Fallout in Westworld

Ревюто ми за първи сезон на Fallout беше повече от хвалебствено. Увлекателна история на трима главни персонажи, супер интересен и луд свят, великолепна адаптация на оригиналните игри, почти носеща усещането, че играеш нова част от поредицата. Много от добрите елементи се запазиха за втори сезон – усещането за мен като фен на играта продължава да е страхотно, имаше и чудни моменти (например една от първите сцени във втори сезон, развиваща се около динозавъра в Новак и подплатена с песен от играта), както и задълбочаване на интересната предистория на Гула, Ханк и Стефани.

Междувременно, приликите между Fallout и Westworld продължиха да се увеличават, и то доста неприятно. Преди 6 години Драго пусна една статия, в която показва колко много елементи се повтарят между Person of Interest и Westworld, как се прокрадват едни и същи идеи и образи. Което не е странно, предвид че сценаристът е един и същ – Джонатан Нолан, малкия брат на Кристофър Нолан. Не мога да потвърдя всичко написано в статията, защото не съм гледал „Под наблюдение“. Сега обаче забелязвам същото при сравнение между „Западен свят“ и „Радиоактивен прах“. Малкият Нолан потретва тертипите си и това вече говори за творческа немощ.

Да, формулата му явно е успешна, феновете на сериала засега не се оплакват много, и пак казвам – аз също съм от тях. Ще гледам Fallout и ще чакам всяка следваща серия с нетърпение до гроб, дори тази година пак смятам да му дам точки в годишната класация. Но не мога да си затворя очите пред откровен мързел в сценария, когато той се набива в тях най-безсрамно. И не мога да си кривя душата, че еднаквите формули и все по-ленивото им прилагане навсякъде, започват да ме дразнят.

Еднакви образи

Гула / Мъжа в черно

Това съм го отбелязал още в ревюто на първи сезон и съм го забравил, но сега пак напомня за себе си – то е и най-очевадно като прилика. Двата образа са практически еднакви. В „настоящето“ ги познаваме като безскрупулни, крайно егоистични, дори зли хора, погрознели и загубили човещината си с времето, трепещи околните безогледно и безжалостно. Обикалят из съответните си земи и командорят, сякаш притежават всичко в тях, а останалите са им длъжни и така или иначе са просто NPC-та. Купър битува из Пустошта като играч, достигнал максимално ниво (почти невъзможен за убиване, докато той самият се оправя с враговете си с по един изстрел), а Уилям е на практика бог в Западния свят. И двамата имат предистории, в които ги виждаме като добри, наивни, влюбени в недотам подходяща жена и борещи се с лоши средства за добра кауза (с угризения), макар и в крайна сметка борбата им да се е провалила и този провал да ги е направил счупените хора, които виждаме днес. И двамата са известни не с човешките си имена, а с прякорите си. И двамата обичат да се обличат в черно, да говорят с акцент на реднек от долнопробен уестърн и да носят черни каубойски шапки. Естествено, това не пречи на Гула да продължава да е най-якият образ във Fallout, дори емблема на сериала, но трябва ли приликите да са толкова много? Силно се надявам това да не означава, че Гула скоро ще умре и/или ще бъде заменен от синт/управляван от устройство човек, защото ако историите се повтарят дотолкова, следващ сериал на малкия Нолан може би няма да гледам. Какъв би бил смисълът да консумирам едно и също, ако човекът не смее да пробва нищо ново?

Люси / Долорес

В първи сезон можех да го игнорирам, но сега започна много да си личи. Люси не е андроид с изкуствен интелект, но историята ѝ вече заприлича много на тази на Долорес. И двете са наивни (даже прекалено наивни) красиви добри женички, които обаче могат да оцеляват повече от успешно, да стрелят перфектно точно и често се оказват в ситуации да взимат решения, влияещи на развитието на целия им свят, докато решават личните си проблеми и травми. Дори и синият цвят на дрехите им ги уеднаквява. И двете имат зъл баща, който иска да ги контролира, но те успяват да се преборят и да извоюват свободата си, макар и подпомогнати от Гула/Мъжа в черно. И двете растат в изолирана среда и тотална илюзия за околния свят, но когато излизат в него истината ги удря сериозно, променя ги из основи и ги прави по-силни, дори превръщайки ги в отмъстителки. Ако паралелът продължи, можем да очакваме Люси да продължи да оформя Пустошта по свой образ и подобие така, както накрая Долорес де факто пресъздаде умрелия свят в главата си. Тук поне приликата няма да е прекалено дразнеща, защото Люси е и образът на играча в почти всяка от игрите, а в крайна сметка и той с неговите действия и избори определя как да се развива светът.

