Интервю със създателя на „Лили Рибката“

На 9 февруари излиза „Лили Рибката“ – амбициозен за България проект, какъвто не сме виждали от години. Той вече беше прожектиран на няколко фестивала, като на единия взе европейска награда за кинематография. Свързахме се с режисьора, сценарист и продуцент на филма Ясен Григоров, за да ни разкаже повече за себе си и работата си.

Здравейте и благодаря, че се съгласихте да разкажете повече за филма си на нашите читатели! Да започнем с основното – за какво става дума във филма и за кого е предназначен той?

Във филма „Лили Рибката“ става дума за силата на погледа ни, който поставяме върху околните – и като родители към децата ни, и като отношения между деца и деца, също така дори и между непознати на улицата. Всеки наш поглед може да променя, да гради или унищожава. Погледът ни е всъщност супергеройската ни сила. Съответно трябва и да можем да устояваме на този поглед, когато идва от околните. Особено важно е да развием това умение, когато сме още деца. В този смисъл филмът е за всички – както за малките и ненаучените, така и за големите, които пък си мислят, че знаят всичко. За да обобщя – определям филма „Лили Рибката“ като семеен.

Защо точно рибка, а не нещо друго?

Нямам представа. Рибката се появи сама. Аз пиша свободно текствовете и сценариите си. Имам само идея, която следвам, докато всичко останало идва с писането и го улавям отнякъде.

Смяната на пола в сюжета май се оказва доста полемичен момент за консервативните зрители. Защо включихте такъв елемент и притеснявате ли се от реакцията на публиката към него?

Смяната на пола е метафора за нестабилността на главния герой във филма – Необикновеното дете Алекс/Дани. Тази промяна няма за цел да поставя въпроси по отношение на пола, транссексуалността или хомосексуалността. Гледайте на това както би го правило дете – като на вълшебен елемент, който има връзка с детската идентичност, а не с комплексите на възрастните. Не се смущавам от консервативни реакции и нямам притеснения. Те биха дошли от хора, за които филмът не съдържа нито едно послание.

Как успяхте да привлечете имена като Татяна Лолова и Койна Русева към проекта?

Всички актьори във филма, но също така и голяма част от екипа, успях да привлека благодарение на собствената си убеденост, че сценарият има стойност, че знам какво искам да снимаме, че съм абсолютно наясно със собствените си артистични цели. Тази моя сигурност зареди всички. Иначе си имаме „истории“ с всеки един от актьорите, но те са си отделни сценарии сами за себе си. Важното за мен е, че си дадох сметка колко големи са нашите актьори, колко талантливи са те и колко отлично подготвен трябва да бъде един режисьор, за да изиска да работи с такива имена, каквито съставят кастинга на „Лили Рибката“.

Трудно ли ви беше да работите с децата актьори и да изкарате от тях изпълнението, което искате?

Не ми беше трудно. Аз обичам да бъда с деца. Обичам да се правя на дете и да си спомням какъв бях като дете. Разказвам често какъв е подходът ми, когато ми предстои да работя с деца. Питам ги: „Какво прави актьорът?“ И децата отговорят веднага: „Играе!“ И готово! Те разбират сами – предстои ни да играем. А те знаят как да играят! Аз само трябва да ги „следвам“ в играта им.

Ако не е тайна, ще ни споделите ли какъв е бюджетът за „Лили Рибката“ и как намерихте финансиране?

Не е тайна. Филмът е заснет с помощта на ИА „Национален филмов център“, възлизаща на 385 000 лв. Към тази сума, благодарение на копродуцентите – Студио Пистолет, Фифт Дигрий и Фифт Дигрий Саунд, Динакорд България, Про Синема, Фул Фрейм, Таймлес Продакшън, Интел Консулт Сървисес и Александра Аудио, на личната ми продуцентска компания – The Flying agency и добрата воля на целия екип успях да допълня бюджета до необходимия за заснемане на филма, а именно 1 200 000 лв.

Кой беше най-скъпият елемент от продукцията?

Най-скъпо е художественото оформление на филма – костюми, декори, реквизит, гигантската кукла на един от героите (Дядо Шаран) както и постпродукцията, която включва невиждана за киното ни комбинация от 3D и 2D анимация, симулационни анимации и комплексна постпродукция.

Знаехте ли предварително, че филмът ще получи широко разпространение по кината или това дойде след като постигнахте успехи по фестивалите?

Едно от условията на ИА „Национален филмов център“, за да кандидатства проект за филм за държавно финансиране, е да има договорени отношения с разпространител. Изпълнявайки това изискване, аз на много ранен и предпродукционен етап вече бях във връзка с Христо Дерменджиев и разпространителската компания, която ръководи – „А Плюс Филмс“. Те подготвиха цялата рекламна кампания на филма до неговата кино премиера в България на 9.02.2108.

Колко трудно е за български филм да стигне до масовата публика по кината?

Колкото един проект е по-искрен по отношение на авторското послание, колкото по-индивидуален е той, също така колкото по-честен е проектът – толкова по-лесно ще намери публиката си. Дали тя е масова или е камерна е въпрос на добра търговия. Предстои ми да разбера. Предишните ми филми – „Дървеното езеро“ (2009) и „Maлък-Голям“ (Награда на Критиката към СБФД, Златна Роза, 2011) са независими филми с много ограничен кинопоказ и нямам отговор на въпроса ви на базата на опита ми. Имам само интуиция и предусещане, че „Лили Рибката“ ще бъде „масов“ филм.

Очаквате ли разпространение в чужбина? Колко трудно е да пробиете там?

