Черна, черна комедия за мрака в човешката душа

За мен „Мики 17“ е превъзходен научнофантастичен филм с премерени елементи на сатира и стойностни послания, който надминава дори „Снежен снаряд“ и „Паразит“ по гениалност. Наясно съм, че мнозинството киномани няма да се съгласи с мен, но ще държа на мнението си. Отдавна не съм гледал качествена, дълбокомислена и иновативна научна фантастика в кино, така че смятам да засипя новото творение на Пон Джун Хо с хвалби, нищо че масовият зрител сигурно ще възрази, а и едва ли правя услуга на филма, създавайки високи очаквания за него.

„Мики 17“ се развива в бъдещето, когато човечеството е развило нови технологии като пътуване в космоса и принтиране на тела с копирани съзнания, но идиокрацията е стигнала почти толкова далеч, колкото я виждаме в САЩ сега (снимките са се провели преди повече от 2 години и не са целяли да имитират днешни личности и събития, така че тръмпистите да не бързат да се обиждат на случайните паралели). Животът на Земята е станал гадничък, а Мики и неговият хлъзгав другар си имат допълнителни проблеми с местен мафиот, така че двамата са се записали да станат част от мисията за колонизация на Нифлхайм, организирана от проваления политик с амбиции да изглежда като спасител на човечеството Кенет Маршал. И тъй като Мики няма никакви умения и е прекалено смотан, за да придобие такива, той се записва като Заменим – човек, когото ще пращат на най-опасните мисии и върху когото ще експериментират с всякакви гадости, тъй като съзнанието му е копирано и се пази в тухла, а нови тела могат да му се принтират практически до безкрай. Един ден, след като вече са стигнали до ледената планета, Мики пропада през леда и към него наближават зловещите местни извънземни – отвратителни гигантски червеи с множество пипала и зъби… Но той така и не бива изяден. Когато се завръща в кораба, той попада на следващата своя версия – принтирана, защото неговата е смятана за мъртва. Това е много опасно, защото, според закона, ако даден индивид има две едновременно живи копия, то и двете трябва да се унищожат.

Горният опит за резюме се получи дългичък, но той не засяга още много елементи и важни персонажи от сюжета. Въпреки че нямаме усещане за бясно темпо, даже напротив, историята се разказва бавничко и детайлно, случват се страшно много неща и всеки от второстепенните герои си има своето място в нея – не само Микитата, но и любимата му Наша, свалящата го Кай, приятелчето му Тимо, псевдодиктаторът Маршал и обсебената от сосове Първа дама Илфа. Има много обрати и сравнително неочаквани моменти, както и стабилно и красиво присъствие на извънземните червеи във втората половина. Дори краят е така направен, че не ти се иска да свършва, благодарение на което дългите епилози са добре дошли.

Сюжетът минава през огромна част от често срещаните тропи в научната фантастика, но успява да им придаде известна свежест и не задълбава много в тях – само достатъчно, колкото да вземе това, което му трябва на филма, за да задържи вниманието на зрителя и да провокира. Много интересен елемент е, че копирането на Микитата не е идеално – те имат едни и същи спомени, но личностите могат да са различни. Така един Мики се оказва по-смотан от друг, а трети може да бъде тотален психопат. И това даже да му помогне в реализацията и отношенията с останалите…

Но истинските и най-дълбоките теми за размисъл идват по съвсем реални земни теми, не толкова по научнофантастичните. Какво ни е необходимо, за да победим злото? Как е възможно толкова много хора дори да не го разпознават и що за хора са това? Докъде е допустимо да се подчиняваме на главнокомандващите и докога е разумно да галим егото им? Кога идва моментът да кажем „Стига толкова гаври с нас“, да забравим доброто възпитание и да се ядосаме, та дори и да изглежда психопатско и социално неприемливо? Има ли смисъл от прекрасните нови технологии, ако обществото не може да се оправи с тях? Каква е ценността на животът? Филмът ще ви остави да помислите сами по много такива въпроси и, макар че ще ви предложи своето мнение по тях, няма да ви го натрапи.

Много ми допадна емоционалният заряд, въпреки че в началото настроението е доста по-различно, отколкото в края. Случват се ужасно депресиращи неща, които могат да разплачат по-трогващите се зрители, но същевременно са гарнирани с доза черен, ама много, много черен хумор, който ги прави с една идея по-приемливи и противоречиви. Все едно казват „всичко е ужасно, всички ще умрем, но дайте поне да се посмеем над кофти шанса си, докато още можем“. Краят е доста по-оптимистичен, така че ако не сте си прерязали вените по време на първата половина, със сигурност втората ще ви усмихне.

Елемент, който сигурно ще е по-противоречив, са сатиричните моменти. Естествено, че не е реалистично Първата дама да е толкова луда, че да се интересува само от сосове и килими, а диктаторът да е толкова дебилен, че да се нуждае от нейния суфлаж за всяко второ изречение. Но който е гледал филми на Пон Джун Хо знае, че той си обича тези похвати и няма да се откаже скоро от тях. Смея да твърдя обаче, че в Mickey 17 сатирата е в по-умерени дози и с повече смисъл, отколкото в Parasite, Okja, The Host и Snowpiercer (другите филми на режисьора не съм ги гледал, а на тези 4 все нещо ми е пречело да ги харесам истински).

Актьорската игра е на високо ниво, като миксът между англосаксонската и южнокорейската школа се е получил добре. Режисьорът иска всичко да е преекспонирано и крещящо, докато западняците в актьорския състав ги дърпа към по-приземени и реалистични образи. В крайна сметка, получило се е нещо по средата, което хем не е прекалено азиатско, което мен би ме подразнило, хем е по-нестандартно спрямо средното ниво за американски филм, благодарение на което изпъква. Тони Колет изпъкна най-много според мен и напипа най-правилно баланса. Марк Ръфало също се представя добре, като в скорошно свое интервю каза, че се е опитал да омекоти и приземи образа, за да не бъде твърде откачен, но сега като гледа какво прави Тръмп, му се струва, че дори да го беше подсилил в лудите моменти, нямаше да е достатъчно да го стигне. Робърт Патинсън, Стивън Юн и Наоми Аки изпълняват добре своите роли, но може би при повече старание и изпипване щеше да им се получи още по-добре.

Важно е да похваля и саундтрака, в който, също като в сюжета, се преплитат различни стилове и изпъкват няколко нестандартни парчета.

Обсъдих впечатленията си от „Мики 17“ с фенове на режисьора, като те не смеят да ми повярват, че е по-добър от всепризнатите му шедьоври досега, и не мисля да споря с тях. Сигурен съм, че повечето ще останат на своето мнение и след като го гледат, както и че филмът няма да има кой знае какъв успех в боксофиса, нито пък ще надмине „Снежен снаряд“ по култов статут или „Паразит“ по слава и награди. Но аз останах изключително доволен от двучасовото преживяване и заради него най-накрая мога и аз да се причисля към феновете на Пон Джун Хо. Препоръчвам „Мики 17“ горещо.

Моята оценка:

История – 6
Герои – 5+
Режисура, ефекти и актьорска игра – 5+
Eлементи на изненада – 5.50
Теми за размисъл – 5.50
Емоционален заряд – 5.50
Фантастични елементи – 6-
Саундтрак – 6-
Старание на екипа – 5
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 5

Общ успех: Мн. добър (5,45)