И роди се Месия!

Съвсем доскоро си мислех, че нашумелият жанр на фантастичните романи, предназначени за млади възрастни, няма с какво да ме изненада. Защото какво толкова отличително може да има в сюжет, който се придържа към следната схема: част е от поредица (най-често трилогия), действието се развива в свят с повече или по-малко сериозни проблеми, главните герои са около 15-тина годишни, винаги има поне един любовен триъгълник, обикновено силите на доброто побеждават накрая, макар че победата им коства много жертви. Освен това, след няколко действително качествени трилогии, които завладяха сърцата на читателите (и зрителите), наивно вярвах че тийнейджърските романи са достигнали пика си, и от тук нататък качеството само ще спада.

Романът на Пиърс Браун, „Червен изгрев” ми доказа, че греша, защото той е не просто добър, а със сигурност – най-добрият антиутопичен тийнейджърски роман, който ми е попадал.

Ако погледнете което и да е ревю на тази творба, ще забележите, че тя най-често е сравнявана с доайена в жанра, „Игрите на глада”. Тези сравнения са оправдани, тъй като между двете трилогии има много прилики – препратките към римските нрави и обичаи, наличието на младежи, които са насърчавани да се избиват помежду си „на игра”, дори някои романтични сцени между основните персонажи. Възможно е Пиърс Браун да е бил донякъде повлиян от поредицата на Сюзан Колинс, но се съмнявам да я е имитирал съзнателно. Защото ако трябва да сравня двете поредици (и като се има предвид, че съм чела само първата част от трилогията на Браун), „Червен изгрев” е по-изпипана – както стилово, така и като философия, по-емоционална, по-сложна и по-брутална от „Игрите на глада”.

Светът, в който се развива действието, е детайлно обрисуван от автора и е много по-разнообразен от това, с което почитателите на този вид романи са свикнали. Всъщност, не би било напълно честно да го квалифицирам като антиутопия, тъй като той представя някаква (макар и покварена) форма на разцвет на човешкото общество. Стотици години напред в бъдещето, хората колонизират Слънчевата система. Обществото е разделено на Цветове (касти) и представителите на всеки Цвят имат отличителни белези и място, което им е отредено по рождение и от което не могат да избягат. Най-висши са Златните, които се възприемат като духовни последователи на Римската империя. Най-низши са Червените, но не всички сред тях го осъзнават.

Дароу е Червен (и по-точно низшечервен, макар самият той да не знае какво означава това). Той е на шестнадесет години и живее и работи в миньорска колония, разположена в недрата на Марс. Хората в колонията си мислят, че са първопроходци, изпратени на Марс, за да добиват хелий-3 (който се използва като гориво за космическите кораби, както и за тераформирането на планетата). Мъжете започват да работят, когато навършат тринадесет години, на шестнадесет създават семейства, а до 35 вече са старци (т.е. в случай че доживеят тази възраст). Работата им е надзиравана от Сиви (които са нещо като полиция, но доста по-деспотични), а в случай че престъпят законите, наложени от Златните, сондьорите са подложени на жестоки наказания, като бой с камшик и смърт чрез обесване.

Повечето Червени са се примирили със съдбата си, защото вярват, че работят за бъдещето – според познатата им история, Земята е ядрена пустош, а колонизацията на планетите е единствената надежда за спасение на човечеството. Когато един ден Марс стане обитаем, ще дойдат и другите Цветове и тогава Червените ще бъдат компенсирани за лишенията и тежкия живот, а приносът им ще бъде оценен и възнаграден от Обществото. Разбира се, понякога се намира някой, който да се разбунтува срещу тежките условия на труд и мизерията – сред тези смелчаци е бил и бащата на Дароу, който заедно с неколцина съратници изпълнил танцът на Жътваря (особен танц, който върви със съответната песен и според законите на Златните е абсолютно забранен и се наказва със смърт). Това е и причината Дароу да е отраснал сирак и да е научил танците на Червените (които са важна част от тяхната култура) не от баща си, а от чичо си Нарол – пияница и страхливец (но всъщност не толкова лош, колкото изглежда първоначално).

