Прокълнатите в огнения кръг

Ревю на „Огненият кръг“ от Мишел Зинк и ИК „Колибри“

Внимание! Тази книга не се препоръчва за лица над 16 години! Ако пък са момчета – въобще да не припарват до нея! Този надпис трябва да присъства върху книги като „Огненият кръг“. Не че в това да си подбрал такъв таргет има нещо лошо, просто е хубаво хората да се предупреждават. Вярно е, че това ще откаже останалите да си купят книгата, но поне въпросните останали няма да се разочароват от цялата серия романи под знака „Черна луна“ и може да си купят някоя друга, по-подходяща за тях книга.

„Огненият кръг“ е последната част от трилогията „Пророчеството на сестрите“. Във въпросната поредица главни героини са двете близначки Лия и Алис, които са белязани от света на свръхестественото. На едната е отредено да се отдаде на злия демон Самаил и душите от Ада, които искат да влязат в нашия свят, за да причинят разруха и хаос, а на другата е отредено да бъде Пазителка, тоест да не допуска това да се случи. При тези две сестри обаче се случва нещо различно – Пазителката, Алис, се оказва злата близначка, а уж лошата, Лия, всъщност е отговорна към себе си и света и прави всичко възможно да спаси нашата реалност от силите на злото. Тя трябва да събере всички Ключове за ритуала, с който ще затвори портата към Ада, както и да намери Камъка, с който ще увеличи силата си, като първо се порови за информация сред древните ордени, посветени в тайните на свръхестественото.

Дотук нищо кой знае какво – поредното книжле от онези, които толкова се харесват на тийнейджърите и които сякаш никога няма да престанат да се пишат. Обикновена девойа се оказва въвлечена в нещо страшно и свръхестествено, но в крайна сметка се справя с бремето си, като по пътя минава през много тийн драми. Хубавото е, че действието не се развива в наши дни, а в началото на ХІХ-ти век, което определено дава разнообразие. Не само като обстановка, но и като отражение върху героите – мислите и моралните норми, възпитани у герините, са съобразени много добре с избраната от авторката епоха. Но с хубавото дотук.

Най-лошото в тази книга са героите. Не че за този жанр е типично да се стига до дълбок психологически анализ на всички действащи лица със сложни личности, но тук героите са толкова повърхностни, че няма накъде повече.

Най-фрапиращ е любимият на Лия – Димитри. Той е член на някакво братство, което е посветено на това да пази Пазителката на Портата. В случая той трябва да пази Лия, като същевременно двамата са влюбени. Функцията му се изчерпва само с това – той е просто красиво куче-пазач, чийто единствен смисъл на живота е Лия. Той изпълнява всяка нейна прищявка, предусеща желанията и намеренията й, съобразява се само и единствено с нея, няма никакви собствени мисли и характеристики. Разбирам, че малките момиченца имат високи идеали за принцовете на бели коне, но образът на Димитри е не просто нереален, той е дразнещ. Честно казано, дразнещо е и че Лия е влюбена в такова леке. Изобщо, любовната история е взела най-лошото от жанра.

Същото е и с приятелките на Лия, но просто те са по-слабо застъпени и имат по-малка роля в книгата. Образите им не са развити изобщо, всичко е много повърхностно. Те са там просто като фон, който да помага на главната героиня да изпълни своята свръхестествена задача.

Самата Лия, като главна героиня, е по-подробно развита, но също някак си по детски и без да има особени характеристики. Тя сякаш живее живота си без всъщност да е там – има любим, приятели, семейство, социален статус, но сякаш изобщо не го осъзнава. Не е ясно какво я привлича в Димитри, нито какво крепи „приятелствата“ й.

Приятелствата са в кавички, защото нейните приятелства с Ключовете (да, забравих да спомена, че всъщност ключовете са хора) са толкова здрави, колкото тези със съученици, които не сте виждали, откакто сте завършили. Събрала ви е съдбата, заедно сте учили, смели сте се в междучасията и сте си подсказвали на контролните, но веднъж щом същата съдба ви е разделила, повече не сте имали повод да си общувате. Но това не са приятелства, това са познанства. Истинското приятелство е нещо много по-дълбоко, то не се крепи само на това, че с въпросния човек трябва да свършите нещо заедно. При него има осезаема близост, осъзната потребност един от друг, реална помощ и подкрепа и какво ли още не. Но това не са неща, които един тийнейджър би научил точно от тази книга. Тази книга учи, че любовта за момичето е правопропорционална на безхарактерността на момчето до нея, а приятелството е нещо елементарно.

