С какво воюва ветеранът в небесата?

Ако трябва да опиша „Ветеран” и продължението му „Война в небесата” с една дума, тя би била „наивни”. Въпреки че се занимават с дълбоко философски въпроси и важните неща от живота, разглеждането им е някак ученическо и схематично. Но да не изпреварваме нещата – нека първо видим за какво става дума.

Във „Ветеран” бившият сержант Джейкъб Дъглас се противопоставя на пряка заповед на началника си майор Ролистън, което дава старт на цялата история. Вместо да унищожи извънземното, пратено на Земята най-вероятно с цел да върши мизерии, ветеранът решава да запази живота му и да го защити от другите, които искат да го убият. С помощта на местната проститутка Мораг и хакера с прякор Викария той успява да запише информацията от извънземното в чип, преди то да умре от раните си. След това той и Мораг избягват от града, срещат друг хакер, наречен Езичника, отново трябва да бягат, този път от Великобритания, отиват в Америка, оттам на сондата Атлантида, като по пътя срещат и присъедяват към себе си стари и нови приятели. Основната им цел е спиране на шейсетгодишната война с извънземните и подобряване живота на обикновените хора с помощта на програмата „Бог”, която пускат в мрежата – софтуер, който трябва да отговаря на въпросите на всеки човек възможно най-точно и изчерпателно с цел да се спре корупцията и човечеството да тръгне към по-добро.

Дали обаче успяват? Отговор на този въпрос дава втората книга – „Война в небесата”. След мил разговор с Мораг и извънземното в главата й (същото, което Джейкъб спасява, нанесло се по-късно там) другите извънземни решават, че не искат вече да се бият с хората и си тръгват. С това обаче войната не спира. „Лошичкият” майор Ролистън и неговите хора не са въодушевени от възможността да настане мир в Космоса и се изтеглят към четирите колонии, за да се подготвят за война срещу Земята.

Джейкъб и неговите хора се свързват с огранизация, чиято цел е да събере информация за ситуацията в колониите преди първите стълкновения; сформират екип и заминават за планетата Лаланд 2 – една от въпросните колонии. За целта трябва обаче първо да освободят един от нужните им кадри от миньорски астероид, където той е задържан след опита си да отвлече кораб. По-нататък книгата проследява действието на Лаланд 2, разкривайки пъклените действия и планове на майора и накрая се връща на Земята за последната битка.

Какво не ми допадна в двете книги, та започнах толкова критично? Да вземем героите – бившият сержант Джейкъб, бившата проститутка Мораг, бившият хакер Езичника – всеки от тях се характеризира с едно-две свои качества. И Мадж – журналистът с нескончаеми запаси от наркотици, който съществува единствено, за да бъде трън в петата на възможно най-много народ.

Най-нелогична от сюжета беше концепцията за електронния „Бог” – „ще хванем софтуера на едно извънземно, дето всички военни го търсят под дърво и камък и не е ясно с нас ли е или ни играе номер; и на негова основа ще си направим програма, която винаги да казва истината, цялата истина и нищо друго, освен истината; после ще я пуснем в мрежата“. Защо я пускат в мрежата? Защото са садисти? Не. Верният отговор е – защото са тъпи и не виждат по-далеч от носа си. И въпреки, че електронният „Бог” успява да разобличи доста машинации на политиците, да смени управлението към по-добро и да открие Кликата – група стогодишни старчета, които искат да живеят вечно на чужд гръб, и прочее, и прочее; той разбива живота на милиони обикновени хора, чиито дребни тайни са излезли наяве. Във втората книга пък именно „Бог” е една от причините за разрушаване на недотам перфектната връзка на Джейкъб и Мораг. Другата, разбира се, е, че Джейкъб очевидно има проблем с това да държи долните гащи върху задника си.

Инфантилните моменти пък идват, въпреки всичките псувни, които преводачът на „Война в небесата” Емануил Томов си е поиграл да предаде доста добре на чист български, когато героите постоянно се уверяват един друг „Ама да, бе, разбира се, че ние сме добрите, а те (следва сочене с пръст) са лошите”. От това постоянно напомняне кои са „добри” и кои – „лоши”, често пъти в пряк ефир, на човек може да му стане зле. Безмислените разговори с Кликата във „Ветеран”, предавани от журналиста в мрежата, също не са от най-зрелите хрумвания на автора.

Въпреки всички „високи” философски въпроси, „Ветеран” и „Война в небесата” са тийнейджърски книги. Разбира се, могат да бъдат четени и от възрастни, но им липсва онази задълбоченост, която човек обикновено очаква да намери във военната фантастика.

Например, всичкият кютек, с който ни залива авторът, за да може да опише детайлно разнообразните видове оръжия в този свят (както и всички начини да бъде пребит главният герой), е в най-добрия случай безмислен. Това се вижда най-ясно на сондата Атлантида, където героите идват да проведат информационна война, която завършва с бясно стреляне между отбора на „нашите хора” и отбора на „ненашите хора” в лицето на майор Ролистън – бившия шеф на Джейк и Сивата дама – личната убийца на Ролистън. Цялата тупалка, в която загива поне един от отбора на „добрите” и се изсипват тонове гилзи, е проведена с цел Ролистън да пореже с ножче един от „нашите”. Добре де, защо просто не го издебне някъде и не свърши тая работа тихо?