Младежът е смел и силен, и заема престижната позиция Пълколаз (нещо като водач на своя отряд/клан миньори). Макар че при неговия начин на живот няма как да бъде щастлив, той поне има за какво да живее – а именно, за да бъде със съпругата си Ео, към която изпитва истинска и дълбока любов. За разлика от него, Ео мечтае да промени света – едно случайно откритие – а именно, че високо над тях се намира истинска, изпълнена с растителност градина, и дава необходимата смелост да разкрие мечтите си на Дароу и да се опита да го зарази със своите идеи. Тя съзнава, че част от Марс вече е годен за живот, а Червените са стъпкани от Обществото – роби, които сами трябва да завоюват това, което им се полага по право. След като са хванати на излизане от въпросната градина, Ео и Дароу са осъдени на бой с камшици.

По стечение на обстоятелствата, управляващите решават да ги превърнат в пример и филмират изпълнението на наказанието, на което присъства самият АрхиГубернатор на Марс – Нерон ау Август. Ео се възползва от ситуацията по свой начин – тя изпява забранената песен, след което е осъдена на смърт и екзекутирана. Младата жена осъзнава, че не може да се бори по друг начин, освен като се превърне в мъченица, освен това тя се надява смъртта и да разпали огъня в сърцето на съпруга й, и той да поведе своя народ към свободата. Часове след смъртта й, смазаният Дароу нарочно предизвиква властите и също е осъден на смърт чрез обесване. Присъдата е изпълнена, но благодарение на намесата на чичо му, младежът попада не в лапите на смъртта, а в редиците на Синовете на Арес – терористична организация, която отдавна се бори против режима на Златните. Един от водачите – възрастен мъж, наричащ себе си Танцьорът, се среща с Дароу и му разкрива цял един нов свят.

Почти всичко, което Червените знаят, е лъжа. Земята не е необитаема, а колонизацията на Слънчевата система е в ход от над 700 години. На Марс има много градове и много Цветове (много повече, отколкото Дароу е предполагал че съществуват). Неговите събратя са не просто Червени, а низшечервени (наричани от Златните и ръждиви); за разлика от тях висшечервените живеят на повърхността и съвсем съзнателно са роби. Синовете на Арес съществуват, за да сринат Обществото – според Танцьорът това ще се случи след осъществяването на сложен и дълъг за изпълнение план, в който Дароу ще има централна роля. А именно – младежът ще бъде преобразен от ваятел (Виолетов, за да бъда точна) и ще се превърне в Златен. Той ще бъде снабден с нова самоличност и записан в Института, където учи елитът на Златните. Неговата основна задача ще бъде да се представи възможно най-добре, а след като завърши би трябвало да се стреми да напредне колкото се може повече в редиците на Златните, да създаде връзки и да спечели позиции. Евентуално Дароу ще стане адмирал на космическа флотилия, и когато всички предпоставки са налице, ще поведе бунтът на Червените.

Сюжетът проследява трансформацията на Дароу и протичането на първата му (и единствена) година в Института, който се оказва доста нестандартно елитно училище. Вместо да усвояват знания от книги, учениците овладяват тънкостите на политиката, откриват мястото си в хранителната верига и придобиват първите си белези, като воюват помежду си. Те са разпределени в дванадесет дома, всеки от които носи името на бог от римския пантеон (Дароу, естествено е в дом Марс). Всеки дом има своя крепост, разположена в обширна територия, а целта на продължаващото година обучение, е един от домовете да пороби всички останали.

Разбира се – междувременно, учениците се стремят да блеснат и да се проявят като истински лидери, защото това ще им донесе покана за чиракуване при някой изтъкнат Златен и съответно – ще определи по-нататъшната им съдба. Идеята е в края на тази година те да се доближат до идеала за „железните” Златни – истинските господари на света. Не всички ще доживеят завършването си, а някои дори няма да имат шанс да се включат във „войната”…

Първото изпитание, което преодоляват учениците, е това да убият някой друг от новопостъпилите (разпределят се по двойки от учителите, но не на случаен принцип, а така че да се даде шанс на по-перспективните да победят). След тази своеобразна инициация, оцелелите свидетелстват, че са готови на всичко, за да се докажат и никое препятствие не би ги спряло. Всеки дом си има проктор (учител – „класен” ръководител 😉 ) и прим (първенец сред учениците – един вид „генерал”). Прокторите също са дванадесет и носят като прякор името на съответния бог, но трудно могат да се нарекат учители – предполага се, че те би трябвало да закрилят и напътстват своите подопечни, но в действителност, те се намесват рядко и предпочитат да защитават собствените си интереси. Дванадесетимата „богове” прекарват времето си на летяща планина, естествено, наречена Олимп, където купонясват или се отдават на интриги.

