Обратно в добрата стара Пандора

13 години му трябваха на Джеймс Камерън да направи продължение на своя хит „Аватар“. Една от първите новини на сайта ни беше за готвените следващи части – тогава наивно си мислехме, че ще видим „Аватар 2“ още през 2014 година. Почакахме доста повече, но резултатът си заслужава. Днес технологиите са по-напреднали и крайният продукт е много по-близо до визията на режисьора. Зрителите по целия свят вече се тълпят по киносалоните, за да се потопят отново в синьо-зелените пейзажи на Пандора със симпатичните извънземни на’ви – този път „потопят“ използваме буквално, защото половината филм се развива под вода.

За разлика от повечето фенове, които отдавна са заредени с върл ентусиазъм, аз подходих много по-предпазливо към „Аватар: Природата на водата“. Първият филм не ми хареса. Като геймър, не видях нищо особено в него – големите революции и визуални съвършенства вече ги бях гледал в синематик клипчетата и трейлърите на компютърните игри. Противно на това, което някои си мислят днес, „Аватар“ далеч не е първият 3D филм. Моят първи досег с тази технология беше „Кървавият Свети Валентин“ с Дженсън Акълс по-рано през същата 2009 година. И сюжета на Avatar го бях гледал много пъти преди това, включително в „Покахонтас“ като много малък. Така че тогава не можах да разбера за какво се изсипаха всички тези хвалби и милиарди долари и останах недоволен.

Предпазливостта ми се отплати, защото ме предпази от разочарование. 13 години по-късно продължението е на практика още от същото, може би с една идейка по-добро. В никакъв случай не говорим за лош филм – хубав си е, особено за децата или за хората, които рядко стъпват в киносалон, просто не е нищо феноменално. Което пак не му пречи да има милиони страстни почитатели и маркетинговата машина около него да работи с пълна пара.

Не е проблем ако гледате „Аватар: Природата на водата“ без да помните нищо от „Аватар“ – Камерън така е направил сюжета, че да не наказва тези, които не благоволят да си припомнят оригинала от едно време. Все пак е желателно поне да сте го гледали някога. Джейк Съли изцяло живее в аватара си заедно с жена си, Нейтири, както и изобилното им домочадие. Най-големият син е Нетеям, като той е и най-послушен. Ло’ак е доста по-непокорен и като цяло се чувства, че трудно пасва на обкръжението си – този персонаж е и най-интересният в целия филм. Най-малкото дете е Тук, момиченце, което все трябва да го спасяват. Към семейството броим и Кири, която е осиновена – тя всъщност е дъщеря на аватарката на Грейс (Сигорни Уивър), а баща й е неизвестен. Сигорни Уивър играе образа, което е малко странно – бабичка в ролята на тийнейджърка, но ако не го бях прочел, нямаше изобщо да го разбера. Нейният персонаж вероятно ще става по-важен в следващите филми, но и тук е достатъчно чаровна и интригуваща. Интересен образ е и Паяк, сина на злодея от първия филм, който сега се завръща. Паяк е изцяло човешко дете и е прекарал практически целия си живот сред на’ви и ненавижда баща си, но сега, когато старецът се появява отново след смъртта си, и то като аватар, няма как да не изпита поне малко любопитство за другата страна и да мине през дилема къде би могъл да принадлежи.

Та, докато Съли и семейството му си живуркат щастливо на Пандора, плацикат се в езерцата, спят по тревите и т.н., алчните (небесни) хора се завръщат, и то зрелищно и разрушително. Земните войници отново решават да колонизират планетата и да забогатеят от ресурсите й, съответно местното население пак трябва да тръгне на война. Но какъв шанс имат кльощавите диваци срещу супер напредналото пътуващо в космоса човечество? В крайна сметка на Съли и семейство им се налага да бягат, което пък ги води до водните на’ви. Там те трябва да научат различен начин на живот от горския и да опитат да избягат от войната, което, естествено, няма да им се получи.