Но основното послание на романа не е толкова свързано с тези две абстрактни понятия, колкото идеята, че всяка тийнейджърка е способна на велики дела, стига да бъде добра по характер, пък било то и да пребори демон. Не че Лия прави нещо кой знае какво, освен да язди наляво-надясно и да превръща хората около нея в нейни безволеви последователи, наричайки това приятелство. Но е факт, че тя е добра и силна (като същевременно си има и своите страхове и слабости) и това е нещо, към което всички читателки трябва да се стремят.

Впрочем, има един интересен момент в книгата. В един от многото шокиращи обрати и изненадващи появявания на герои от предишни книги (такива има почти на всеки десетина страници), бившият любим на Лия, Джеймс, се оказва годеник на злата й сестра близначка. Джеймс може би е единственият малко по-добре развит герой, чиято любов има нещо общо с реалистичната. Но той е толкова малко използван, че тази възможност за нещо по-качествено е на практика пропиляна.

Като се има предвид доколко е развита интуицията на Лия, тази повърхностност у нея и хората наоколо е малко странна. Лия има способността да възприема не само думите на отсрещния, но и тона му. Нерядко в текста, след реплика на някой друг герой, която няма нищо общо с въпроса или не е описана от авторката като изречена по особен начин, Лия изведнъж разбира всичките чувства и терзания на говорещия и го утешава. Същото се случва и на нея – героите я познават много добре и веднага разбират как да й помогнат. На това се казва женска интуиция, макар че аз лично не съм виждал никоя жена да е такава врачка. Отдавам го на свръхестествените явления и всичките медальони, мистични знаци и вълшебни камъни по главната героиня. Защото ако опитам да анализирам по-дълбоко, стигам до извода, че просто авторката гледа на всички герои от една гледна точка и ги развива, ползвайки само себе си за прототип. Не се е сетила, че и те са хора, които трябва да имат свои характери. А не искам да намеквам, че авторка, издавана в милионни тиражи по целия свят, пише толкова елементарно.

За стила също нямам кой знае колко добри думи – много неща остават недообяснени (може би защото женската интуиция на младите читателки сама ще попълни пропуските), текстът е много накъсан – всяка глава има дължина не повече от 6 страници (също като в детската поредица „Страната на сънищата“), а и всичко е претрупано с мистични измишльотини, чието количество отдавна е минало оптималната точка и вече започва да дразни.

Дори да сте фенове на тийнейджърските романи, не съм сигурен, че бих ви препоръчал тази книга. „Колибри“ имат и много по-добро попадение с поредицата „Аз съм номер 4“ (съжалявам, ако там съм бил твърде критичен към Питакъс Лор – след „Кръстопът“ и „Огненият кръг“ съм си обещал, че ще бъда много по-ласкав към тийн-жанра). „Червените шапчици“ също е с класи над „Огненият кръг“, нищо, че и нейната оценка не стига за 5-.

Но ако сте ученичка, която скоро е отпразнувала дванайстия си рожден ден, кикоти се по цял ден на кафенце с приятелките и се учудва, че момчето до нея не й чете мислите и иска да се целуват и натискат, вместо само да ходят за ръчичка, то моите критики едва ли ще ви направят впечатление и книгата вероятно ще ви хареса. Не може да се каже и че авторката не се е старала – напротив, потрудила се е, но явно толкова си може жената. Пак не е малко това, че се издава в повече държави, отколкото мога да изброя. Така или иначе, не се съмнявам, че „Колибри“ няма да срещнат кой знае какви трудности с изчерпването на тиража – просто това е хитовото в момента и това се търси. И явно продължава да е така, въпреки наводняването на пазара с тийн-романи. В което, пак казвам, няма нищо лошо – всяка книга си има определен таргет, на който се харесва, а и очевидно се продава добре. Може би проблемът в случая е, че аз не попадам в него и не мога да оценя истинските качества на този тип творби.

 

Моята оценка:
История – 4+
Герои – 2+
Стил на писане – 4-
Eлементи на изненада – 3.50
Теми за размисъл – 2
Емоционален заряд – 4-
Фантастични елементи – 5-
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6-
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5.50

Общ успех: Добър (4.03)

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
Няма коментари

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |