Очи в очи с миналото

Ревю на втори сезон на „Джесика Джоунс”=

Първи сезон на „Джесика Джоунс” беше един от най-добрите сериали от марвелската серия на Нетфликс – може би дори успя да засенчи изключително сполучливия първи сезон на „Daredevil“. Той представи наситена с напрежение и емоции история, съчетаваща чисто човешката драма на една нестандартна „супергероиня“ (или по-скоро жена със суперсили, която не иска да бъде героиня) с типичните за жанра фантастични елементи. Историята, представена в тъмни краски и на места дори граничеща с хорър, странно контрастираше на все по-веселите блокбъстъри за Отмъстителите, чието действие се развива в същата вселена. Сериалът успя да бъде феминистки, без да натрапва дразнещи пропагандни послания и постави висока летва за предстоящите продължения.

За съжаление – летвата се оказа прекалено висока и вторият сезон не успя да оправдае очакванията на зрителите. Причините за това са много и на различни нива –  можем да ги открием както в самата структура на сюжета, така и в в начина, по който се развиват персонажите, в някои ключови елементи (обрати и изненади), които би трябвало да разтърсят зрителите, но вместо това само допринасят към общото разочарование.

Но за всичко това – едно по едно:

На първо място е самата Джесика. За последно феновете на поредицата я видяха в сборния сериал „Защитниците”, където тя се включи в отбора на Мат Мърдок (Деърдевил), Люк Кейдж и Дани Ранд (Железният юмрук), за да се бори със силите на злото. Героинята беше все така непокорна, цинична и негативна, но може би малко поосвежена, след победата си над Килгрейв от края на първи сезон. Във втория сезон почти не е засегнато участието й в тази битка, което донякъде е добре, тъй като се улесняват зрителите, решили да пропуснат „Защитниците”, но остава впечатлението, че Джесика не отбелязва никакъв прогрес в емоционалното и професионалното си развитие, въпреки забележителните събития, които разтърсват живота й. Целта на това е ясна – една от основните теми на втори сезон е за духовния катарзис, сблъсъка с миналото и пречистването от него. И все пак – между заснемането на двата сезона има период от около три години, а времето сякаш е спряло. След справка с Интернет установих, че действието във втори сезон се развива след „Защитниците” и около година и половина след първи сезон – дори и така, пак изглежда, че времето тече прекалено бавно и почти нищо не се е променило…

Невинна жертва №1

Джесика продължава да работи като частен детектив и да си намира най-противните клиенти, които, освен че не й плащат, се отнасят с нея като с убийца и подлагат под съмнение действията й спрямо Килгрейв (а именно – тя счупи врата му, след като успя да се откъсне от неговото влияние, изразяващо се в пълен психически контрол). Самата тя не само не се е отърсила докрай от травмата, но е прибавила и нещо ново към нея – вина, свързана с това, че е убийца. Малка утеха има в това, че приятелите й – Малкълм (също бивша жертва на Килгрейв) и Триш, ги е грижа за нея и се опитват да й помогнат. Триш продължава настоятелно да се занимава с това, което едва беше подхванала в първи сезон – а именно разследване, целящо да открие от къде произлизат суперсилите на Джесика. Задачата й не е лесна, тъй като самата Джесика не иска да се връща към кошмарното си минало. Постепенно става ясно, че освен ужасяващите спомени, останали от Лилавият мъж, в подсъзнанието на Джесика се спотайват по-дълбоки полузабравени рани.

Нови приятели.

Първоначално всичко това изглежда интересно и загадъчно. От другите супергеройски сериали на Нетфликс знаем, че съществува военна програма, свързана с медикаменти, осигуряващи суперсили на тестовите обекти, както и че подобни експерименти (целящи превръщането на обикновени хора в машини за убиване) са правени със затворници против волята им (един от тях е Люк Кейдж). Логично е да се допусне, че историята на Джесика ще се окаже свързана със сложна конспирация, в която са намесени военните и вероятно – правителството. Вместо това се случва нещо доста по-различно, което успява да бъде едновременно изненадващо и изключително банално… Ще изясня какво имам предвид малко по-късно…

Джери страда, но не се разкайва за миналите си постъпки.

