Песните на далечната Земя и красивия ум

Артър Кларк е едно от имената, които всеки истински почитател на научната фантастика би трябвало да знае. Ако не сте чели нито едно негово произведение – не може да се наричате сай-фай фен, дори да сте гледали всеки един от филмите от поредицата „Междузвездни войни” над десет пъти. Неговите творби – особено по-значимите сред тях, като „Една Одисея в Космоса през 2001-та година” и „Рама”, са оставили незаличима следа върху жанра и мотиви от тях могат да се открият в много съвременни кино, телевизионни и литературни творби. Сборникът разкази на издателство „Сиела“ дава шанс на съвременните читатели да се запознаят отблизо и от нов ъгъл с творчеството на великия фантаст. „Песните на далечната Земя”, всъщност е вторият сборник с разкази на Кларк, предшестван от „Деветте милиарда имена на Бога”, издаден миналата година.

Преди да започна същинското ревю на сборника, трябва да направя едно важно уточнение – „Песните на далечната Земя” е сборник с разкази, който съдържа кратки творби, написани през различни периоди от живота на автора. Книгата не бива да се бърка с романа „Песните на далечната Земя”, написан няколко десетилетия по-късно, по мотиви от едноименния разказ, и издаден на български език през 1990г. от изд. „Народна младеж“.

Сборникът съдържа осемнадесет разказа, които са много различни един от друг и обхващат разнообразни теми. Първият разказ в книгата – „Втората зора”, е написан през далечната 1951 г. – т.е. преди Кларк да се превърне в утвърден писател и икона на научната фантастика, докато последният – „Чукът на Бога”, излиза от печат през 1992 г., след успеха на Космическата одисея. „Чукът на Бога”, също като „Песните на далечната Земя”, служи като основа за роман със същото име, издаден на български през 1993 г. от изд. „Алекс принт“.

Разнообразието на разказите дава възможност да се добие добра обща представа за самия Артър Кларк – за еволюцията му като писател, както и за мирогледа му и темите, които истински го вълнуват. Повествованието в отделните разкази е различно – в ролята на разказвач влиза ту авторът, ту някой от героите. Поджанровете също се различават – всеки разказ, разбира се, има фантастичен елемент, но сред жанровете имаме чиста научна фантастика, сатира, трилър, хорър, и дори два доста леки разказа с хумористичен обрат. Въпреки тези разлики, характерният стил на Артър Кларк не се променя съществено и по-сериозните сред разказите прокарват общо взето едни и същи теми за размисъл – а именно: за сблъсъка с неизвестното, за човешката природа, за живота и смъртта, за прогреса и любовта.

Темата за прогреса е една от най-важните, а позицията на Кларк по отношение на него е ясна – колкото и блага да ни донесе бъдещето, с каквито и чудеса на техниката да разполагаме един ден, нищо не е по-важно от упоритостта и силата на човешкия дух. Според автора, прекомерният технологичен прогрес води до духовен упадък и отчуждение – доста спорна идея, с която читателят не е длъжен да се съгласи, но все пак представлява добро и донякъде валидно предупреждение (можем само да гадаем до какво ще доведе заседяването пред компютрите и използването на устройства, които да мислят вместо нас в не чак толкова далечното бъдеще).

Разочароващо е мястото, което е отредено на любовта – тя, например, е една от основните теми на разказа от заглавието, присъства и на заден план в някои от другите истории. Любовта, както в разказите от този сборник, така и в по-известните романи на Артър Кларк, е по-скоро разсейващ, отколкото мотивиращ фактор. В „Песните на далечната Земя” е представена като страст, която може да смути за кратко живота на героите, но не и да предизвика някакви съществени промени в него.

Ролята на жените в тези творби също е доста ограничена – въпреки, че действието се развива в едно напреднало бъдеще, на жените в него е отредено да бъдат само съпруги, майки и любими. Те страдат заради чувствата си, очакват завръщането на любимия, или (в един от разказите) си седят вкъщи и учат домашната генно-модифицирана маймуна да рисува кичозни картини, но никога не са истински пълноценни персонажи. Трябва да се отчете, обаче, че този малък недостатък, вероятно се дължи на времената и собствените разбирания на автора, и не е преднамерено сексистки. Останалите персонажи (от мъжки пол) също страдат от определена липса на дълбочина – нямат сложни дилеми и личностни пластове, но пък в крайна сметка подобни елементи биха разсейвали от основния замисъл, вложен в творбите.

Повечето разкази от сборника имат подобен модел на повествование. Той включва на първо място някакво съществено, изключително събитие (опасен астероид доближава Земята, астронавт преживява инцидент, докато се намира насред полет между Земята и Луната или на мисия, и подобни…). Второ – представят се героите – техните мисли, и подробности около личния им живот и света, в който живеят – това обикновено отнема по-голямата част от самия разказ. И трето – самата развръзка, която често е изненадваща и обикновено съдържа посланието на писателя. Стилът е достъпен и се чете лесно.

Чарът на разказите е основно в таланта на Артър Кларк да изгражда и нажежава атмосферата, така че неща, които в по-голямата си степен представляват вътрешни преживявания на героите, стават интересни и вълнуващи за читателя. Фантастичният елемент варира, както и мястото, където се развива действието – във или извън Слънчевата система; на Земята или на далечна, непозната планета. Може да се забележи и една интересна тенденция, която Артър Кларк е развил в по-късните си творби и вероятно също е повлияна от личните му интереси. Това е навикът му да използва митологични имена в творбите си – между страниците можем да срещнем Икар, Прометей, Давид, Голиат, както и Кали, като навсякъде символиката на името е свързана по някакъв (лесен за откриване) начин с оригиналната история.

Разказите в сборника са оценени различно от официалната критика – например „Звездата” е носител на наградата Хюго, докато „Петият спътник” е общо взето пренебрегнат, въпреки, че вероятно носи в себе си наченките на идеята, вдъхновила написването на „Рама”. Никой от тези разкази не е филмиран официално, въпреки, че филмът „Смъртоносно влияние” от 1998 г. видно е създаден по мотиви от „Чукът на Бога”, а по-новият „Армагедон” има сюжет, който силно наподобява този на разказа, макар и официално да не е вдъхновен от него.

Малък недостатък на разказите, който би могъл да подразни по-педантичните фенове, е това, че много от технологиите, описани в тях изглеждат не на място. Хората разполагат с космически кораби, имат колонии на Марс и Луната, но все още използват стационарни телефони и фотографска лента. Визионер като Кларк е могъл да измисли и по-интересни технологии на бъдещето, но те също като дълбоките лични драми, биха разсейвали от по-важните елементи на творбите – заради това, пропускът му наистина не е съществен.

Сборникът „Песните на далечната Земя” си заслужава да се прочете. В него се съдържат някои актуални и значими теми, които вероятно никога няма да изгубят своята валидност. Освен това, чрез тази книга получаваме шанс да опознаем отблизо един от най-великите писатели, творили на фронта на научно-фантастичната литература. Не на последно място, разказите притежават добър развлекателен елемент, и повдигат някои не толкова екзистенциални, но затова пък оригинални философски въпроси, като например – бихте ли яли напълно синтетична храна, с вкус на човешко месо?

Моята оценка:
История –  5
Герои – 4
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 6
Емоционален заряд – 6
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Много добър (5.40)