Смъртта и мъката като част от живота

Слушайте кратка версия на ревюто тук.

„Докъде се издигаме в мрака“ не е лесна за четене книга. Ще ви навее спомени за починали близки, които до ден днешен ви липсват, ще ви напомни за неизбежния край на живота и колко е труден той понякога, особено ако го живеем сами или пилеем времето, вместо да го прекарваме с тези, които са важни за нас. В бъдещето сигурно ни чакат прекрасни технологии, които ще подобрят живота ни и дори може да ни помогнат да се справяме със смъртта по иновативни начини, но няма как да ни спасят от фаталния изход, до който всеки стига рано или късно.

От друга страна, за да преодолеем една мъка, ние трябва да се изправим срещу нея, да я преживеем и асимилираме, за да можем да продължим напред по-корави. Нещо подобно прави Секуоя Нагамацу в творбата си, в която силно се акцентира върху смъртта като неизбежна част от живота. Такава тематика няма как да се разглежда лежерно и между другото, така че ако изобщо сте готови за гмуркане в нея, пригответе се емоционално. Може и да ви се развали настроението, но ви гарантирам, че ще завършите книгата по-силни, отколкото сте я започнали. Аз лично избягвам такива четива, но това ми беше дадено като подарък и всъщност изобщо не съжалявам, че го прочетох. Имаше достатъчно красиви моменти и интересни идеи, които да задържат интереса ми докрай, а част от посланията останаха с мен и след това.

„Докъде се издигаме в мрака“ е брандиран като роман, но аз по-скоро бих го нарекъл сборник, в който разказите са обединени от обща тема. В очевидно вдъхновен от нашия опит с корона вируса свят, глобалното затопляне води до топене на сибирските ледове и археолози разкриват погребана под замръзналата почва неандерталка. Оказва се обаче, че тялото й крие вирус, който сега е пуснат на свобода. Получава се световна пандемия, в резултат на което огромна част от човечеството измира. Оцелелите, покрусени от мъката и самотата, развиват нещо като култ към смъртта. Огромното количество умиращи и загинали претоварва досегашната система и се развиват какви ли не бизнес начинания, насочени към последните грижи за болните. Всеки от разказите се отнася до различен главен герой (евентуално свързан по някакъв начин с персонаж от друг разказ, обикновено става дума за азиатец, емигрирал в САЩ, съответно имаме и деликатни сблъсъци на култури) и неговата история в този болезнен за живеене свят.

В първия разказ, „30 000 години под подсмъртно слово“, пандемията още не се е разразила, а тепърва са изровили трупа на неандерталката в Сибир. Но авторът не се бави, а веднага вкарва темата за смъртта – археоложката, намерила вледенената жена, е починала и сега идва баща й – хем за да довърши работата й, хем за да се почувства по-близък до нея, макар и вече да е късно за това. Интересните открития, разкопките, тялото на 30 000 години, опасностите, свързани с ровичкането из доскоро замръзналите земи, се случват и обсъждат само между другото, като фон на неговата мъка и интереса му към това да опознае дъщеря си чрез записките й и впечатленията, оставени у колегите й. Всяко миниатюрно събитийце в Сибир води главния герой до спомени и мисли за дъщеря му и семейството му, включително оставената като сирак внучка. Прилично като за задаване на тона начало, макар и твърде отвлечено и носталгично-размишляващо, без особено богат сюжет.

Любимият ми разказ е вторият – „Град на смеха“. Признавам си, че в края му се насълзих, въпреки че го четох в трамвая и бях сред хора. Много силно въздейства и чрез идеята си, и чрез контраста между смях и плач, между желанието да направиш добро, а всъщност да убиваш, между пълно с потенциал бъдеще и ужасно кратко настояще. Главният герой става аниматор в увеселителен парк, в който водят болните деца да ги евтаназират. Той разбира, че вижда малчуганите в последните им мигове, че те никога няма да пораснат, да се влюбят, да вкусят от живота на възрастен, да изпълнят мечтите си, но трябва да бъде весел пред тях, защото някои дори не знаят, че возенето на влакчето ще ги приспи за последно. Там се запознава с Дори и смъртно болния й син Фич. С нея завързват афера, която е по-скоро за взаимна утеха, отколкото истинска любов – единият изпраща деца на смърт с широка усмивка всеки ден, за да си вади хляба, а другата преживява последни дни със собственото си дете и пази последни отчаяни надежди, че отнякъде ще се намери лечение, въпреки нищожните шансове. Самото дете пък е прекрасно и определено не заслужава да умре, но въпреки това неприятната работа трябва да бъде свършена. Не знам що за човек трябва да си, за да работиш на такова място и да не се сринеш психически. Много силен разказ, дори и ако се разглежда отделно от всичко останало в книгата.

