Пречи ли на магьосника младостта?

Ревю на романа „Младостта на магьосника” от Евгений Лукин и издателство Колибри.

Евгений Лукин

Евгений Лукин

„Младостта на магьосника” е сатирично фентъзи, което отвежда читателя в една паралелна реалност, доста подобна на нашата собствена. Героите живеят в Сусловска област, извоювала своята независимост от Русия след разпадането на Съветския съюз. Малкото градче Баклужино (част от измислената от Евгений Лукин държава) е странно и мистериозно място, където магията е на почит, а паранормалните явления не са нещо необичайно. За жителите му консултациите с магьосник са нормално средство за разрешаване на проблемите, а въпросите, във връзка с които търсят помощ, са свързани с обикновени неща от бита им.

Сатирата е жанр, който позволява да бъдат изобличени най-наболелите проблеми на обществото и да бъде създадена една преувеличена, но правдоподобна картина, чрез която да се надсмеем над себе си, но и да осъзнаем грешките си. „Младостта на магьосника” разбира се, обрисува руското общество, но звучи изненадващо актуално и познато и за българската среда. Интересно е, че действието се развива не само в паралелен свят, но и в относително близкото бъдеще. Според стария магьосник Ефрем Нехорошев, Суслов е извоювал независимостта си в неговата младост – през 2017 година. Това допълнително уточнение, направено едва към края на книгата, прави сцената, в която се развиват събитията, да изглежда още по-екзотична. Всичко е някак странно и непознато, а от друга страна толкова близко до реалността в която живеем.

WizardСтилът на писане на Евгений Лукин е цветист, дори донякъде претруфен. В началото е малко труден за възприемане, но не и след като читателят получи възможност да вникне в сюжета. Книгата е разделена на глави, които всъщност са отделни разкази, проследяващи бита на магьосника Ефрем Нехорошев и младия му чирак Глеб Портнягин. Въпреки това, според мен, „Младостта на магьосника” е повече роман, отколкото сборник с разкази, тъй като главите обхващат относително кратък период от време (около половин година) и са доста хомогенни. Двамата магове решават проблемите на различни клиенти, всеки от които си има своите особености. Понякога случаите са само забавни, а друг път са горчиво-смешни. Изключение прави предпоследният разказ „Гори, гори ясно”, който не е забавен, а дори плашещ, донякъде. Той е по-различен и с това, че не е свързан с живота на главните герои, а ни позволява да опознаем отблизо най-големият враг на Глеб – неговият бивш приятел (и съкилийник) Никодим Людской.

Людской е лидер на християн-комунистическата партия, която се кани да вземе властта в Баклужино. Тази странна организация е успяла да побере в себе си най-лошото както от християнството, така и от комунизма, а лидерът й притежава извратен и себичен ум, склонен да изопачава всичко (дори Десетте Божи заповеди), както му е удобно. Никодим е споменат и в някои от останалите разкази, но тук за първи път можем да разберем повече за самия него не от думите на Глеб, а от първа ръка.

Руската корица не е толкова интересна, колкото българската.

Руската корица не е толкова интересна, колкото българската.

Основните персонажи в книгата са, както беше споменато по-горе – Ефрем Нехорошев и Глеб Портнягин. Ефрем е възрастен и опитен магьосник, уважаван и умел в занаята си, въпреки проблемите с алкохола. Глеб е млад и симпатичен, прекарал е година и половина в затвора за дребно престъпление (взлом в хранителен склад), но притежава собствено чувство за справедливост, с което не прави компромис дори под натиска на обстоятелствата. Чиракът е донякъде циничен и простоват, но има бърз ум и като цяло е добронамерен. За това може да се направи извод още от първия разказ, в който е представен – „Трийсет и три юнашки глави”. Старият магьосник го подлага на изпитание – да изрови „имане”, което е омагьосано да погуби тридесет и трима юнаци, преди някой да успее да достигне до него. Портнягин се справя отлично със задачата, като наема човек, който със сигурност не е юнак, а по-скоро гладен интелектуалец, да го изрови вместо него.

Добро впечатление прави похватът на автора да обрисува героите постепенно, в хода на разказите. Лукин не забравя какво е писал преди това, само добавя допълнителни щрихи, които доизграждат образите. Така например, в началото научаваме, че Глеб е лежал в затвора за дребно престъпление и става чирак едва ли не по принуда. По-късно обаче, постепенно става ясно, че младежът дори не е успял да изнесе нещо от склада за храни, тъй като е заловен на местопрестъплението, а и идеята за разбиването поначало не е била негова, а на бъдещия партиен лидер – Никодим Людской. Освен това се оказва, че Глеб има склонност към мистичното още от ученик, макар да не е имал възможност да я прояви, а магьосничеството е нещо, с което той се занимава с желание и усърдие.

Самият Ефрем Нехорошев е стар пияница, но в течение на сюжета изникват няколко основателни причини за неговото пропиване. Той твърди (макар че не си спомня ясно), че се е напил за първи път като младеж, когато успял да предскаже бъдещето на отечеството си. От друга страна, пиянството му помага да се пази от демони (буквално), а също и от депресията, която от време на време му докарват неговите клиенти-профани. Въпреки недостатъците си, Ефрем е истински бял маг, който е готов дори да навреди на някого за негово добро, за разлика от черните магьосници, които правят това, което им е поръчано, винаги и само за своя изгода.

Евгений Лукин се е справил доста добре и с магиите, представени в романа. Заниманията на Глеб и Ефрем със заклинания, пречистване, медитация, гледане на кафе и други такива, са правдоподобни и показват, че авторът има добри познания в сферата на окултното. Интересно би било да се разбере, дали те са резултат от специални проучвания, предхождащи написването на книгата, или са нещо, което е част от обичайните интереси на писателя.

Добро впечатление ми прави корицата, избрана от издателство Колибри, която е много по-интересна от тази на руското издание. На заден план можем да видим както котарака Калиостро, заспал върху големия компютърен монитор (както е описано от автора), така и самият Ефрем, който следи работата на чирака си. На преден план явно е Глеб (не толкова грубоват колкото е описан, но това е маловажно), който създава мисъл-форми (нещо като същества от енергия) – една от които на Пушкин.

Краят на романа е драматичен и въздействащ. Стига се до извода, че само едно непредвидено стечение на обстоятелствата, може да принуди свестен и съвестен човек да стане политик и да се изправи срещу недобросъвестните в управлението. Само реалната връзка с по-висша сила (Народа), осъществена от проклятието, е достатъчно основание за подобна промяна. Това виждане за политката е забавно и проникновено и може би означава, че според Евгений Лукин, истинският лидер е рядко срещано и мистично същество, каквото може да се появи след намесата на могъща магия, но едва ли изобщо може да бъде открито в нашето собствено, лишено от магии общество.

 

БележникМоята оценка:
История – 5
Герои – 6
Стил на писане – 5
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 6
Емоционален заряд – 5
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 6
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Отличен (5.50)

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
4 коментара

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |  

SargoS

Сигурно е това. А може би и много ми я хвалеше Светльо Жеков от Колибри и имах завишени очаквания. А и самото оформление на историята някак си ме дразнеше през цялото време. Но книгата и автора си има доста фенове, така че преполагам, че в случая аз съм изключение 🙂

Петя Ивайлова

Трябва да обичаш сатира, за да ти хареса. Не е за всеки, но за мен беше приятна изненада.

SargoS

Хич не ме впечатли книгата. Ще пропусна продължението.