Един за всички, всички в един

Чували ли сте за Били Милиган? Той е бил рецидивист с дисоциативно разстройство – малко се знае за това заболяване, но пациентите с него твърдят, че в телата им се съвместяват няколко различни личности. Всяка от тях би могла да поеме контрола над тялото, при което често не си спомня какво са правили останалите. В случая на Били Милиган личностите са били 23, като постепенно се е разработила и 24-та. И така, когато той е бил на съд за поредното си престъпление (изнасилил три жени), адвокатите са пледирали невинност поради невменяемост – не Били е извършил престъплението, а някоя от другите личности в него. Съдът се е съгласил да не го наказва като здрав човек – пратили са го в лудница и 10 години по-късно той е излязъл на свобода уж като излекуван. Историята му става известна, излиза роман за него, а Холивуд се опитва от десетилетия да направи филм за него (Били обаче е изпечен и ги съди до дупка, поради което филм все още няма). Умира през 2014 г. от рак.

Лекарите в лудницата потвърждават, че Били наистина се държи така, сякаш тялото му е обитавано от 23 личности. Първоначално си мислят, че са само 10, но при терапията се разкриват още 14, които са брандирани от останалите като „нежелани“ и не се допускат до контрол на тялото. Всяка от личностите има различни характеристики и интереси, много от които Били няма как да е придобил през живота си. Една от тях дори се определя като югославянин, говори с акцент и знае сръбски, макар доказателствата за това да не са на 100% убедителни и да не са разисквани достатъчно в интернет (което ги прави съмнителни). Около лицето Били и заболяването му има страшно много въпросителни, за които и до ден днешен психолозите не могат да намерят обяснение. Консенсус има само за това, че личностите са измислени от пациента, за да му помогнат да се справи с тежка травма в детството.

Е, Джеймс Камерън, Джоел Шумахер, Дейвид Финчър, Матю МакКонъхи, Джони Деп, Брад Пит, Шон Пет и Джон Кюсак така и не успяха да направят филм за Били, но пък очевидно той е вдъхновението на М. Найт Шаямалан за доста интересния му нов проект – „На парчета“ или Split.

М. Найт Шаямалан е сред най-противоречивите творци в Холивуд от гледна точка на творчеството му. Негови са великолепният филм „Шесто чувство“ с Брус Уилис и доста сполучливият „Следите“ с Мел Гибсън, но също и отвратителният „Последният повелител на въздуха“ и крайно разочароващият „Земята: Ново начало“ с Уил Смит и сина му. Шаямалан се опита да пробие и в телевизията с „Уейуърд Пайнс“, но безуспешно. Холивуд като цяло има доста малко доверие в режисьора, аз също не съм му от най-големите фенове, както си личи от ревюто ми за Wayward Pines, но за „На парчета“ имам да кажа един куп хвалебствия.

Започваме с уговорката, че Split не е чиста фантастика. Единствено накрая отива в зоната на свръхестественото, но пак е по начин, който се опитва да се представи като достоверен, тъй като се гради на истини и неизвестни, които най-вероятно не са възможни, но може пък и да са.

Героят с дисоциативното разстройтво във филма е Кевин. В него живеят 23 личности. Повечето от тях така и не виждаме, но се запознаваме по-обстойно с Денис – пресметлив и манипулативен манияк на тема чистота и подреденост, който обича да гледа танцуващи момичета, Патриша – строга и залитаща по езотериката леля, Хедуиг – деветгодишно момченце-дебилче и Бари – симпатичен моден дизайнер, който се опитва да въведе ред в тялото и държи контрола през повечето време, по не за пред света. Бари редовно посещава д-р Флетчър – възрастна псиоложка, която се опитва да го лекува и да докаже на света, че заболяването не просто е истинско, но и трябва да се третира с уважение. Защото хората с него може би не са луди, не са по-малко от нас, а повече – следваща стъпка в човешката еволюция. Защото те успешно се справят с тежка травма и могат, само със силата на ума си, да променят физиката и химята на тялото си.