Ханк / Робърт Форд

Като споменахме бащите на невинните, но закоравяващи девойки, да не си помислите, че те са много различни. И двамата играят дългосрочни двойни и тройни игри, включително в съответните им корпорации, с цел масов контрол над човечеството, хардуерно управление на умовете им и триене на личностите им. Действат неморално, лъжат и манипулират, но уж имат добра дългосрочна цел за постигане на световен мир. И двамата са възрастни и намесени в предисториите, макар Ханк да е безобиден хахо в миналото, докато Форд винаги си е бил опасен. И двамата приключват историите си сравнително рано и разкриват неуспешните си планове, но все пак последствията от действията им се усещат дълго време след това и не може да се отрече, че са част от строителите на света такъв, какъвто го познават героите в настоящето. Но и при двамата не може да се отрекат изцяло бащините чувства и симпатии към Люси / Долорес.

Максимус / Теди

И още еднаквости около главните момичета, този път във второстепенните им придружители. И двамата са добри момчета, влюбени в главната девойка, макар и любовта им да служи само като опора за нейното развитие, без да е особено централна като сюжет. Те са защитници на своята избраница, но не получават нещо кой знае какво от нея и нейните чувства към тях не са чисто любовни, а по-скоро примесени със съжаление и превъзходство. И двамата биват пречупени от външния свят, но запазват идеализма си на всяка цена, дори ако им коства живота – те изпитват морален дълг да пазят малкото останало в този свят добро. Същевременно така и двамата стават лесни за употреба пионки за други хора и организации – Максимус е инструмент в ръцете на Квинтус от неговата фракция на Братството на стоманата, а Теди е просто част от сценария на д-р Робърт Форд, като в крайна сметка тези им функции отнемат от потенциалния чар на образите им. Теди съвсем отпадна като главно лице с времето, а Максимус все още не се усеща като такова, макар да е част от основното трио.

Стефани / Шарлот Хейл

До неотдавна въобще не ги свързвах, но след кратък анализ на последните епизоди от втори сезон, паралелите се разкриват и при тях. И двете придобиват по-значима и злодейска роля по-късно в сюжета, като и двете са двойни и тройни агенти, инфилтрирани в организации, където не би трябвало да принадлежат поначало. И двете са имали съпруг, с когото вече не са заедно, но той е изиграл важна роля за положението им сега и продължава да им влияе в един или друг момент. И двете скришом обслужват висшия мениджмънт и търсят контрол над масите, за да могат да работят за собствените си интереси, и двете са убили до голяма степен емоциите си и управляват с желязна ръка. Същевременно, и двете са само колела в машините, по никакъв начин не можем да ги възприемем като водещи елементи, дори се надскачат и това им изяжда главите. Трябва да призная обаче, че Стефани ми стана доста по-симпатична след разкриване на предисторията ѝ.

Норм / Бърнард + Елси

Тук приликата е по-далечна, но пак я има. И Норм, и Бърнард са кротки, интелигентни и наблюдателни, което им позволява да открият истината за злия план и своята роля в него, но отвътре, човъркайки в несъответствията, и чак след това да излизат извън корпорацията/трезора. И двамата са братя на главните девойки – Норм буквално, а Бърнард метафорично и неосъзнато в началото. И двамата се осланят по-дълго на бащите си, въпреки че също постепенно разбират как именно те са виновни за проблемите. Има доста прилики и между Норм и Елси Хюс – тя също изглежда нефелна и оцелява на късмет, докато разкрива истината, наблюдавайки и забелязвайки несъответствията отстрани. И двамата с Норм са възприемани като черни овци и в крайна сметка се озовават в баш леговището на лошите, само дето Норм оцелява, а Елси – не.

Молдейвър / Мейв

Тук е най-мъглявата прилика и си признавам, че ако не бях тръгнал да пиша тази статия, нямаше да ми хрумне да ги сравнявам, но пак има основания. И двете са един вид майки на света – при Мейв накрая майчинството остава основна функция и в крайна сметка всичко се върти около дъщеря ѝ, докато при Молдейвър няма преки роднински връзки, но има намеса в семейната история и опит за покровителство на света. И двете присъстват и в миналото, и в настоящето, като и двете могат да бъдат много манипулативни, да увличат последователи, да се бият умело и да побеждават с увереността си. И двете имат повече знание за истината от мнозинството герои и се борят за свобода за народите в несправедливия свят. Но в крайна сметка и двете умират, макар Мейв да го прави по-късно и като много по-важен персонаж от Молдейвър. Но пък още е рано да кажем дали Молдейвър няма също да бъде „рестартирана“ и върната отнякъде, предвид че актрисата все още присъства във флашбек сцените, има недоизяснени моменти в нейната история и персонажът е популярен сред зрителите.