Не разбрах „През градината на спомена“ напълно, но в неговия сюжет виждаме един от болните хора, който е на прага на смъртта. Душата му попада в нещо като преддверие на задгробния живот заедно с други умиращи, но никой не знае какво точно се случва и какво се очаква от тях да направят. Посланието общо взето е доминиращото през цялата книга – който и да си, какъвто и да си, както и да си живял, накрая всички стигаме до едно и също. Но пък кой знае, може дори и там надеждата за нещо по-добро да оцелее.

„Прасешки син“ също ми хареса много. В опит да намалят смъртните случаи, учените започват да експериментират върху прасета с идеята да ги отглеждат за органи, които да спасяват болни хора. Едно от тях обаче става толкова умно, че се осъзнава и дори се учи да говори. Главният герой се сприятелява с него и дори започва да проектира върху него бащинските си чувства, които е имал към загиналия си син. Уви, светът е такъв, че не може да си позволи въпроси като „заслужава ли това прасе да живее, след като разсъждава на нивото на човешко дете“ – то е създадено с конкретна цел и единственото, което персонажите могат да направят, е да обогатят преживяванията в последните му дни. А може би ще опитат нещо повече? Как все пак се чувства самото прасенце? Отново силна и трогателна история, която може би ми повлия толкова, защото обичам животните повече от хората.

„Траурен хотел“ има чудесни идеи, но някак си не се получава толкова ефектен като емоционален заряд, вероятно защото идва след по-силните разкази и човек вече е малко претръпнал. Денис не е най-успешният човек на земята, нито най-добрият син. Той се хваща на работа в интересно бизнес начинание – траурен хотел. Там пращат мъртъвците, за да могат да изчакат реда си за кремиране, а близките им да се сбогуват с тях. Труповете лежат в луксозна обстановка и така живите им роднини могат да покажат последна почит към тях, или пък да успокоят гузната си съвест, че не са се грижили за тях приживе. Нещо такова се случва и с Денис, чиято майка умира, но той не може да намери силите и мъжеството да се грижи за нея в последните й дни. И това е напълно разбираемо, макар и укоримо и егоистично – някога пълната с живот горда жена сега е крехка старица с висящи кожи, която едвам събира сили да прошепне нещо. Не е лесна за възприемане гледка. Далеч по-лесно е, след като вече е умряла, да сложиш трупа в траурния хотел, да си представяш как й се извиняваш и да се зарееш в спомени…

Друга интересна бизнес идея, свързана със смъртта, са робокучетата от „Говори, дръж, кажи „обичам те“. Робокучето може да възприема гласа и дори привидно черти на характера на починалия си стопанин, с което запазва спомен за покойника за неговите близки. Но дори и тези ехота от личността не са вечни, защото робокучето се разваля, а в такъв момент някои хора се депресират дори повече, отколкото при реалната смърт на близкия. Общо взето, ако имате някого, когото обичате и с когото искате да прекарвате повече време, правете го сега, защото след смъртта вече ще е късно, каквато и джаджа да са измислили корпорациите.

„Песните на твоето разложение“, въпреки гнусното име, също е сред добрите разкази. Изследователка на умиращите от болестта е в западащи отношения със съпруга си и развива неочаквана връзка с един от пациентите. Допадна ми драмата в разказа, както и повдигането на въпроса какво точно е дала на главната героиня тази, да я наречем любов, въпреки че не е точно това. Дали тя се чувства мъртва отвътре и затова се обвързва с човек, който е с единия крак в гроба? Или точно краткосрочността на тези отношения й носи жадуваната свобода? Определено разказът подбужда към размисли и, разбира се, отново стига до трогателна смърт на добър човек, който заслужава да живее още.

Странна е идеята на „Живот около хоризонта на събитията“ – в главата на доктор Браян Ямато се появява сингулярност, която вероятно ще го убие, атом по атом, но също така е потенциален прозорец към научен прогрес, за който не сме си и мечтали. Може би дори ще отвори възможност за пътуване в паралелна вселена, в която пандемията е победена и Земята не е минала през всичките мъки и изпитания? Не съм сигурен как точно това ще стане, а и в самия разказ не се случва нищо, така че продължавам нататък.

В „По една галерия на век, по един плач на хилядолетие“ най-накрая виждаме лъч надежда за бъдещето на човечеството и за зарастване на раните от пандемията. Сингулярността от предишния разказ някак е позволила построяването на космическия кораб Ямато, който през 2037 година се изстрелва с 200 души екипаж в търсене на нов незаразен дом за човечеството. По-голямата част от пътуването пътниците ще прекарат в криосън, но в редките си будни моменти през вековете, главната героиня ще рисува по стените на кораба картини, с които да увековечи изоставените или загиналите близки на пътуващите. Човечеството продължава към втория си шанс, младото поколение има шанса да започне нова цивилизация начисто, а хората от миналото, макар и вече мъртви, остават като избледняващ спомен и фундамент за следващото.

