика. Главният герой е едно умно и търсещо отговори дете, което е пратено да живее в манастир. Постепенно Петърчо открива, че светът е много по-сложен, не само отколкото го учат поповете в манастира, но и отколкото сам може въобще да си представи. На откъса може да се гледа и като на отделна повест, в която героите са земни, чувството за хумор изобилства, има и мистерия, която постепенно се разкрива, зачекнати са и някои философски теми, а всичко е логично, реалистично и страшно леко и приятно за четене.

Следва рубриката „Български фантасти“, която е започната с „Портрет в 3,14 D“ на Александър Карапанчев. С хитроумно озаглавената рубрика и надъхан от „Ортодокс“, започнах да чета с очакване на нещо невероятно добро, но се оказах разочарован. Изглежда, Александър Карапанчев е от първата категория писатели, чиято височайша литература остава неразбрана от недостойната ми личност. Няма да навлизам в подробности, за да не остане някой с впечатление, че не уважавам труда на писателя – напротив. Просто той не е за мен.

В български фантасти е изявен и Красимир Георгиев с „Кървави криле на кръвожадни птици“. Писателят явно наистина се интересува от философия и индийска митология, защото за тях се говори много повече, отколкото за случващото се – атентат по време на лекция в Индия. Отново се прекалява с височайшата литература, но е интересно, защото все пак е интересно да се види какво ще стане, както и да се запознаем с екзотични култури. Фантастичното в случая са размислите за произхода на човека и за ставащото с душата след смъртта.

Валентин Д. Иванов е представен с „Военен астроном“, текст, чиято идея напълно ми убягна. Изплъзнаха ми се и метафорите в „Афузел“ от Пламен Глогов, макар и разказът да има първа награда от списание Shadowdance. Афузел и племето му живеят в пустинята. Всъщност, Пустинята с главно „П“, защото тя е отделна героиня. Афузел е влюбен в момиче, което не споделя чувствата му, и има болна майка, заради която тръгва да лови еднорози, а Пустинята постоянно му праща шепоти и видения. Кой герой на какво е метафора и каква идея изразява – не мога да кажа, но от разказчето би станал хубав филм.

Ревюто на алманаха продължава тук.