„Повикът на ангела” – ревю

Както ще прочетете на гърба на корицата, „Повикът на ангела” е трилър и романтична комедия с превес на първото. Гийом Мюсо заплита умело съдбите на няколко души – майстор-готвачd Джонатан, бившата полицайка Мадлин и „ангелът” Алис в почти съвършена сложна схема. Ако търсите някакъв свръхестествен елемент в книгата, може да го откриете само в намесата на съдбата, която свързва двама непознати, за да им помогне да отговорят на най-съществените въпроси в живота им и да ги тласне по един нов (по-добър и за двамата) житейски път.

Обичайният стил на писане на Мюсо не ми е познат, затова не знам дали той намира проява в тази книга, но трябва да призная, че впечатленията ми са смесени. От една страна, авторът развива умело двуплановия сюжет и дава възможност на читателите да опознаят основните персонажи, живота и миналото им. От друга страна, в случая изразът „романтична комедия” е употребен в смисъл на любовна история с (общо взето) щастлив край. В любовта, която се заражда между Мадлин и Джонатан, със сигурност няма нищо комедийно. Макар да е централна за сюжета, тя като че ли не е достатъчно застъпена – двамата откриват връзката помежду си, откриват, че са сродни души, но до самия край всичко, на което читателят става свидетел, е една зараждаща се любов. Това, че е отделено много повече внимание на основната мистерия, отколкото на романтичния елемент, може да се разглежда и като положително, и като отрицателно качество на творбата, в зависимост от предпочитанията на читателя.

Първата част на романа, завръзката би могла да се възприеме и като прекалено дълга, но от средата на книгата действието се забързва, за да се превърне в напрегнат екшън в последните глави. Едно от предимствата на „Повикът на ангела” е, че всеки въпрос намира своя отговор и не остават неразгадани мистерии – макар някои от отговорите да изглеждат малко неправдоподобни.

Малко дразнещ за мен се оказа начинът, по който Мюсо въвежда в обстановката – описанията (на хора, сгради, дрехи, дори храни) са прекалено конкретни. Външният вид на някои от героите е сравнен с този на известни холивудски звезди, а при описанията на вещи, са посочени направо имената на някои известни марки – до толкова, че почти се усъмних, че става дума за продуктово позициониране. Бисквитките Орео, например, имат почти главна роля.

Образите на персонажите са детайлно изградени. Това е добре, в случая на Джонатан , Мадлин и някои други, но е прекалено за някои от останалите герои, които нямат абсолютно никакво значение за сюжета (например бившият девер на Джонатан – Маркус).

Джонатан е симпатичен и разбран човек, въпреки че е бивша знаменитост. Той е донякъде наивен и романтичен, и следва мечтите си от най-ранна възраст. Мадлин, за разлика от него, е това, което популярната култура обикновено представя за силна жена – тя е хубава, цинична и дръпната, предпочита „реалността” пред мечтите и вярва, че депресията и е достатъчно оправдание да използва хората около себе си. Всъщност, може би прекалих с последната констатация, но винаги ме е дразнело, че в романтичните комедии все остава някой прецакан бивш годеник или годеница, за когото случващото се не е нито романтично, нито забавно. Важното е, че двамата са по-скоро противоположности, които, противно на старото клише, не се привличат, а се допълват – като Ин и Ян. Макар и непознати преди заветната среща на летището, където двамата разменят смартфоните си, се оказва, че те са единствените хора в света, които биха могли да си помогнат и взаимно да разрешат определени травмиращи събития в животите си.

Образът на тийнейджърката Алис също е добре развит, но е някак нереален – тя е прекалено красива и невинна, прекалено умна, талантлива и борбена, като се има предвид обстоятелствата, при които е живяла и отраснала. Може би липсата на плътност на този персонаж е простима, тъй като на нея се пада да бъде „ангелът” в историята…

Както споменах по-горе, Мадлин има удобен годеник – Рафаел, който присъства в някои сцени, но е зарязан веднага, щом пред бившата полицайка се откриват перспективи за по-интересен живот. От друга страна, бившата съпруга на Джонатан, Франческа, се оказва силна и интересна личност. Макар да е виновна за раздялата им, тя не е предала любовта или семейството си и всъщност не заслужава пренебрежението на своя любим.

Друг добре развит персонаж, е разкаялият се мафиот Дани Дойл – мъж от миналото на Мадлин, който се опитва да се промени заради дъщеря си. Интересно е, че докато Дани и Джонатан очевидно вярват в промяната и мечтите, самата Мадлин е по-скоро закотвена в миналото. Въпреки че травмата й е повече или по-малко излекувана, въпреки че тя получава шанс за ново начало, тя решава да захвърли мечтания още от детството и живот – на собственичка на успешен цветарски магазин в Париж, и да се върне към полицейската си същност. На няколко пъти авторът се опитва да втълпи на читателите си, че Мадлин и Алис си приличат, но според мен, приликата е по-скоро повърхностна.

Сюжетът на „Повикът на ангела” започва като класическа любовна история, прераства в мистерия и се превръща в истински екшън преди финала. Гийом Мюсо вероятно е счел, че трябва да премахне поне двама от героите, за да направи екшъна правдоподобен – това обяснява едно напълно ненужно убийство, което ме подразни. Има няколко обрата, но само един съществен – още към средата на книгата. Самият финал е малко претупан; злодеят не е впечатляващ и е разкрит чрез „тайно послание” в стил Дан Браун – както дори Мадлин отбелязва.

Единствената тема за размисъл, която си струва да се отбележи, е тази, за силата на съдбата и ролята й в човешкия живот. В живота на главните герои се проявяват обстоятелства, които ги травмират и дори тласкат на ръба на самоубийство, но именно техният развой ги среща един с друг, и ги превръща в по-силни и завършени личности. Романът, освен това, би могъл да ни подтикне да се замислим до колко едно малко електронно устройство – в случая смартфон, контролира живота ни и съдържа някои от съкровените му тайни, както и как бихме се почувствали, ако чужд човек попадне на тези тайни.

„Повикът на ангела” е приятен роман, макар и не лишен от недостатъци. Въпреки, че няма шанс да се превърне в любимата ми книга, а още по-малко в любимата ми любовна история, той се радва на международен успех, а авторът не изключва възможността за продължения.

Моята оценка:
История – 5
Герои – 5
Стил на писане – 5
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 4
Емоционален заряд – 5
Фантастични елементи – 3
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 5
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Много добър (4.70)