Пътят на Фюриоза към Валхала

Преди 9 години отидох на „Лудия Макс: Пътят на яростта“ с високи очаквания и бях отвян. След това го гледах още няколко пъти и така и не ми омръзна. Филмът се превърна в най-любимия ми на всички времена, колкото и гръмко да звучи това. Изуми ме с феноменално светостроене, невероятни детайли, супер ефективна, макар и простичка, история, изпълнена с високо напрежение и разказана на високи обороти предимно чрез визуално майсторство, надъхващ саундтрак, оптимално количество изродщина – никога не съм бил толкова впечатляван. А по принцип нито ме интересуват особено колите, нито си падам по екшъни.

Та с такава небесно висока летва, очакванията ми към разклонението-предистория „Фюриоза: Сага за Лудия Макс“ можеха да бъдат само предпазливи. Ясно беше, че шансът да надмине родителя си, клони към нула, така че можех единствено да се надявам да не се разочаровам и да не видя елементарно повторение на успеха от 2015 година. Е, след края на филма въздъхнах с облекчение. Естествено, Furiosa: A Mad Max Saga не е по-добър от Mad Max: Fury Road, но на моменти достига величието му, а в няколко аспекта дори го надминава! Оказа се не някакъв излишен опит за доизцоцване на стара слава (със силна жена за главен герой, та да е модерно), а прекрасен епос, напълно достоен да бъде част от света на Лудия Макс, отлично попълнение към франчайза и великолепно завръщане на Джордж Милър към постапокалиптичната австралийска пустош, пълна с откаченяци. Фюриоза даже не е най-впечатляващият персонаж тук, тя по-скоро вече замества Лудия Макс като оцеляваща, мълчалива и отнасяща се към хорските проблеми с „не съм оттук и съм замалко“.

Предисторията на Фюриоза започва в детството й и завършва горе-долу когато започва „Пътят на яростта“. Минаваме през някои от най-важните моменти в живота й, които са я оформили като закоравялата ритаща задници мадама, която помним от филма. Развитието й минава през повече персонажи и локации, които правят историята доста по-широкомащабна. Впрочем, тук е моментът да кажем, че въобще не е задължително да сте гледали Mad Max: Fury Road. А ако сте, то може би след тази предистория ще искате да го повторите. Той спокойно може да се разглежда като бомбастичен финал на епоса от предисторията, шеста глава от сагата на Фюриоза.

Та, тъй като минаваме през повече моменти от живота на титулярната героиня, а режисьор отново е Джордж Милър, то това ни дава повод да се насладим на не една, а на поне 5 екшън-сцени с брутално яки и красиви моменти. И именно заради многообразието на сцените, имаме още по-впечатляващи вакханалии в различни обстановки и обстоятелства. Ако тръгна да описвам всеки детайл, всичко, което ме е изкефило, във всяка от битките, няма да ми стигнат мегабайтите на сайта. Откъм визия и разнообразие мога смело да кажа, че те превъзхождат филма-родител, въпреки че на моменти компютърните ефекти доста забележимо отстъпват на тези от „Пътят на яростта“ (заради обективни ограничения, от които филмът-родител не пострада). Също като в „Дюн 2“, екшънът и визиите са толкова пищни, че тотално притъпяват съзнанието, не ви оставят да търсите дупки в сюжета и ви карат просто да се отпуснете, да се насладите и да се оставите в компетентните ръце на екипа, направил филма.

За съжаление, откъм емоционален заряд и съчетание на екшъна със сюжета, не се достига същото ниво. Първо, знаем, че Фюриоза ще оцелее. Второ, в немалка част от сцените нямаме това развитие на персонажите не въпреки, а по време на екшъна, с което Fury Road ме спечели. Трето, не познаваме почти никой от останалите герои в предисторията, съответно не ни пука особено когато някой около Фюриоза умира. Признавам обаче, че джуджето и Джак все пак успяха да ми влязат под кожата – единият чисто визуално, а другият като единствен самотен остров на доброта в апокалипсис, пълен с уроди.

Признавам още, че старецът-историк, който обслужва Дементус със словесни бургери, също беше много интересен персонаж, макар и в малки дози. Успя да ме натъжи със сълзите и състраданието си. Той вероятно е добър човек, принуден от обстоятелствата да служи на злодея. Мил леко чалнат дядо в гадна ситуация, използващ единственото, което може, за да остане жив – спомените си и знанията си за света преди апокалипсиса, записани със ситен шрифт по кожата му.

Що се отнася до злодея – Дементус – тук имам само похвали. Крис Хемсуърт прави невероятна роля. Персонажът му е не по-малко откачен от Имортан Джо, а историята му с Фюриоза прави залога на борбата между двамата доста висок и интимен. За мен лично беше по-интересен от самата Фюриоза. И двамата злодеи по никакъв начин не предизвикват съчувствие или идентифициране на зрителя с тях, но въпреки това е супер интересно да се гледа войната им, нищо че вече знаем кой ще спечели.

Колкото до Фюриоза – през повечето филм Аня Тейлър-Джой дори не говори, само наблюдава с огромните си очи и крои планове как да се измъкне от ужаса, в който е попаднала. Чест й прави, особено накрая, че се старае да влезе напълно в образа, оставен от Чарлийз Терон във филма-родител – първо като негова развиваща се недопораснала версия, а накрая – като копие. Докарва гласа й много добре, а визията – колкото може, предвид че все пак е доста различна като лице и излъчване.