Тадиус / ?

Не казвам, че всичко е еднакво, не твърдя чак, че Fallout е рескин на Westworld, но общите елементи са твърде много и в крайна сметка сюжетът при тях върви в една и съща посока. Дори взетото от игрите пасва на тертипа на малкия Нолан много добре. В този смисъл, сега за мен Тадиус се превръща в най-интересният персонаж, защото не откривам (до момента) еквивалента му в „Западен свят“, а и трансформацията му (може би в кентавър?) запазва интересната си мистерия докъде ще доведе. Втори сезон представи и интересния персонаж на сенаторката, която също няма явен паралел, но реши да го убие бързо-бързо, може би за да не се допуска прекалено отклоняване от модела.

Бонус: Робърт Хаус / Самарянина

Все пак споменахме, че Person of Interest е първият сериал, в който Кристофър Нолан развива тертипа си. Макар да не съм го гледал, от това, което знам, Самарянина има доста общо с Робърт Хаус – образ от играта, паснал идеално в калъфа. И двамата съществуват като изкуствени интелекти, контролиращи всичко от електроники тук и там, и двамата имат глобален план, към който движат света, неподозиращ за тяхното съществуване. И двамата си имат равностойни противници от други разработчици. Но няма да прекалявам с критиката тук, защото образът на ИИ-кукловода е много често срещан из научнофантастичните дистопии и ще е тъпо да критикуваме малкия Нолан и за него.

Еднакво разпиляване на историята

Разпиляването на историята е основната ми критика към втори сезон на Fallout. В първи сезон сюжетът се обедини около Люси, Гула и Максимус, като през голяма част от времето те бяха заедно. Това направи историята интересна, достатъчно фокусирана и идеално балансирана между лични драми и светостроене. От време на време се връщахме в трезор 33, но само за малко. Спестиха ни се много елементи на Fallout-света, което беше за добро – акцент върху качеството, не върху количеството.

Сега изведнъж всякакви второстепенни герои започнаха да се третират като главни, а главните се разпръснаха по картата и започнаха да откриват нови и нови същества и фракции, което още повече разпарчетоса общата линия. Всеки от персонажите има история колкото за половин час екранно време, но тя е накъсана на частички измежду 8 епизода, чието темпо в крайна сметка е далеч от идеално. Без да сме изследвали докрай елементите от първи сезон, изведнъж имаме вече още много нови такива – супермутанти с план, Енклав, два трезора, различни фракции на Братството на стоманата, Робърт Хаус, чипове за контрол на хора (които вероятно ще ни доведат и до синтовете и института), Легиона, възраждане на Новокалифорнийската република, Елвис-имитатори, Велики ханове… и сигурно изпускам нещо. Честно казано, немалко от тези елементи ги чаках с голям интерес, но всички са толкова повърхностно загатнати и така безогледно наблъскани заедно, че от фюжън-гурме-изкушение стана една голяма тенджера буламач.

Защо Стефани се държи чак толкова зле с волтитата? Според мен единствено, за да може по-бързо да се вдигнат хората на бунт срещу нея. Защо беше необходима насилената сватба? За да има повод Чет да се разбунтува в зрелищен момент. Защо показателят „късмет“ на Норм се движи около 50 при максимална стойност в играта 10? Защото няма време историята му да се развие нормално, тя трябва да е сбутана измежду останалите. Финалът с хлебарките при него беше обидно мързелив, а оцеляването точно на Клаудия в стаята с хлебарките прелива не чашата, ами язовира. Количеството сцени с Легиона и Макколи Кълкин беше срамно малко, въпреки че там можеха спокойно да се прекарат няколко епизода, а локацията и обществото са достатъчни интересни за цял сериал-разклонение. Вместо това имаме доста ненужни сцени с излишни персонажи в трезор 33 и с работата на Ханк. На всичкото отгоре, загатнатата битка, която се отлага евентуално за трети сезон, граничи по наглост с тази в „Домът на дракона“.

Но както и да е, отнесох се в критика, а обещах сравнение с Westworld. Ами и там го имаше този проблем – твърде много герои с твърде много истории, но твърде бавно индивидуално развитие за всеки от тях. Първи епизод тръгна много добре, след това нещата много се разводниха – от втори до пети епизод практически не се случва нищо. Втори сезон също имаше дерайлиране. На всичкото отгоре, трети и четвърти сезон минават на нови идеи, светове и концепции, които оцелелите персонажи тепърва да изследват, което допълнително разводнява и забавя личното им развитие. И когато количеството е толкова изобилно, качеството неизбежно страда.