Междувременно на Земята човечеството все пак започва да преодолява пандемията и последните оцелели се осмеляват да помислят за възстановяване и продължаване на живота си. „Парти, каквото беше някога“ е дълга, но красива покана за събиране към съседите на самотен човек, преживял пандемията, въпреки че близките му вече не са с него, а успоредно с това и негова изповед. Той осъзнава, че няма как да изживее остатъка от дните си в самота, както и че човечеството трябва да продължи напред.

Не всички успяват да се стегнат и да се накарат да го направят. „Меланхолични нощи в токийското виртуално кафене“ проследява плахия опит на един човек да намери нови приятелства и любов онлайн. Има нещастието да хлътне по тайнствено момиче, което му се показва единствено с аватара си и няма голямо желание да загърбва миналото, нито да се бори със своето чувство на вина като оцеляла от пандемията. Разказът е сложен във втората половина на книгата, в която уж вече имаме надежда за бъдещето и не чак толкова мъки и тегоби, но пак е доста сдухващ. Кой е казал, че да преживееш и да живееш е лесно?

„Преди да се разтопиш в морето“ е най-слабият разказ в сборника за мен. Пак черна бизнес идея – съхраняване на татуировките на мъртвеца след смъртта му. Разказът е обръщение на служител в такава фирма към поредната му клиентка, по която явно си е паднал малко. Не видях много смисъл в него, особено предвид че повтаря вече разгледани в предишните разкази идеи, а е по-слаб от тях.

„Приятели по гроб“ разказва за младо момиче, което се завръща у дома заради смъртта на баба си. Но какъв дом е това – не просто задружно семейство, а цяла мрежа от семейства, които са толкова близки, че са решили някой ден да бъдат погребани в обща урна – хем по-евтино, хем по-сплотено. Домът се е превърнал в музей за спомени от всички починали предци, а децата трябва да се покланят на олтара всеки път като минават покрай него. За някои това е истинска мечта, уважение към предците, мрежа на сигурност, колектив, на който можеш да разчиташ, но за главната героиня е затвор, от който е избягала. На всичкото отгоре, надморската височина е малка, кварталът се опазва чрез диги с огромна височина и е ясно, че някой ден ще бъде залят от надигналия се океан. Честно казано, намирам за недостоверни нотките на носталгия и мислите за завръщане в семейството, които главната героиня все пак допуска в главата си, но разбирам как някои хора, особено в източна култура, биха предпочели този начин на живот – приемането на обречеността и размиването на индивида в колектива като белег за чест и реализация на върховен смисъл на живота. Бляк. Все пак отбелязвам разказа като добър, защото също повдигна теми за размисъл и емоции, па макар и негативни за мен. Важното е, че не ме остави бездушен.

Последният разказ е „Скоп на възможностите“, в който висше същество, майка, творец на светове, си представя как разказва на дъщеря си, която е изоставила преди времена крехката възраст от 700 години, за своя живот и своите приключения в различни човешки личности на Земята – включително и като неандерталката, от която е тръгнала пандемията. Доста ми е отвлечен и префърцунен този финал, но все пак той показва, че никой, колкото и да е висш, не е застрахован от болката на загубата и не само смъртта може да бъде загуба. В много аспекти изоставянето също е смърт. И жалеенето спокойно може да бъде насочено към живо същество, което може и да си съществува някъде, дори да живее щастливо, но ако не е част от твоя живот, то все едно е мъртво и вирее само в спомените и въображението ти.

В едно друго ревю „Докъде се издигаме в мрака“ е определена като пречистваща книга и фразата наистина много добре я описва. Тежичка е, ще ви изкара на повърхността доста непреодоляна скръб по изгубени хора и домашни любимци, намирам я и за доста песимистична в повечето разкази (не усещам особено силата на човешкия дух, спомената в анотацията, нито надеждата и възстановяването като задължителна следваща стъпка), дори сдухваща, но след прочитането й се усещате някак по-силни и по-мъдри. Като изплували след буря, като справили се с трудно предизвикателство. Смъртта често ни връхлетява внезапно и неочаквано, нямаме възможност да се подготвим за нея и животът не ни пита кога и как да я поднесе на нас или близките ни. Избягваме да мислим за нея, третираме я като табу и така я посрещаме още по-неподготвени. С тази книга ще се подготвим за част от скръбта, свързана с тези неизбежни събития, ще отворим и след това зашием по-здраво вече получените душевни рани. Пък ако не сте в настроение за дълбоки душевни преживявания, поне ще ви даде няколко интересни идеи за бизнес в случай на нова по-смъртоносна Ковид пандемия.

Впрочем, поздравления за преводача Майре Буюклиева. Много добре се е справила. Както и поздравления за издателство „Колибри“, че не е зарязало фантастиката напълно. Даже напротив, скоро им предстои издаване на силно награждавано фентъзи, така че чакаме да се възродят откъм издания в нашия жанр.

Моята оценка:
История – 5
Герои – 5
Стил на писане – 5.50
Eлементи на изненада – 5
Емоционален заряд – 6
Теми за размисъл – 6
Фантастични елементи – 4
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Обща оценка: Мн. добър (5.25)