Комплименти имам и за Алайла Браун, която играе Фюриоза като малка. За съжаление, сцените с нея все още не са достатъчно емоционално заредени, а първата част от живота на Фюриоза даже е скучновата на моменти. Филмът реално потръгва чак когато Дементус стига до Цитаделата на Имортан Джо и се среща с познатите ни колоритни злодеи. Но колко добре потръгва от този момент нататък… Много се изкефих, че познах какво ще стане, когато дебелакът Човекоядеца, бъдещ управител на Газтаун, поиска от Дементус да си избере войниче. Демонстрация, че не само физическата сила на злодеите има значение, но и обаянието им, способността им да изградят култ около себе си.

И тук стигаме до най-прекрасния аспект на филма, това, заради което бих го гледал пак – войната. Напълно разбирам, защо в заглавието присъства думата сага – това не е просто предистория за една мацка, а цял епос за развитието на трите основни локации от Fury Road и намесата на Дементус и ордата му варвари в крехкия баланс между тях. Да видя Имортан Джо, Човекоядеца, Риктус и Куршумения фермер един до друг, ми достави неочаквано голямо удоволствие, при все че с удоволствие гледах как нашите ги разпарчетосаха в „Пътят на яростта“. От една страна, нямаше реална нужда да виждаме в подробности отвътре Цитаделата, Газтаун и Куршумената ферма, нищо в този филм не прави „Пътят на яростта“ по-ясен или интересен. Силата на шедьовъра от 2015 година беше в изолираната простичка история със силен заряд и леко загатване за изобилието от материал около нея. Тук този материал е експлоатиран подробно, без нещо да го е налагало и част от детайлите можеха да бъдат спестени. От друга страна, като фен ми беше изключително приятно да се потопя в атмосферите на местата и да ги разгледам подробно. И то не само през очите на Фюриоза, но и през тези на завоевателя Дементус.

Този свят е интересен не само с красотите и изродщините на трите си основни локации и петимата големи злодеи. Той е интересен и с поведението на обитателите му. Дементус е станал предводител на ордата си не само бидейки изродски зъл, той има и известен чар и истински талант да манипулира и баламосва поданиците си. Имортан Джо стои на върха на Цитаделата и си позволява да ползва жените като инкубатори на изчадията му не само чрез заплашителното си присъствие, но и чрез акъл и умение да върти търговия. В „Пътят на яростта“ той действаше ирационално, побъркан от бягството на съпругите си. Тук той е спокоен, пресметлив и още по-страшен. Войната за пустошта не е просто стрелба и експлозии, тя е и война на умове. Силата е това, което е водещо и се уважава, но за да си истински силен и да държиш мизерната паплач в подчинение, само тяло и злоба не стигат. В същото време, въпреки моторите, колите и остатъците от цивилизация и технологии, това е същински дивашки свят без правила и задръжки, което прави битките сурови, първични и истински.

Въпреки че вероятно е поради недостатъчен бюджет, много ми допадна решението кулминацията на войната да се покаже не чрез поредната екшън-оргия, а чрез хитър арт-монтаж, през който ни води гласът на разказвача. Вкара неочаквана доза философия и тежест в цялата история. Разказът му наистина оформи филма като легенда за Фюриоза, а не разказ от първо лице. И изобщо много моменти от филма имаха чудесни режисьорски и операторски решения, правещи света още по-луд, по-жив и връщащи атмосфери от едни други години, когато филмите се правеха по-иначе, с повече майсторлък и старание.

Още един аспект, който искам да коментирам малко по-подробно, е саундтракът. Като цяло ми хареса – започва с по-незабележими теми и постепенно преминава към нови интерпретации на основната тема от „Пътят на яростта“, за да сигнализира и приближаването на хронологията към него. Можеше малко повече да получа от музиката, липсва това високооктаново надъхване, което допълни въздействието на предния филм да се хванеш за седалката и да не я пуснеш до края, но и така съм доволен.

И така, след тази подробна хвалба, нека повторя обобщението, с което започнах. Furiosa: A Mad Max Saga не е по-добър от Mad Max: Fury Road, въпреки че в няколко аспекта го превъзхожда. Началото му е бавно, някои от подробностите не са наистина необходими, визуално не е чак толкова изпипан до съвършенство, макар количеството зрелища да е по-голямо и те да са по-разнообразни. Сам по себе си обаче „Фюриоза: Сага за Лудия Макс“ е прекрасен филм, напълно достоен за великолепната поредица и за съвременното кино. Силно се надявам Джордж Милър да доживее до 150-годишна възраст, защото не знам дали друг би могъл да поеме юздите и да я развие така, както той умее. И още по-силно се надявам хората да оценят тези шедьоври, защото по броя хора в киното и поведението им съдя, че съм самотен във върлата си фенщина (послепис: излязоха и първите статистики от уикенда и те са за потресаващо ниски приходи), а това е доста тъжно, защото сагата за Лудия Макс заслужава повече – Фюриоза, Дементус, Имортан Джо и тяхната пустош заслужават повече. Така че палете двигателите и право в кината!

Моята оценка:

История – 6
Герои – 6
Режисура и ефекти – 6
Актьорска игра – 6
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 5
Емоционален заряд – 5+
Фантастични елементи – 6
Саундтрак – 5+
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 5.50

Общ успех: Отличен (5,60)