Игрите на революцията

Филмите-феномени са рядко нещо. Във време, в което Холивуд бълва само адаптации и римейкове, редувайки филмирани комиксови супергерои с филмирани тийн-романи, е трудно да направиш филм, за който всички да говорят, че и да е заслужено. Въпреки това е ясно, че такъв голям хит, и от точно тези жанрове, задължително трябва да има – поне по един на година. И ако от филмираните тийн-романи трябва да се намери такъв, чиято адаптация да стане истински културен феномен, за който всички да знаят и говорят, то аз нямам нищо против това да е поредицата „Игрите на глада“. Тези филми направиха мини-революция в тийн-жанра и оставиха „Здрач“ в историята, променяйки облика на нишата към нещо значително по-добро.

Именно революцията и борбата за един по-добър свят вече са централната тема в „Игрите на глада“. Докато в първия филм ставаше дума просто за оцеляване в един антиутопичен свят, а „Възпламеняване“ вдигна осезаемо нивото и мащабите, посявайки семената на бунта, то в „Сойка-присмехулка – част 1“ революцията разцъфва и започва същинска война срещу тираничния владетел на Капитола. Нищо вече не е игра.

В края на „Възпламеняване“ Катнис беше спасена от юбилейните Игри на глада и откарана в Окръг 13, който всички мислеха за разрушен по време на предишната революция, 75 години назад в миналото. Именно там се развива основната част от действието, макар в този филм важни събития да се случват и на други места (Капитола, Окръзи 2, 8 и 12), значително увеличавайки мащабите и епичността на сюжета.

Психиката на Катнис е сериозно разклатена след стреса от две поредни Игри на глада, но Пийта е държан в плен на Капитола и трябва да бъде спасен, тъй че тя няма време за почивка. Г-ца Евърдийн сключва сделка с президентката на тринайсти окръг Койн (неестествено побелялата Джулиян Мур) да се превърне в „сойка-присмехулка“, символ на съпротивата срещу президент Сноу и водещо лице на пропагандата тип „На оружие, братя!“, а в замяна бунтовниците ще направят всичко възможно да спасят Пийта. Няма да ви разказвам повече от сюжета, за да не стигнем до спойлери, но бързам да успокоя челите книгата, че филмите продължават да са сравнително верни на оригинала до степен, в която не просто преразказват същата история (както беше в първия филм), а я пресъздават по начин, по който тя изглежда още по-внушителна, впечатляваща и драматична, отколкото е в книгата (както беше във втория филм).

В унисон с увеличаването на мащабите и изобразяването на всеобща революция Катнис прави една стъпка назад от централното място. Тя все още е главната героиня и сюжетът все още е фокусиран върху нея, но вече не чак толкова много, позволявайки и на други персонажи да изпъкнат, както и на идеите и драмата от войната да се развият. Пийта пък има значително по-малко екранно време, давайки възможност на Гейл да се изяви. Но това далеч не означава изпъкване на любовния триъгълник между тримата, загатнат (за щастие, без никога да се прекалява с него или да се центрира) още в първата част. Дори напротив, колкото и да не харесвам тийн-любовни триъгълници, тук той дори ми липсваше! Имаше нужда от малко разведряване на обстановката и Ефи не беше достатъчна. Но правилно – Катнис, Гейл и Пийта вече изобщо нямат време за любов. Светът им е разтърсван от конфликта между две прослойки – богатите и бедните, потисниците срещу бунтовниците. Всеки един от тримата е на ръба на лудостта заради своята лична драма и роля в революцията – би било абсолютно нелогично в такъв момент да се занимават с гимназиални любовни истории.

Изключително много се радвам, че филмът не оправда двете ми най-големи притеснения. Едното беше, че няма да успее да постигне нивото на „Възпламеняване“ – е, напротив, постига го. Може би не същото, донякъде защото „Възпламеняване“ представляваше значителен скок спрямо първия филм, но е много близо до него. Напрежението и емоционалният заряд са налице, ефектите са добри, актьорската игра отново е на ниво – няма осезаемо отстъпление по нито един критерий.