Разбира се, горните два абзаца представляват само обобщение на сюжета, като в него са вплетени и по-малки и лични истории на персонажите, както и повече детайли – въобще не споменах, например, за китоподобните животни из океана като кулминация на величието на природата и фауната на Пандора, потъпкано от лошите хора. Няма да навлизам в повече детайли, защото няма да остане какво да гледате – поредицата „Аватар“ явно няма да бъде известна с богати, заплетени и/или изненадващи сюжети. Има какво да запълни над 3 часа филм, стига да го гледате на наистина голям екран, който да ви показва красивите картинки и да ви отвлича вниманието от факта, че не се случва нищо, че подводните игри и морските битки можеха да бъдат значително съкратени без историята и посланията да загубят (и, бонус, без да ви принуждава да си пукате пикочните мехури в чакане филма да свърши). Така или иначе, щом сте гледали първия филм, значи много добре знаете какво да очаквате от втория и няма да останете разочаровани.

Въпреки че явно никога няма да стана фен на поредицата „Аватар“, давам одобрението си за филма. Сам по себе си не е никак лош, макар и отдавна да съм свикнал на по-висок стандарт. Същевременно обаче на кино ходят и деца, за които е изключително полезно да виждат подобни ленти. Пищният свят на Пандора разпалва въображението и впечатлява малчуганите – със сигурност той ще бъде първа сериозна стъпка в жанра за мнозина от тях, които някой ден ще пораснат и ще станат фенове на по-дълбоката фантастика. Важността на Avatar за младото поколение в момента е почти като на Star Wars навремето. Благодарен съм за съществуването на такива филми, които да приобщават повече хора към любимия ми жанр.

Що се отнася до посланията и темите за размисъл – за тях важи същото. Важно е децата да се учат да пазят и уважават природата. Важно е като човечество да внимаваме какво правим с планетата си. Хората от филма имат лукса на космическите пътувания и наличието на обитаеми планети на достижимо разстояние, но ние си имаме само една планета, на която можем да живеем, и трябва да ценим богатството й. Разбира се, на моменти Камерън прекалява – някои моменти са твърде сладникави и хич не съм съгласен на внушението, че всичко в природосъобразния живот на сините е великолепно и прекрасно, а всичко в технологичния свят на човечеството е хищничество и завоевания. Ако погледнем от друг ъгъл, може да видим, че на’ви живеят като малоумни диваци и филмът спестява много от несгодите на природата като хапещите насекоми и болестите, а хората са представени като хиперболизирано зли – не всички в реалния свят сме кръвожадни завоеватели, бомбардиращи жилищни квартали. Малко странен и недообмислен е моментът, в който единият от злодеите се кефи и злорадства, че природата отвръща на удара и се пази от лошите китоловци, докато самият той е на потъващата лодка. Щеше да е много по-добре ако нещата бяха по-нюансирани, вместо само черни и бели, но ми помага да ги приема и така, ако си напомня, че става дума за филм за всички възрасти и е важно децата да започнат с нещо красиво, ясно и акцентиращо върху ценностите.

„Аватар: Природата на водата“ е повече от достойно продължение на първата част и ясно показва, че има достатъчно материал за цяла поредица – Камерън ще направи още три филма, а вече планира също шести и седми, в случай че интересът продължи да е голям. Нагледалите се на такива основополагащи филми едва ли ще са много впечатлени, напук на целия хайп, но няма как да не са благодарни за съществуването им – на техния успех се крепят и по-качествените предложения в жанра. Без тях няма да има нито публика, нито финансиране за иновативните и дълбоки фантастики из по-неизвестните ниши, до които само ние стигаме.

Моята оценка:

История – 4.50
Герои – 5-
Режисура, ефекти и актьорска игра – 6
Eлементи на изненада – 3
Теми за размисъл – 5
Емоционален заряд – 5
Фантастични елементи – 6-
Саундтрак – 5
Старание на екипа – 5
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 6

Обща оценка: Мн. добър (5,00)