Основният проблем с първата половина от сериала не е главната история, а изключително мудният начин, по който се развива действието. Сезонът се състои от 13 епизода, но спокойно можеше да са 7, без да се изпусне нито един съществен момент. Интересните и мистериозни моменти се редуват с напълно безсмислени и скучни. Като пиша безсмислени, имам предвид такива, които не водят в определена посока, а просто присъстват за разкрасяване са сюжета – сред тях са глупавият конфликт на Джесика с колегата й частен детектив Прайс, любовната връзка на Триш с известен новинар, депресията на Джери Хогарт, която сега е нелечимо болна, отхвърлена от всички и на път да изгуби мястото си в престижната адвокатска кантора, в която е съдружник. Всички тези моменти не са случайно нахвърляни в епизодите – щеше да е по-добре, ако се дължат на някакво недоразумение или неопитност на сценаристките. Но те имат една единствена задача – да пропагандират феминизъм, по възможно най-повърхностния, долнопробен и неправилен начин. Дори движението Me Too намира своето място в сюжета.

Джесика, Триш и средностатистически холивудски перверзник.

Оказва се, че Триш, която като малка е била телевизионна звезда, е станала жертва на 15 години, като сама се е предложила (подстрекавана от майка си) на известен режисьор, за да получи роля… Странното е, че Триш, която е емоционално разтърсена след разговор с въпросния режисьор, не страда заради травмата си (която възнамерява да използва за изнудване), а заради думите му, че е прекалено обикновена, за да постигне нещо значимо в живота си… А както ще стане ясно – Триш не иска да е обикновена – иска да е „супер”… От друга страна изпъква още нещо специфично, което може би е характерно за съвременния американски феминизъм – ако съдим от епизодите – силните ожени не просто искат да отстояват себе си, да бъдат себе си – те искат да са мъже. Най-ярко това си личи отново при Триш, която след определени събития, започва да се държи много подобно на бившия си (побъркан) приятел Симсън.

Триш и Малкълм – двама души, които няма да ми липсват в следващия сезон (ако сценаристите решат да не ги включат).

Триш дори стига до там да се възползва сексуално от мъж, за когото знае, че е влюбен в нея, след което да го захвърли. Впечатлението като цяло е трагикомично и не е оправдано от развоя на събитията. Още по-нелепо е поведението на Джери, която в отчаянието си налита на долнопробни проститутки и дори бивши клошарки, докато (вероятно) образът й би трябвало да представлява пример за силна и безмилостна жена. Всъщност – нейната сюжетна линия е забавна за проследяване сама по себе си, макар че почти не е свързана с главната и има малко неясна цел. Джери преживява трудни моменти, за които до голяма степен сама си е виновна, пада на дъното, след това се съвзема и метафорично смазва враговете си. Тя не се променя и не си взема поука, само става по-корава. Връзката й с основните персонажи и най-вече Джесика почти е заличена (при това без да се случи нещо особено). Целият процес на нейното падение и отмъщение, е занимателен, но ако останалата част от историята не беше толкова скучна, щях да напиша, че е излишен и можеше изобщо да се изреже от сезона.

Джери не се променя истински, затова пък Триш възмъжава.

Преди да премина към най-съществената си критика, ще обърна още малко внимание на развитието на персонажите. Вече споменах, че Джери като цяло не се променя, а Триш започва да се държи мъжкарски, за да се докаже като жена. Освен това, на светло излизат някои много грозни черти от характера й, които бяха съвсем леко загатнати в първи сезон. А именно – това, че Триш завижда на Джесика. Тя е първият човек, който я подстрекава да се изяви като супергероиня (знаем тези неща от първи сезон) – дори й купува костюм и й измисля стриптизьорския псевдоним Jewel (Бижу). Триш без колебание (и дори с видимо удоволствие) рискува живота си и помага на Джесика при последната битка с Килгрейв. Всичко това може да се вземе за сестринска любов, но в действителност е чисто и просто завист, проектиране, желание да изживее мечтите си чрез Джесика, която има тази невероятна сила, но не я използва за нищо. Във втория сезон тази завист и стремеж към геройски постъпки се разрастват до степен да направят персонажа й нетърпим. Честно казано, към края на сезона повечето зрители едва ли биха имали нещо против, ако на Триш й се случи някой трагичен инцидент с летален изход…

Готова на всичко, за да бъде супергероиня от типа на Daredevil.

Също толкова неприятен, макар и по други причини, става Малкълм – приятелят и съсед на Джесика, който се учи от нея как да бъде частен детектив. Малкълм се възстановява от наркозависимост, освен това през цялото време се опитва да постъпи по законен и правилен начин. До един момент действията му са похвални, но в крайна сметка той сам успява да се забърка в поредица от случки, които го карат да се чувства използван, наранен и предаден. Поради неясни причини, Малкълм решава, че основната виновница за нещастията му е именно Джесика, което е нечестно и необосновано. В резултат на това, пътищата им се разделят, а сериалът постига нещо почти невиждано – да направи отблъскващи абсолютно всички второстепенни персонажи, които са били симпатични, или поне неутрални през първия му сезон.

