Окаяните магьосници на София

Ревю на романа „Софийски магьосници“, дебют за Мартин Колев, изд. „Сиела“.

Художник на кориците от поредицата е Исмаил Инджеоглу.

Преди две години излезе една книга, която се превърна в бестселър – „Софийски магьосници“ на Мартин Колев. Вдигна се много шум около нея, а след това излязоха и две продължения, също приети добре. Честно казано, малко е непростимо, че тук се захващаме с поредицата толкова късно, но ето на, поне го правим.

Съвременното градско фентъзи е ниша, която е добре развита по света. Целта толкова много сюжети за магьосници да се развиват на реално съществуващи места като Лондон, Ню Йорк, Чикаго и т.н. е читателят да ги почувства като нещо, на което наистина може да стане свидетел в истинския живот. За българските читатели обаче това си остава фентъзи, което просто е в по-различна обстановка от средновековен замък, но почти също толкова далечно от нашия истински живот. Все пак повечето от нас я са ходили на екскурзия до някой от градовете в книгите и филмите, я не, но със сигурност не живеят там и не са част от световете им. Затова беше крайно време някой български автор да се захване и да изгради сюжет, който да бъде полуреалистичен като за нас, обитателите на мястото на събитията, както и някое голямо издателство да му подаде ръка. Така, от маркетингова гледна точка, „Софийски магьосници“ е идеален и дългоочакван продукт. Защо и София да си няма магьосници? А с какво те ще са по-различни и как ще използват те градската си даденост? Малцина други български автори са опитвали подобно нещо и са постигали такъв успех откъм продажби, въпреки че вакуумът в нишата е осезаем.

Вероятно именно затова „Сиела“ се постараха да промотират книгата добре и тя се наложи на пазара. До голяма степен тя и отговаря на изискванията към такъв маркетинов продукт с качествата си – отпускаща, неангажираща, сравнително забавна, подходяща за масовия читател, дори и този, който по принцип не е фен на фентъзито. За съжаление, тя има много трески за дялане, вероятно защото е дебют, но те са по-скоро кахъри за отколешните почитатели на жанра, отколкото за тийнейджърите, които тепърва откриват, че изживяванията с книгите могат и да са приятни, а не само отегчителни и свързани със задължителните часове по литература.

„Софийски магьосници“ следва добре установена формула за изграждане на сюжет. В началото се запознаваме с двама главни герои – опитния, но депресиран и опърпан магьосник Свилен Воев и младия талант Бриян (да, знам, името е дразнещо). Бриян тепърва навлиза в света на магьосниците и го опознава бавно, ще види, че има две големи фракции, както и хора извън нея, ще преживее две-три перипетии заедно с хамстера си Морков. Същевременно обаче, из софийските улици дебне заплаха – магьосници биват убивани един по един и никой не знае какво точно се случва. Нашите главни герои трябва не само да се оправят с пробуждането си, личните си драми и овладяването на магията, но и с мистериозната смъртоносна сила.

Мартин Колев има също два сборника и една пиеса, която се играе в театър 199.

Стилът на писане в книгата е доста лек – четенето върви приятно и безпроблемно. Даже някои по-опитни читатели се оплакват, че изреченията са твърде прости и лесни за възприемане, но аз нямам подобен проблем. Все пак, тя е предназначена и за тийнейджъри, не само за авторитетни ерудирани чичаци. И целта й е да бъде развлекателна, а не тежка и философска.

Моето разочарование е свързано най-вече със светоизграждането. Като една от много малкото книги в жанра софийско градско фентъзи, „Софийски магьосници“ можеше да си позволи да се разгърне в размах. Вместо да се възползва пълноценно от даденостите на София като потенциална арена за магически битки, сюжетът едва пристъпва в града и много бърза да се отдели в нещо алтернативно – някакви тайни улички из града, които са видими само за магьосниците. Много малко от забележителностите на града се споменават, обикновено само като вход към друг, скрит свят. Какво би пречило тогава на същия сюжет да се развие където и да било другаде? Единственото софийско в сюжета са контрольорите в градския транспорт и гадната зимна панелна атмосфера. Дори те обаче могат лесно да се нагодят към друг град. Така един от основните отличителни белези на „Софийски магьосници“ в конкуренцията с фентъзита от цял свят, на практика остава с нереализиран потенциал.

