Ужас със сърце!

Поредната адаптация на роман от Стивън Кинг тръгва по кината този петък. И ако след „Тъмната кула“ това изречение ви кара да треперите от неправилния тип ужас, спрете и прочетете това ревю. То представлява хвалебствие за един от най-добрите хоръри, които съм гледал някога.

Повечето хора обвързват хорърите със стряскащи моменти и кървища – колкото повече от тях, толкова по-истински е филмът на ужасите. Но след сериали като „Зловеща семейна история“ и „Екзорсистът“, както и след филми като „Хижа в гората“ и „Не гасете светлините“ знаем, че за да бъде наистина сполучлив хорърът, той трябва да притежава и нещо повече. Може да е интересна новаторска идея, изтънчен социален коментар, забавни шеги, неочаквани изненади или друго, но само чисти бруталии или изскачащи на всеки 5 минути чудовища не стигат. Е, в „То“ от тази година елементите на ужаса са в изобилие, но това, което го отличава и извисява, е изключително трогателната история за израстването на главните герои.

Добре дошли в Дери, Мейн, където постоянно изчезват деца, но хората се правят, че не забелязват да има нещо нередно (защото иначе ще трябва да си мръднат задниците, не дай си боже, и да се поинтересуват какво е). Първият изчезнал, с когото историята ни запознава, е малкият сладур Джорджи, който има крайно неприятна и болезнена среща с един отвратителен клоун от канала. Месеци наред брат му и неговите приятели не се отказват да го търсят, макар че възрастните явно са абдикирали от тези си задължения. При това, групичката е тотална сбирщина загубеняци, всеки с някакъв социален недостатък (заеква, хипохондрик е, еврейн е, дебел е, момиче е), заради който е малтретиран от връстниците си и/или родителите си. Тези невръстни главни герои не само се чудят как да се отърват от хватката на ужасните си родители, да избягат от безмилостните хулигани, да намерят изчезналите деца или да оцеляват в общество, пълно с похотливи аптекари, издевателстващи полицаи, избиващи комплекси батковци и каки и всякакви студенокръвни вълци в овчи кожи, но и се изправят срещу ужасяващо същество, експлоатиращо най-дълбоките им страхове и възползващо се от всяка проява на слабост, за да ги изяде.

Били, Бен, Бевърли (между тях се заформя и много трогателен любовен триъгълник), Ричи, Еди, Майк и Стенли преодоляват купища несгоди и дори не осъзнават точно колко скапан е животът им, защото още са деца и не са видели нищо по-добро. И между тормоза на съучениците си, неадекватните (в добрите случаи) родители и чистото зло, което може да приеме всякаква форма в неуморното преследване на плячката и желанието си да я изтормози психически, тези деца намират сили и за хумор. Те се преборват с трудностите и дори вкарват усмивки в процеса там, където могат.

Не знам дали трябва лично да сте изпитали тормоз като малки, за да успее филмът да ви докосне наистина, или просто той самият е много ефективен в предаването на емоциите и вкарването на зрителите под кожата на загубеняците. Но 135-те минути ще ви качат на въртележка от емоции – състрадание, ужас, веселие, възмущение, възхищение, връщане в детството… Не съм чел романа на Стивън Кинг, на който се базира филмът, а минисериала съм го гледал като твърде малък, за да помня нещо (освен, че при една от появите на клоуна избягах в стаята си и се разплаках – бях на 4), така че не знам дали това рядко срещано постижение е заслуга на автора или е комбинация от неговата история и таланта на режисьора Анди Мускети и сценаристите. Но самият Кинг казва „Имах надежди, но не бях подготвен за това колко добър е всъщност филмът. Сигурен съм, че феновете ми наистина ще го харесат“. Та ако не вярвате на мен, вярвайте на Краля.

Разбира се, колкото и да е висок емоционалният заряд и колкото и хвалби да се изпишат за историята и подвизите на главните герои, в момента основната атракция и елементът, който най-силно ви вълнува, е Пениуайз – клоунът, който е основното въплъщение на злото същество, консумиращо деца. Мнозина дори не вярват, че Бил Скарсгард може да се справи по-добре от Тим Къри в минисериала. Е, повярвайте, справя се – не само като актьор, но и благодарение на целия екип зад кадър, който прави появите му максимално добри. Пениуайз е наистина ужасяващ във всеки един аспект. Той умее да изгражда напрежение, за да уплаши жертвата и да се нахрани със страха й, та да се разтрепери и зрителят. Може да погва децата или да отваря чудовищната си паст, готова да ги погълне, за да ви ужаси. Умее да подбира най-слабите и податливите на внушенията му, за да ги манипулира – фактът че подбира лесната плячка (към която зрителите изпитваме най-голямо съчувствие) и я гони неуморно допълва хищническия му образ. Изглежда максимално страшно и заплашително дори когато е ранен и се оттегля с демонично-феерично движение. Щом сте запомнили палячото на Тим Къри, ще запомните и този на Бил Скарсгард, макар и като по-отявлено зловещ и не толкова невинно изглеждащ, колкото предшественика си.

Ужасът се допълва отлично от това, че Пениуайз/То не е единственият злодей в отвратителното градче – много от хората са не по-малко ужасяващи психопати, които ще изтормозят децата. Но не се безпокойте, никой дори не опитва да отнеме първенството му – той си е основната гадина, с която никой друг не може да се мери.

Въпреки това, именно по отношение на ужасите е единствената ми критика. От една страна, не ми допадна това, че не стана ясно как точно функционира То – кога може да създава илюзии, кога и къде може да се появява, какво точно представлява. Но това не е най-лошото, да не кажем, че сигурно е нарочно и непълното разбиране на злото прави ужаса по-ефектен. Няма да се оплаквам и от това, че То се среща доста често – обикновено хорърите залагат на очакването като по-страшно, а рядко показват изрода, но аз нямам нищо против. Същинският ми проблем е, че моментите на ужаси невинаги са добре подготвени. Понякога героите допускат твърде нереалистични грешки и така сами се вкарват на лъва в устата. Или пък илюзиите и ужасите им прехвърлят ужасяващото и отиват в абсурдното. Това са само 2-3 сцени, основно концентрирани около първото посещение на Клуба на Загубеняците в изгорялата къща, но все пак отнемат от страшното и дразнещо пречат да се нарече филма перфектен, какъвто малко не му достига да бъде.

Много е вероятно да излезете от киното разплакани, макар и не толкова от ужас, колкото трогнати от драмата и израстването на героите. Усещането е много подобно от това на сериала Stranger Things (с който филмът си дели и един от невръстните актьори – Фин Уолфхард), който също изключително умело смесва ужаси с драма с комедия, също има страхотни деца за главни роли и също е заслужено обичан от публика и критици, макар и 2-3 елемента да му пречат да бъде наистина превъзходен. На IT от 2017 година тепърва му предстои да обере хвалбите си, а по предварителни данни – и много милиони долари приходи. Не се съмнявам, че ще го постигне, и ви препоръчвам това да стане с ваша помощ, защото цената на билета за кино определено си заслужава за преживяването, което ще получите.

Моята оценка:
История – 5.50
Герои – 5.50
Режисура, ефекти и актьорска игра – 6-
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 5
Емоционален заряд – 6+
Фантастични елементи – 6
Саундтрак – 5.50
Старание на екипа – 5.50
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 6-

Обща оценка: Отличен (5.58)