Както и на предишния въпрос, и на този нямам отговор заради липсата ми на опит. В момента протичат разговори с най-различни разпространители в чужбина, но договорите, които ми предлагат са изпълнени с капани и не бързам в решенията си. Никога не съм работил с идеята да пробия където и да било. И като илюстратор на детски книги, какъвто съм от средата на 90-те досега, а и като режисьор не си поставям такава цел. На първо място е въпросът „какво имам да споделя, което да е необичайно и да провокира хората да чувстват различни неща от тези към които са привикнали в ежедневието си?“.

Откъде черпихте вдъхновение за „Лили Рибката“?

От собственото си детство, радости, страхове и надвиването им. От „Пипи Дългото чорапче“ на великата Астрид Линдгрен.

А кои творци и творби ви вдъхновяват по принцип?

Вдъхновяват ме творци със свободна мисъл без значение дали са живописци, танцьори или режисьори. Важно е да уловя полета им. Тогава усещам и моето желание да летя. Такива за мен са Джим Джармуш и Ларс фон Триер, но също Боб Марли или живописеца Никола де Стаел, всички дадаисти – независимо дали са били художници или поети. И толкова много други…

Какво мислите за фентъзито в България – има ли то почва у нас или хората го възприемат само като жанр за детски филми?

Много далеч съм от света на фентъзито и не мога да коментирам. Като студент опитах да чета книги на Зелазни, но не „потънах“ в тях.  Пробвах, разбира се, и Тери Пратчет, но и с него ударих на камък… Фентъзито е в главата на всеки от нас, може би на някои от нас дори е в повече – като на мен. И затова вкарването ми във фентъзито на някой друг ми е толкова трудно, до степен да се чувствам като болен.

От казаното досега излиза, че не сте голям почитател на фентъзито, но въпреки това в „Лили Рибката“ има много елементи на жанра. Това не е ли противоречие? Или вие виждате филма по-скоро като приказка за деца и разграничавате това от фентъзи жанра?

Въпросът ви съдържа и отговора – аз наистина виждам филма ми по-скоро като приказка. За мен съществува по-голяма близост между главния герой на “Лили Рибката” –  Невероятното дете Алекс/Дани и неговата Вихрушка, която го променя всеки път щом срещне погледа на друг човек, и Пипи Дългото чорапче с нейната необичайна физическа сила. Не се чувствам достатъчно добре подготвен теоритично, за да бъда сигурен в правилността на отговора ми, но жанрово определям филма си като “магически реализъм”, а не като “фентъзи”.

А какво мислите за научната фантастика? 

Това е друго нещо. Обичам научната фантастика и си имам любима книга – „Денят на трифидите“, както и „Чоки“ на Джон Уиндъм. Обичам да чета и стари сборници с научнофантастични разкази, особено българските – Йордан Радичков и Павел Вежинов. В сборниците на библиотека „Фантастика“ открих и любимия ми чужд разказ – казва се „Почакаймалковците“ на Ерик Франк Ръсел.

Ще имаме ли скоро български научнофантастичен филм?

За да създадем такъв филм трябва да освободим мислите си в полетите им. Считам, че към настоящия момент ние все още имаме да се лекуваме от прекараните в забрани и партийни директиви десетилетия. В последните почти 30 години тези културни липси се превърнаха в комплекси и загубихме цяло поколение силни артисти в различни сфери. Така че до такъв филм ни делят още много години.

Явно харесвате научната фантастика повече от фентъзито – защо е така?

Фентъзито е заместител на собствената ни фантазия и затова го избягвам – той е сравним за мен с наркотик. Научната фантастика е сравнима с полет на мисълта във времето. От нея лъха на едри талази свободата.

Разкажете повече за себе си – откъде започнахте, как решихте да се занимавате с кино, как стигнахте дотук?

Пътят ми е свързан с визуалните и с разказвателните изкуства. Образованието ми е хем шарено, хем доста праволинейно. Завършил съм „Комикси и разказвателни изкуства“ във Франция, „Илюстрация“ в Националната художествена академия, „Визуални комуникации“ в Швейцария и най-накрая специализирах „Кино и телевизионна режисура“ в Натфиз при академик Людмил Стайков. От над 20 години съм илюстратор на детски книги и съм носител на големи награди в тази област. Работя от 15 години в рекламата – първо като арт директор, после и като криейтив директор като междувременно започнах да режисирам някои от рекламите, в чието измисляне участвах. Така стигнах до режисурата. В тази професия открих срещата на всички неща, които до този момент бях учил – има и от комиксите и разказа, и от илюстрацията и цветовете, има и от теорията на визуалните комуникации… Така че се оказах в свои води.

Какви са амбициите ви за в бъдеще?

Амбициите са мечтите ми. А те са толкова шарени, колкото и пътят ми досега.

Знаете ли вече кой ще бъде следващият ви голям проект?

От няколко месеца работя по нов сценарий, който носи заглавието „Следващата целувка“. Историята е отново приказка, но този път само за възрастни. Новото за мен е, че поканих за партньор сценаристката Мариана Събева. За пръв път „пускам“ някой друг в моя личен поток на съзнанието. С нея се познаваме от години и не е толкова трудно да го направя, но все пак го отчитам като нов подход в собствената ми работа. Мариана навлезе в идеите ми и ги сподели емоционално, след това ги моделира според нейната чувствителност, но с много такт и внимание, и в крайна сметка разполагаме със сценарий, който ще представим на следващата сесия за държавно финансиране на филмови проекти на ИА „Национален филмов център“.

Има ли нещо, което бихте искали да кажете на читателите на SciFi.bg?

Колкото и да е банално – вярвайте в сбъдването на мечтите си и не спирайте да мечтаете.

Благодаря ви за отделеното време и успех!