Дойде време за основните ми оплаквания, които са свързани и с някои много сериозни спойлери. Затова – ако не обичате да четете спойлери и не сте гледали втория сезон на „Джесика Джоунс”, спрете да четете до тук!

Тези, които вече са изгледали сезона, със сигурност се досещат в какво според мен се корени най-големият му недостатък. А именно – в липсата на качествен злодей, която на практика проваля цялата история и я превръща в банална (и същевременно кървава) семейна драма, чиято единствена цел е да помогне на Джесика да се сдобри с миналото си и да заживее нормален живот.

Мама е страшна.

След цялата загадъчност, след няколко ужасни „злополуки“ и серия от кошмарни спомени, свързани с чудовище с червено лице, се оказва, че злодеят е не кой да е, а майката на Джесика – Алиса, която (очевидно) не е умряла в катастрофата, в която загива семейството й, а е била лекувана в същата клиника като дъщеря си и е придобила същата сила, само че – забележете – два пъти по-голяма. Освен суперсилата, тя се сдобива и с неконтролируеми пристъпи на ярост, които може и да се дължат на нестандартното лечение, а може и да са резултат от мозъчна травма. Другият злодей – доктор Карл, всъщност не е точно злодей… Да, той експериментира с хора, които са на прага на смъртта (и които си нямат никого), да – той е отговорен за това, че побърканата Алиса все още е жива, но всъщност неговата цел не е да навреди на някого, а напротив – да лекува нелечимо болни и да спомага за развитието на науката. И той го прави, както става ясно – съществуват напълно нормални и щастливи хора, които са излекувани от него; освен това, никой от останалите тестови обекти не е неуравновесен убиец. Всъщност, единственото злодейство на доктор Карл (името звучи несериозно, но така го наричат през повечето време в сериала), е че не е евтаназирал Алиса, преди тя да има шанса да убие една от медицинските сестри, които са се грижили за нея.

Доктор Карл и Алиса – ВНЛ.

Причината за това е жалка – а именно – любовта, която някак си пламва между двамата… Предполагам, че това разкритие би трябвало да ме разчувства като зрител и да ме накара да симпатизирам на двойката, но вместо това ме кара да си задам въпроса „Затова ли беше всичко?”. Оказва се, че не само няма да научим нещо повече за тайнствената правителствена програма, чиито основи са положени от доктор Карл, ами и че произходът на силите на Джесика Джоунс е изключително неоригинален, банален и с риск да се повторя – разочароващ. Обобщавам: След катастрофата Джесика едва не умира и за да я спаси (както и за да продължи научния си труд), доктор Карл я превръща в супержена. Защо ли това звучи познато?

Отговорът е прост – защото на практика тази история копира историята на силите на Килгрейв от първи сезон. А тя беше следната: „горкият” Килгрейв е роден с тежко мозъчно заболяване, но родителите му са учени, чиято цел е да лекуват нелечимо болни с помощта на нестандартни методи (т.е. като експериментират с тях). Естествено – те правят всичко по силите си, за да излекуват единствения си син, но когато успяват, се оказва, че той се е сдобил с неочакван бонус – способността да контролира чуждите умове, която в крайна сметка го превръща в чудовище…

Джесика е била нещастна и преди да срещне Килгрейв. Сблъсъкът с миналото й позволява да се отърси от него и да поеме по нов път.

Не знам дали сценаристките осъзнават, че са изплагиатствали сценария на първи сезон, но вероятно подсъзнателно им е минало през ума. Предполагам така, защото скоро след тези разкрития се явява не кой да е, а самият Килгрейв – естествено не от плът и кръв, а като натрапчива халюцинация, която тормози измъчената Джесика. Всъщност, Дейвид Тенант се представя отлично и прави епизодите, в които участва мъничко по-интересни. За сметка на това, противната майка на Джесика, си остава отблъскваща до самия край. Единственият момент, когато тя става мъничко по-симпатична, е когато е тормозена от брутален надзирател в затвора, но впечатлението от това бързо отминава, след като малко по-късно тя убива две невинни жени. Най-отблъскващото в нейния образ е спокойствието, с което приема постъпките си – все едно всички са длъжни, подобно на доктор Карл, да се съобразяват с нея и да й съчувстват, защото има мозъчна травма. Някой е разкъсан на парчета, или смазан, след падане от петия етаж, или размазан в стена, но какво толкова, „горката” жена не е виновна, че не може да се контролира… Странно, но в определен момент изглежда, че и Джесика мисли така и е склонна да й прости… (Странична забележка – всички мъже във втория сезон на „Джесика Джоунс”попадат в една от трите категории: 1. Приятни, но безполезни, 2.Неприятни и безполезни, 3.Гадове).