Вероятно причината е, че авторът е писал по формула, вдъхновен от други, по-добри и световноизвестни романи, страхувал се е да направи нещо наистина различно и оправдаващо името си. Няма лошо – от маркетингова гледна точка решението е правилно, по-скоро тук се причислявам към лагера на недоволните чичаци с повече прочетени книги, които търсят новаторското, а не повтарящото успешните формули. Не казвам, че „Софийски магьосници“ е изтъкана от клишета, но определено е вдъхновявана от твърде много примери, до един без връзка със София. И тази им интерпретация даже има недоизкусурени моменти.

Същата критика може да се отнесе към сюжета и героите. Той си върви като във филм-алтернатива на „Хари Потър“, даже е изненадващо бавен. Стилът на писане помага липсата на събития да се преодолее, така че няма да зарежете книгата, ако я подхванете веднъж, но все пак накрая оставате с едно усещане за пропуснати възможности. Героите имат някакви лични драми и предистории, но те са доста обикновени и повърхностно развити. Едва във финала има някаква наченка на емоционален заряд, но твърде малко, твърде късно. Дори хуморът, който уж трябва да е сред основните предимства на книгата, е плах, с безопасни шегички, нищо иновативно или разтърсващо за човек, който е чел Пратчет, например.

Продължението.

Като последно оплакване искам да спомена неравностите в темпото и сюжета. Някои глави и пасажи от книгата се усещат като лепнати. Сякаш авторът е писал различни неща, които не е могъл да развие самостоятелно и затова някак си ги е навързал в основния си роман. Например магическата книга-игра или почти поетичното отклонение в края на 11-та глава. Те впечатляват сами по себе си, но стоят неестествено в контекста на общото. За вметнатите пасажи от учебника по магия няма да говоря.

Какво ми хареса освен концепцията, маркетингът и малкото налични софийски елементи? Допаднаха ми някои идеи за магичния свят, като например, че всеки може да пише заклинания, дори досадните псевдопоетични хипстъри. Хамстерът Морков е голям сладур. Обстоятелството, че зорниците сами са се вкарали в кръг на многострадалчество, бедност, пиянство и депресия, само за да се изкарат по-добри и възвишени отколкото са (има много интелектуалци, които правят същото в реалния живот). А здрачниците не са абсолютни злодеи, просто знаят как да се радват на живота.

Въпреки че ревюто се получи доста по-критично отколкото планирах, искам да уточня, че „Софийски магьосници“ в никакъв случай не е лоша книга. Напротив, доста прилична е. Надявах се на много повече, но като за първа стъпка – става. Оценките за следващите две части (особено третата) са по-високи, така че не бих се учудил, ако при тях наистина има подобрение – още повече, авторът вече има опит и сигурно се развива с годините, така че би трябвало проблемите да се изчистят по-нататък. Книгата не можа да ме грабне или впечатли, но не съжалявам за времето с нея, вероятно някой ден ще продължа със следващите и определено стискам палци и желая много успехи на автора Мартин Колев, както и аплодирам „Сиела“ за тяхната роля в реализирането на продукта. Удоволствие е да гледаш как български роман се третира като превод на световен бестселър, па макар и да има по-добри от него.

 

Моята оценка:
История – 5
Герои – 4
Стил на писане – 5.50
Eлементи на изненада – 4
Емоционален заряд – 4
Теми за размисъл – 3
Фантастични елементи – 5
Степен на оригиналност – 4-
Старание на автора – 5+
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6

Общ успех: Мн. добър (4,55)

2 коментара

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |  

Нед Ласков

Щом ти казваш

бгр

Пълно копие на „Патрула“.Зорници – Дневен патрул,Здрачници -Нощен патрул.