Подобни ситуации има и във „Война в небесата” – например ограбването на няколко ТИР-а с провизии (или еквивалента им в бъдещето), което довежда до по-късното избиване на тези, за чието изхранване са предназначени провизиите.

Освен електронния „Бог” съществуват и други софтуерни всемогъщества – програмата „Демиург” (злият брат-близнак на „Бог”) и програмата „Кром”, която уж трябва да въздейства на извънземните. Което ни води до въпроса за самите извънземни.

Представете си една шейсетгодишна война, в която се похабява цвета на човечеството – млади момчета и момичета, които отиват да се избиват с извънземните по далечни колонии; потрошават се купища кораби, гориво и оръжия. Представете си главния герой – ветеран, очукан от същата тази война, с изкуствена ръка, изкуствени очи и още други изкуствени чаркалъци; запалван, изгарян, гърмян, рязан и така нататък. Сега си представете и другите ветерани в състояние не по-добро от неговото. Как ще реагирате, ако ви кажат, че всъщност извънземните са милички и добрички растения, а лошата лоша Клика е инициирала войната с тях, за да… Ами и аз не разбрах защо. Вероятно за да няма достатъчно ресурси за никого, включително за въпросната Клика. Освен това извънземните са толкова по-напреднали от хората в биологично и технологично отношение, а пък нямат мозък. Буквално. И лошата Клика може да ги програмира както си иска.

По някакъв начин поредицата ми прилича на втория и третия филм от „Матрицата” – кютек, философия и нелогични противници. Спомняте ли си кой се оказа архизлодеят в третата „Матрица”? Е, нещо подобно е и тук. Предвид, че хората нямат капацитета да се сблъскат с извънземните и да оцелеят, противникът всъщност се оказва някой друг, който прави копия на извратеното си съзнание в опит да пороби човечеството и да направи всичко по свой образ и подобие. Да ви звучи познато?

И след целия хаос, кютек и неразбории, причинени от електронния „Бог”, който обаче излиза от играта след срещата с Демиург, дечицата решават да направят… познайте какво? Правилно, да си направят нов „Бог”, който да казва цялата истина по-добре от предния.

Въпреки героичните му опити да покаже срещата на човечеството с друга разумна раса, Гавин Смит не се е справил. Най-вече защото расата се оказва не само не особено разумна, ами по-скоро бостанско плашило, с което да се плашат обикновените хора, докато върхушката си развява гащите както си иска. А и възкресяването на герои, умрели или умиращи пред очите на читателя, някак си не говори за голямо майсторство в писането.

Какви са положителните страни на книгите? Тъй като е предназначена за по-млади читатели, от нея блика оптимизъм, който не би присъствал, ако погледът беше по-реалистичен. Действията на главните герои почти винаги са в стил „дайте да ги намерим тия гадняри и да ги ступаме и всичко ще стане супер”. Освен това, въпреки че затормозяват четенето, детайлните описания помагат на човек да се потопи в света, описан от автора, и да се покефи малко на кибер-приспособления. А и авторът се опитва поне малко да образова младото поколение, което според мен е похвално, въпреки че можеше да не ги образова точно в сферата на псувните.

Във втората книга може би нещата са с една стъпка по-близо до реализма, тъй като авторът набляга повече на жертвите, които всеки от героите прави в името на общото благо. Освен това, се виждат последиците от необмисленото пускане на „Бог” в мрежата. За съжаление, хората, създали електронното божество, не си правят никакви изводи от ситуацията и решават да създадат друго подобно, което обезмисля урока, преподаден им на толкова висока цена. А именно, че казването на истината е болезнено и за човечеството като цяло, и за всеки човек в частност, така че е по-добре някои работи да си останат в тайна.

Общо взето, „Ветеран”, нито „Война в небесата” далеч не се превърнаха в новите ми любими книги, но бихте могли да ги опитате, ако ви се чете нещо по-леко и морално ненатоварващо, въпреки че хилядите детайли ги правят малко трудносмилаеми (както е отбелязал и колегата Ханс Касторп в своето ревю на „Ветеран“). Смятам, че авторът има прогрес, тъй като „Война в небесата” се е получила с една идея по-добра; може би защото този път има реален противник, с който героите да се борят. Не вярвам да има трета книга, но предвид възресяванията във втората, всичко е възможно. В такъв случай бих се надявала третата да е по-добра от предните две, но летвата за прескачане не е много висока.

Моята оценка:
История – 4
Герои – 4
Стил на писане – 3
Eлементи на изненада – 4
Теми за размисъл – 4
Емоционален заряд – 3.50
Фантастични елементи – 4.50
Степен на оригиналност – 4
Старание на автора – 4.50
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 4.50

Общ успех: Добър (4)