Събитията са предадени през погледа на Дароу, който постепенно опознава света на Златните, заедно с читателите. Логично от това следва, че той е най-добре развитият персонаж. Би трябвало да е лесно да се вникне в чувствата и емоциите му, но в действителност не е така – не защото авторът ги е представил зле, а просто защото Дароу, макар и млад, е личност с много пластове, сложни чувства и специфичен начин на мислене. В негово лице Пиърс Браун е съумял да създаде толкова сложен и нестандартен образ, че повечето читатели (особено тези от тях, които са негови връстници), трудно биха могли да се идентифицират с него.

Младежът (който впрочем запазва името си, дори след като се превръща в Златен) е умен и съобразителен, едновременно хладнокръвен и емоционален. Въпреки че следва неотклонно мисията си, той е обективен и напълно съзнава, че хората не са равни. Златните са по-добри от останалите Цветове не защото са аристократи – те ги превъзхождат чисто физически, но именно това превъзходство ги е покварило. Според Дароу, те биха могли да бъдат естествените водачи на човешкия род, но вместо това са допуснали да се превърнат в брутални експлоататори. Саможертвата на Ео успява да разпали адски пламък в душата на героя и го превръща в нещо повече от човек – а именно – в оръжие на съдбата, което един ден ще разтърси света. По време на обучението си в Института, той си печели прякора Жътваря, и въпреки че е наясно, че Златните са негови врагове, създава приятелства и дори преживява нещо като романтична връзка с една от съученичките си. По някакъв начин това му придава особена, донякъде зловеща аура, защото макар и искрени, тези чувства и приятелства са само занимавка, която по никакъв начин не променя неговата крайна цел и посока.

Пиърс Браун се е справил отлично не само с изграждането на основния персонаж, но и с представянето на останалите герои, някои от които се открояват като забележителни личности. Интересното е, че повечето са Златни – т.е. привилегировани, богати и красиви, а това означава, че колкото и благородни и добри да изглеждат някои от тях, те все пак са представители на същата безскрупулна прослойка, която държи света в ръцете си.

„Червен изгрев” е около 470 страници – авторът се възползва максимално от обема и представя (при това не повърхностно) внушителен брой персонажи, някои от които изглеждат изключително значими на даден етап от историята, но се оказват почти незначителни в последствие. Сред второстепенните персонажи съществува текучество, което е поднесено от Браун по доста въздействащ начин. Герои, които умират по един или друг начин в хода на сюжета, не просто са споменати, а имат имена, характер, семейна история (а и някои от тях са доста симпатични). Това създава впечатлението, че никой не е в безопасност – дори оцелелите до финала може да се разделят с живота си на следващ етап. Като добавим към това и фактът, че Дароу е Жътваря, и начинът му на мислене и действие понякога е непредсказуем, нещата стават още по-напрегнати и интересни.

Сред персонажите, които заслужават да бъдат споменати отделно са:

Севро – дори елитът на Златните има своите черни овце. Дребният и невзрачен Севро е сред тях. Повечето ученици и проктори даже не очакват той да премине инициацията (т.е. упражнението „убий другарчето”), но той не само се справя с това, а се доказва като истински оцеляващ по време на войната на домовете. Първоначално вълк единак, постепенно Севро създава своя глутница и се превръща в един от най-верните приятели на Дароу. Севро е умен, съобразителен и силен, с ярка индивидуалност и добро сърце. В някои отношения той е по-симпатичен от Дароу и лесно печели сърцето на непредубедения читател. Наистина би било неприятно, ако в някакъв момент съдбата му го постави на пътя на Жътваря …

Вирджиния (с прякор Мустанга) – привлекателна, разумна и силна, прим на дом Минерва, Мустанга е това, което според Дароу би трябвало да бъдат Златните (ако светът беше идеален). Тя е единствената жена, освен Ео, която успява да разчувства сърцето на бившия Пълколаз. Отношенията между тях са красиви и естествени, макар и не твърде сериозни. Въпреки че е отгледана в напълно различна среда, Мустанга по някакъв начин е свързана с Ео – съществува духовна връзка, която съчетана с някои други неща (спойлери), може да стане причина за зараждането на драматична и обречена любов между нея и Дароу.