Финалът, който е неизбежно свързан с майката на Джесика, като цяло е също толкова безинтересен, колкото и целият сезон. Единственото хубаво, което може да се каже за него, е че загатва за ново начало и истинска промяна, която настъпва у главната героиня. Тя вече знае, че не е чудовище (след като има блестящия пример на майка си за това какво означава да си чудовище), знае, че нито миналото, нито Килгрейв я контролират, както и че може да си позволи да се държи като обикновена жена. Дори след като временно къса връзките си със старите приятели, тя съумява да създаде нови и то такива, които вероятно са по-полезни за нея, защото не са свързани с трагедии и отминали травми.

 

Моята оценка:
История – 3
Герои – 3
Режисура, ефекти и актьорска игра – 5
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 4
Емоционален заряд – 4
Фантастични елементи – 5
Саундтрак – 5
Старание на екипа – 4
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 5

Общ успех: Добър (4,30)

7 коментара

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |  

Нед Недев

Амиии… на мен не ми направи това особено впечатление.

Петя Ивайлова

Май няма да има друг сезон на „Защитниците“. Поне до сега не е обявен. Аз сигурно ще гледам трети, както и следващия на „Деърдевил“ (въпреки, че става тегаво с тази любов, която върти с Електра – като се занимаваше само с мафията, сериалът беше по-свеж), а може да гледам и втори на „Наказателят“. „Люк Кейдж“ и „Железният юмрук“ може да ги пропусна и само да прочета какво е станало в рекап-овете 🙂

През цялото време съчувствах на доктор Карл; не ми изглежда като голям злодей. Само това, че хората (макар и умиращи), са задържани против волята им е лошо. А, и както написах – това, че не е обезвредил навреме Алиса е голяма грешка. Могъл е да лекува нелечимо болни деца (като момчето, което показаха), вместо да се занимава с нея.

Неделчо Ласков

Адаш, мисля, че нищо не си разбрал 😀
Килгрейв изобщо не е типичен. Не знам комиксите, за да сравня, но: Килгрейв няма аргументация за действията си. Той не е изначално лош (или пък е точно изначално лош… ?!?) – той е израснал със способността каквото каже другите да се подчиняват. Как се развива един такъв мозък? Ако чуеш интервюта на Тенант за образа, ще разбереш. Точно затова той не е типичен злодей – той просто е повреден.
Лошата мама наистина е преживяла много, ама не бих казал, че историята й е по-силна. Нещо не ме грабна особено. На вълни беше.
Малкълм е единственият нормален в целия сериал и според мен служи за един вид calibration point. Мен ме кефи, въпреки че понякога прави глупости.
С Джери наистина беше интересно, макар че ненужно. Но не съм съгласен че е куха лейка – изобщо даже. Просто изведнъж решиха да й добавят много пластове. Беше малко елементарен герой преди.

Аз пък не чакам трети – искам да ги гледам всичките в един сериал, така че нека правят Защитниците и другото за го зарязват. 😀

Нед Недев

За мен пък Килгрейв беше типичен злодей, изкаран от комикса и директно вкаран в сериала без достатъчно обоснована аргументация за действията си (да накараш едно момиче да убие родителите си, за какво?). Лошата мама страда от същите неща като цяло, но смятам, че тя е преживяла и по-голяма трагедия от Килгрейв (загубва две деца, а третото не знае че тя е жива) и затова историята ѝ е една идея по-силна от тази на Килгрейв.
За Малкълм съм съгласен – напълно излишен и безинтересен герой. Сюжетната линия на Джери беше интересна – показаха каква куха лейка е най-добрата адвокатка в града. 😃
На мен ми беше интересен сезона, чакам трети. 🙂

рин

Хареса ми, повече от първи. Мама е трепач.

Петя Ивайлова

Килгрейв е един от най-добрите злодеи на Марвел (от филмите и сериалите), а го замениха със злата мама – това само по себе си е непростимо.

Неделчо Ласков

Аз пък съм на мнение, че втори сезон беше по-добър от първи. (Доколкото разбирам, непопулярно мнение) В първи единственото хубаво нещо беше Дейвид Тенант, който създаде много добър образ. Съгласен съм с много от нещата, които казваш в ревюто, но въпреки това мисля, че сезонът беше добър и поставя нещата в хубава позиция за следващия сезон. Дано не трябва да чакаме също толкова дълго за него.