Еднакви идеи

Каквото и да прави, каквото и да струва, накрая малкият Нолан стига до едно и също. Хората срещу технологиите и корпорациите, свободата срещу контрола. Не казвам, че темата не е интересна, не казвам и че не е типична за оригиналните игри. Но идеално пасва на тертипа му и му е много удобна за поредна интерпретация. Все имаме герои, живеещи в илюзии и излизащи в жестокия истински свят (който обаче също е илюзия и част от още по-голям свят). Все им се налага да загърбват човещината си и да извършват насилие, за да оцелеят и израснат. Все имаме сблъсъци между идеалистичния морал и тоталния егоизъм. Все зли корпорации, третиращи човечеството като добитък и експериментиращи върху него с цел евентуално да постигнат безсмъртие и прекрояване на света по свой образ и подобие. Все циклични повторения на унищожение и оцеляване – колкото и пъти да убият хоста, той все ще бъде поправен и рестартиран, колкото и бомби да пуснат върху хората, те все ще оцелеят като хлебарки.

А всъщност вселената на Fallout предлага повече. И това, но и повече. От нея могат да се извадят много истории, идеи и вдъхновения. Просто Кристофър Нолан и Лиса Джой си взимат това, което им е удобно и вече познато, а ако се престрашат да го допълнят, то е с повтаряне на елементи, които вече са разработени в игрите и не е трудно да се пресъздадат по дух и същина. Не че не са фенове – личи си познаване на оригиналния материал и обич към него, не че е унищожително за сериала като краен продукт, просто е поредната прилика, която става по-очевидна във втори сезон и се натрупва.

Еднакво гейминг светостроене

Тук приликата може би е от полза на Fallout. Westworld, без да е базиран върху игра, се усещаше донякъде като играенето на такава. Стъпвайки в изкуствения свят, гостите са затрупани от възможности за развитие на престоя им, NPC-та с предложения за мисии и един огромен отворен свят, в който играчите могат да правят каквото си искат – а след това той ще бъде рестартиран и пуснат отначало.

Опитът от създаването на такъв сериал със сигурност помага на малкия Нолан сега да прави и Fallout, който наистина си е тръгнал от игра. Люси е идеално въплъщение на геймъра, поемащ контрола над обитател на трезор и излизащ от него, за да изследва постапокалиптичния свят. Дори тук ще използвам момента, за да я защитя от някои твърде груби критики. Мнозина се изказаха по адрес на действията ѝ в епизоди 2.2 и 2.3, че тя е твърде наивна и се държи инфантилно пред Легиона, а уж в първи сезон вече беше поумняла и загрубяла. Но не съм съгласен. Забравяме, че това не е истински свят, дори няма претенции да прилича на нашия, а адаптация на игра, развиваща се в паралелна вселена с паралелна история. И, всъщност, когато аз играя, аз също винаги тръгвам наивно с добро във всяка нова локация и с всеки нов NPC, както и често избирам по-забавните диалогови опции. Защото съм тръгнал да градя добър персонаж (така искам да виждам себе си), защото искам и персонажите да ми дадат повече пари, оръжия и броня като им помогна, защото се забавлявам, защото не съм реално там и защото ако сгафя нещо, винаги мога да се върна на по-стар сейв. В този смисъл, Люси продължава да е въплъщение на играча, а не истински човек, върху когото да изсипваме критики.

Валиден е обаче въпросът защо робинята се връща при Легиона, след като е ясно каква ще е съдбата ѝ там, вместо да опита да избяга. Още повече, че има прецедент с такива персонажи във Fallout 3. И още повече, че това не е предварително програмирано NPC в изкуствен свят, създаден за забавление на гостите си, а човек, който би трябвало да има поне минимален инстинкт за самосъхранение. В този случай пак опираме до мързел и пришпорване на историята, за да се придвижи по-бързо главният персонаж от точка А до точка Б. И изобщо да имаме повод да вкараме и Легиона, за да може феновете на игрите да се радват, па макар и ролята му в сюжета да е пренебрежима.