Второто ми притеснение беше, че разделянето на книгата на два филма ще опропасти сюжета, правейки го прекалено бавен и разтеглен, ощетявайки ефекта му. Може би имаше такъв елемент в първите 20-30 минути, докато потръгнат нещата, но след това всичко си дойде на мястото. Оказва се, че по-дългото екранно време е полезно за историята, защото й дава възможност да подиша и да постигне максимален емоционален заряд. Няма много екшън, личи си, че се пестят за финала на поредицата, но има какво да компенсира. Като знам колко интересни събития остават за следващия филм, в комбинация с това, че притесненията ми за този не се сбъднаха, поне не и напълно, то за финалната част вече ще имам много по-високи очаквания.

Хубавото е, че макар The Hunger Games да са тийн-поредица и няма как да избягат от този етикет, те са на много по-високо ниво от стандартните филми в нишата им. Занимават се с теми, много по-сериозни от обичайните, дори има моменти, които повечето юноши не биха разбрали и почувствали така, както по-възрастни хора. Подходът при филмирането на „Сойка-присмехулка“ е много зрял и не подценява очевадно и умишлено интелигентността на зрителя (с изключение на няколко малки дупки в сюжета, които можем да простим – например как така с всички тези технологии Капитолът не е знаел досега за Окръг 13, защо революцията не се е случила много по-рано щом реално Окръзите разполагат с толкова мощ и т.н. Прощаваме ги, защото много други филми, и то за възрастни, ги имат, а за тийн-жанра да не говорим). Неслучайно жестът с трите пръста е взет в Тайланд, където хората търсят начин да се обявят против военния преврат и да изкажат несъгласие с тоталитарния режим. Този факт говори не само за това колко популярни са „Игрите на глада“, но и колко въздействащо са представени борбата за свобода и нейното отражение върху главните герои и обществото като цяло в поредицата, щом вдъхновяват и хора от истинския свят.

Същевременно, революцията тук не е в типичния стил бяло срещу черно. Да, явно е, че бунтовниците са прави и от публиката се очаква да е на тяхна страна, но определено има много елементи от тяхната борба, които карат зрителя да се чувства неудобно. Няма да задълбавам в подробности, за да не издавам сюжета, но ще ви загатна, че някои от похватите, с които си служи президент Койн, не са много по-различни от тези на Сноу. А и в крайна сметка, големият въпрос на всяка революция е – Струва ли си да се посее толкова много смърт, за да се постигне по-добър живот? „Сойка-присмехулка – Част 1“ не се страхува да постави този и други въпроси без отговор, независимо че така ще остави зрителите-фенове на блещукащи вампири в депресия за остатъка от седмицата.

Промоцията на филма обърна голямо внимание на саундтрака и големите имена, изпълнили песни специално за него. Лично на мен не ми пука дали песента за финалните надписи е на Лорд или коя да е анонимка. Важното е, че музиката на самия филм помогна за въздействието му, но най-вече в сцената, в която Катнис пее. Идеята за тази сцена може да е леко взаимствана от третия „Властелина на пръстените“, но тук е доразвита с нещо отгоре и е изпълнена брилянтно, за да се превърне в може би най-трогателния момент от филма. Да не говорим, че още не мога да си я избия от главата!

В обобщение, „Игрите на глада“ неслучайно са тотален хит и „Сойка-присмехулка – Част 1“ напълно оправдава този статус. Може би „Възпламеняване“ беше с една идея по-добър, но третият филм пак е много над очакванията ми. Сигурен съм, че почитателите на поредицата няма да останат разочаровани.

Моята оценка:
История – 5
Герои – 5+
Режисура и ефекти – 5.50
Актьорска игра – 6-
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 6
Емоционален заряд – 6-
Фантастични елементи – 6
Саундтрак – 6+
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 6

Общ успех: Отличен (5.65)

За малко по-негативното ревю на Мария Пеева кликнете тук.

Коментирайте в основната статия.