Уж всичко е наред с личностите на Кевин, Бари се справя с живота и си лафи за мода с психоложката, но всъщност не е така. Денис и Патриша, две личности, които „ордата“ в Кевин е определила за „нежелани“, успяват да поемат контрол над тялото. Денис отвлича три тийнейджърки – Клеър, Марша (обикновени тийн-гъски) и Кейси (която има своя собствена лична драма и като резултат от това е аутсайдер, но и най-умната от трите), и ги подготвя за „храна“ на „Звяра“. По-нататък може и да се досетите какво става, но няма да ви спойлвам директно, защото целта е докато гледате да мислите какво как и доколко е възможно от това, което си мислите, че следва.

Има някои слабости на сценария в „На парчета“, които няма как да не признаем. Не всички диалози и действия са достоверни, развръзката идва малко по Шаямалански, а и някои зрители сигурно ще го намерят за муден. Но пък има и много силни страни, които компенсират. И те са толкова силни, че чак са рядко срещани.

Една от тях са героите. Личи си, че Шаямалан много добре е обмислил персонажите си – не само Кевин, но и другите – за да ги направи максимално пълнокръвни и разбираеми. Те са напълно логични и крайно убедителни. Това допринася за силен емоционален заряд, особено що се отнася до Кейси – умната жертва, но и до психоложката – самотна старица, която е заслепена от емпатията си. А най-вече служи на това да бъдат повдигнати мнооого теми за размисъл. Не знам дали аз се интересувам от човешката психика твърде много, но откакто гледах филма, често се сещам за него и се замислям. До каква степен е възможно видяното на екрана? Как живеят 23-те личности в тялото на Кевин? До каква степен са отделени, как са създадени, как и защо са се родили? Ако една от тях е лоша, може ли да се смятат и останалите за отговорни? Не, защото те са отделни личности и не са извършители на злодеянието? Или да, защото те не съществуват наистина, а са проявление на една и съща психика? Лично за мен, това е най-провокативният филм на Шаямалан.

Адмирации също и за актьорската игра. Джеймс МакАвой очевидно не е получил кой знае колко грандиозен хонорар (бюджетът на целия филм е 5 милиона долара), но се раздава на макс. Подготвил се е за важните личности и умело влиза в кожите им, дори понякога превключва в рамките на една и съща сцена. Отлично пресъздава както терзанията на един човек, така и груповата динамика на всички личности в това тяло. Останалите актьори доставят това, което се иска от тях – не блестят, но и не се дънят.

От драма и изследване на човешката психика, в последната третина филмът минава в хорър – и то супер ефективен. Има един-два кадъра с Джеймс МакАвой, които кошмарите ще ми припомнят дълго време. След развръзката пък са най-силните драматични и замислящи моменти и, разбира се, един Шаямалан-шок, който пада като гръм от ясно небе, за финал.

Не съм сигурен дали „На парчета“ ще се хареса на масовата публика и съм изненадан, че е получил широко киноразпространение, но аз определено съм доволен от него! Въпреки тъпите моменти (които един добър редактор на сценарии щеше да оправи и да ошлайфа, но или Шаямалан е решил, че е твърде гениален, за да бъде редактиран, или не са му стигнали парите, за да извика такъв) Split е филм, който горещо препоръчвам и който се надявам да оправи имиджа на режисьора. Рядко се подхожда с толкова мисъл и внимание, рядко се подхващат такива трудни теми, и то гарнирани с интересен сюжет. И рядко се получава нещо толкова провокативно, че да остане в ума ви дълго след като сте го гледали.

Моята оценка:
История – 5+
Герои – 7+
Режисура, ефекти и актьорска игра – 6
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 7+
Емоционален заряд – 6
Фантастични елементи – х
Саундтрак – 4.50
Старание на екипа – 5.50
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 4.50

Общ успех: Отличен (5.69)