Еднакво замаскиране на приликите с атмосфера и колоритност

Връщам се на отрупването на сюжета с елементи от игрите, които са красиви и интересни, но в крайна сметка имат незначително влияние върху важната част и само бавят общия ход на събитията. Естествено, основната цел е обслужването на феновете. Богатият свят на игрите събира различни хора, всеки от които си има любима фракция. Ако не представиш тази или онази, ще обидиш някаква част от феновете и рискуваш да ти нахейтят сериала. Но и чисто откъм сценарна гледна точка, това пак е добре дошло за Нолан. Хем тези изисквания да се вкара този и онзи елемент сами му пишат сценария, хем му помагат да замаскира приликите с предните му творби. И когато пречупиш тертипа си през призмата на новия свят, приликите се забелязват с една идея по-трудно. Няма изобщо да споря, че атмосферата на Fallout и богато изградения и населен свят е едно от най-големите предимства на сериала, както и един от най-верните на оригинала елементи в адаптацията.

В „Западен свят“ също се залага доста на атмосферата и света. И там имаме колоритни персонажи с интересни облекла, екстравагантно пасващи на обстановката. Коренно различни време, място и дух от тези в тръгналия като криминален сериал „Под наблюдение“. Но в крайна сметка, колкото и да са интересни и различни новите светове за изследване, колкото и да ни вадят от познатото, да ни интригуват и приспиват, в известен смисъл те са просто украса, прикриваща повтарянето на идеите и историите. И дори и при тях има общи елементи и контрасти между F. и W. – от едната страна са дрипавите бедняци, борещи се за оцеляване в прашната пустиня, а от другата е подбраното елитно общество на богаташи и техните наследници, затворено във високотехнологични бункери. Безспорно драматичната и тежка атмосфера в „Западен свят“ се различава от хумористичната и нихилистична в „Радиоактивен прах“, но функционално за сюжета не са чак толкова далечни една от друга.

Впрочем, Рамин Джавади също допринася за атмосферите на трите сериала чрез музиката си. В Westworld впечатление правеха пиано-кавърите на популярни хитове, тук пък имаме много песни от 50-те години (някои от които са директно взети от игрите, други спазват духа им). И в двете обаче се усеща нещо странно и непасващо, което придава фалшиво спокойствие и обещание скоро то да бъде нарушено. Да не забравяме, че малкият Нолан не е единственото общо лице зад кадър. Нищо чудно, че някой фен се е усетил да сложи музика от „Западен свят“ върху тази хубава сцена от първи сезон, като двете си пасват повече от перфектно. Сякаш и Джавади пише едни и същи саундтраци, които биха паснали навсякъде като динамика и постройка, само трябва да се напаснат като настроение и стил.

За финал

Силно се надявам втори сезон на Fallout да се окаже най-слабият, както и изскочилите прилики със стари сериали да не се окажат пророчески за това как ще се развие и този сюжет. Уви, въпреки че не съм единственият, който вижда приликите, критиките срещу втори сезон почти не се намират. Всички са очаровани от това колко е добър сериалът и като адаптация, и сам по себе си. И аз съм напълно съгласен с това, оставам си върл фен. Но ако се не се обърне внимание на тези мързеливи моменти и повторения, има сериозен потенциал в бъдеще Фолаут да пострада още повече, а Нолан вече да се изложи твърде очевидно. Ясно е, че всеки творец си го влече в дадена посока и няма как един човек да измисля все нови и нови неща, даже и продуцентите му ще искат да репликира успешните формули (друг подобен пример е Стивън Мофат с Doctor Who и Sherlock), но нека все пак не затъва всичко в повторения и имитации.

Впрочем, за да допълня и завърша тази и без друго въздълга статия, ще споделя един куриоз, на който попаднах. През 2019 г. Bethesda са имали наглостта да съдят Warner Bros за интелектуална собственост. Според студиото, мобилната игра Westworld приличала твърде много на Fallout Shelter, до степен, която определят като „очевадна кражба“. В крайна сметка двете компании се разбират помежду си и делото отпада, но е забавно, предвид че сега сериалът Fallout все повече заприличва на „очевадна кражба“ от Westworld. Може би наемането именно на Джонатан Нолан и Лиса Джой да адаптират играта е отмъщението на Bethesda…

А може би и в двата случая всъщност става дума за универсални образи и формули, които се повтарят навсякъде, просто тук е по-очевидно. Все пак битува и мнението, че от древногръцките митове до днес не е написано нищо оригинално. Е, статията е достатъчно дълга и повдига достатъчно теми за размисъл, така че ще оставя на вас да прецените кое доколко е вярно и доколко е възможна иновацията.

И съвсем вече наистина за финал, да завърша с любимата ми сцена от втори сезон – докато сериалът успява да ми достави такива моменти, ще го гледам, обичам и защитавам ревностно от всякакви други критики извън моите. Все пак, аз може и да пиша за недоволствата си надълго и нашироко, но го правя с любов!