„Картата на времето” – ревю

„Картата на времето” е първият роман на Феликс Палма. Той е вдъхновен от класиката „Машината на времето” на Хърбърт Уелс и, макар че двата романа са много различни като стил и сюжет, може да се направи интересен паралел между тях – както „Машината на времето”, така и „Картата…” превръщат авторите си в утвърдени писатели. Също така, и двата са оригинални и провокативни въпреки че в днешно време научната фантастика не е това, което е била по времето на Уелс.

От друга страна, именно заради това, че днес жанрът е развит, а темите му донякъде преекспонирани от телевизията и киното, романът на Палма се откроява и прави впечатление с нестандартния подход към историята и читателите. Именно заради това „Картата на времето“ обещава да се превърне в нещо повече от модерните в последно време фантастики, които вероятно след години никой няма да си спомня.

 Сюжетът на „Картата на времето” е разделен в три отделни истории, всяка от които има свои главни герои, начало и край, но всъщност трите се преплитат за да създадат истинският облик на творбата. Героите са предимно млади, красиви и повърхностни хора, всеки от които има своите недостатъци и достойнства. Авторът успява да ги опише детайлно – не само външния им вид, но и мислите и чувствата им, така че читателите да могат да вникнат напълно в техния светоглед.

Централно място в историята заема и самият писател Хърбърт Уелс, макар че той самият се възприемакато второстепенен персонаж (отчасти заради пространствено-времеви парадокс). Портретът на писателя, създаден от Палма, не е изцяло ласкав, но затова пък е реалистичен и издава симпатията, която авторът на романа изпитва към него, може би дори вярата му, че между двамата съществува определена духовна връзка.

Стилът на творбата е приятен и лек за четене, донякъде натруфен, но преднамерено – цялото повествование съдържа определено иронично отношение – към героите, към читателите и към самия автор, който сякаш иска да покаже, че въпреки че описва сериозни и често трагични събития (като делата на Джак Изкормвача), не иска да се взема прекалено насериозно. Книгата е разделена на кратки глави (с няколко изключения), които се четат лесно. Това, което би могло да подразни някого, е, че действието в трите части е съпътствано от странични истории и обяснения, без които целият сюжет на романа би могъл да се побере в една трета от обема му. Въпреки това, тези допълнения не са скучни за четене и придават чар на цялостния облик на творбата.

„Картата на времето“ започва по безспорно оригинален начин – а именно със самоубийството на главния герой на първата история, което така и не се осъществява. Феликс Палма сякаш води за ръка читателя из сюжета, като не само му описва случващото се, но и се обръща пряко към него и дори му показва това, което е невидимо за всички останали. Авторът си е отредил роля на вездесъщ наблюдател, а доколкото той самият е и създател на повечето персонажи, той е по-скоро нещо като бог, който сякаш е поканил читателите, за да им покаже това, което е сътворил.

Повествованието има и някои неголеми недостатъци – например, от време на време са използвани странни думи като синекурен, пюпитър, вивисекция, лезвие, без това да допринася кой знае колко за доизграждането на атмосферата – сякаш единственото им предназначение е да покажат превъзходството и ерудицията на автора. Освен това, понякога Палма изпада в ненужни смущаващи подробности (както при описанието на Уелс) и брутализми (например съдбата на Алис – незначителна героиня от третата част на романа). Вероятно тяхната задача е да допринесат към сатиричната нотка на творбата, но, поне за мен, те са по-скоро леко дразнещи. Въпреки наличието на тези малки недостатъци, те са простими, и не отнемат от цялостния чар на книгата.

Картината на света, описан от Феликс Палма е исторически достоверна и реалистична, а ако има някакви разлики от историческата реалност, те са преднамерени и свързани със сюжета. Писателят успява да създаде една детайлна карта на времето, в което героите живеят, а именно – краят на 19-ти век, когато светът излиза от мрака на невежеството и редом с мизерията и нещастието, които съществуват във всяка епоха (но винаги изглеждат по-страшни и впечатляващи в миналото, отколкото в настоящето), са описани напредъкът на науката и прогресът на обществото, които карат хората да мечтаят и да повярват в невъзможното. Освен тази метафорична карта, в романа има още две Карти на времето (едната от които наподобява заглавната картинка на статията), чрез които във всяка от историите се дава ново обясние на заглавието и се прибавя нов пласт към сюжета на твобрата.

Може би всеки читател, който е запознат с жанра научна фантастика и с други произведения, посветени на пътуване във времето, би очаквал подобна творба да съдържа машина на времето, червеева дупка, паралелни вселени, телепортация, парадокси и странни причинно-следствени връзки. Действително, в „Картата на времето” има всичко това накуп, но не винаги представено по очаквания начин и не равномерно разпределено сред страниците на творбата. Има и няколко обрата, сред които най-впечатляващ и изненадващ е третият и последен, който се случва малко преди самия финал на романа.

И докато фантастичните елементи почти не присъстват в първите две истории (или най-малкото са почти незабележими), то темите за размисъл са разпръснати из цялата книга и са разнообразни. Всеки от героите има своите съмнения за смисъла на живота, за това каква би искал да е ролята му в него, за любовта и силата на съдбата, за това дали понякога илюзиите не са за предпочитане пред реалността. Отговорът на тези въпроси е повече или по-малко различен за отделните персонажи. Освен тези екзистенциални теми и чисто фантастичната – за това как и по какъв начин би било възможно пътуването във времето, авторът ни въвежда и в една, която е със сигурност по-лична – а именно – за ролята на писателя, както и за това, какво всъщност означава да бъдеш писател. Феликс Палма ни представя разсъжденията си по този въпрос както в прав текст, така и чрез Хърбърт Уелс, с когото завършва историята. В края на творбата, може да се остане с впечатлението, че романът е подходящ да бъде превърнат по-скоро в класическа пиеса, отколкото в холивудски филм – пиеса, в която съдбите на всички герои се преплитат, а накрая и всички загадки намират своя отговор – дори и забавната малка загадка от началото на творбата, а именно – кой и с какъв мотив се занимава с това да цапа с животинска тор фасадата на фирмата „Мъри – пътешествия във времето”.

Моята оценка:
История –  5
Герои – 6
Стил на писане – 5.50
Eлементи на изненада – 6
Теми за размисъл – 6
Емоционален заряд – 6
Фантастични елементи – 4
Степен на оригиналност – 6
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Отличен (5.55)