Чакалът (чието истинско име е Адрий ау Август), е предводителят на дом Плутон (римският еквивалент на Хадес – богът на смъртта, в случай че някой не знае) и присъства едва в няколко сцени от сюжета, но подобно на Жътваря придобива злокобна, полулегендарна слава по време на войната на домовете. За разлика от Дароу, който буди страхопочитание, Чакалът предизвиква ужас. Въпреки това, на външен вид той не е нито силен, нито страшен. Това, което го прави опасен, е начинът му на мислене и действие, определящи го като завършен психопат. Освен това Чакалът е син на споменатият в началото на ревюто АрхиГубернатор на Марс, и вероятно тепърва ще се превърне в значим и деен персонаж.

Проктор Фичнър(„Марс”) е грозноватият и доста незаинтересуван закрилник на дом Марс. В началото той изглежда грубоват и неприятен, но в хода на историята се доказва като по своему свестен човек с чувство за справедливост (макар и интригант, като всички проктори). Фичнър разкрива на Дароу, че Златните не са равни, както и че дори техния свят (а може би особено техният свят) не е честен – тези, които имат повече пари и власт винаги изпъкват и побеждават, независимо дали са заслужили победите си или не. Разбира се, Дароу е човек с Мисия, и не приема на сериозно този урок. Вместо това, Жътварят разкъсва статуквото и постига това, което никой ученик преди него не е успявал да постигне.

Обратите в сюжета са няколко и до голяма степен са неочаквани. Стилът на автора е изпипан почти до съвършенство, увлекателен и динамичен. „Червен изгрев” е дебютът на Пиърс Браун, но не е първият му роман. Макар и млад, Браун винаги е мечтал да стане писател – той разкрива в свои интервюта, че е написал поне още седем романа, които са били отхвърлени от издателите.

Философията и символиката, заложени в творбата са още едно от достойнствата й. Трилогията съдържа някои оригинални и провокативни философски идеи, които всъщност са прекалено сложни за тийнейджърски роман. Очевидно е, че авторът се интересува силно от политика и по-точно – от историята на различните политически течения. Интересно, но според него никое от тези течения не превъзхожда останалите – вместо това, всяко едно от тях следва собствен цикъл на развитие, който неизбежно води до упадък и до смяната на един строй с неговата противоположност. Макар че са представени добре във всички етапи от сюжета, тези идеи най-вероятно ще останат засенчени от емоционалните и батални сцени, които изобилстват до самия финал.

Финалът, от своя страна е точно това, което би трябвало да бъде – въздействащ, едновременно изненадващ и адекватен, той слага край на обучението на Дароу, и поставя началото на следващия етап в живота му.

Напълно заслужено, „Червен изгрев” става хит в Америка и предизвиква интереса на филмовите компании. Юнивърсъл пикчърс печели правата за филмирането на трилогията, а Пиърс Браун дори вече е готов със сценария. Донякъде е успокояващо, че самият автор е и сценарист на бъдещия филм, но честно казано не мисля, че подобен сюжет може да бъде предаден подобаващо в няколко часа – подобна задача е по-подходяща за сериал (на НВО). Освен това, някои неща, които са впечатляващи на страниците, може би ще изглеждат малко странно на екран (като например високи мускулести тийнейджъри, със златни коси и очи)… Но пък от друга страна, ще бъде интересно да се види как ще бъде пресъздадено знамето, което Червения Дароу използва по време на битките си и на което е изобразен неговият личен символ – Секач (извито земеделско сечиво, което той използва като хладно оръжие – т.е. сърп)…

Моята оценка:
История – 6
Герои – 6
Стил на писане – 6
Елементи на изненада – 6
Теми за размисъл – 6
Емоционален заряд – 6
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 6
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5
Общ успех: Отличен (5,90)