Интервю с Питър Уотс – Част 2

След известно закъснение, най-накрая сме готови да представим втора част от интервюто ни с брилянтния научнофантастичен писател Питър Уотс. Тук си говорим за извънземни, подводни видове, тайните на океана, перспективата на човечеството за бъдещето и дали да си песимист е правилният възглед за живота.

За останалите части от интервюто:

• За Част 1 кликнете тук;
• За Част 3 кликнете тук;
• За Част 4 кликнете тук;

For the original interview in English, click here.

Нещо, за което много се възхищавах на „Слепоглед“, бяха уникалните извънземни, които сте изобретил. Като морски биолог, сигурно сте се вдъхновил от видове, които наистина съществуват?

Мда (смее се).

Може ли да ми разкажете повече?

Офиури. Подобни са на морските звезди, морските краставици, този тип. Приличат на малки пентагончета с костоподобни пипала, от които се издават бодли. Всичко е в една равнина, бодлите се издават хоризонтално, не на върха. Те пълзят из дъното и ядат каквото намерят на него. Не изглеждат като особено подвижни, но ги виждаш как се влачат из дъното на аквариума или океана с петте си… странни… крака, всеки от които изглежда като кръстоска между гръбначен стълб и змия, това е най-странното разклонено същество, което можете да видите. И когато ги вдигнеш и пуснеш в една водна колона, те се свиват в капкоподобна форма. Изглеждат като перфектна аеродинамична сълза, която максимално увеличава скоростта, с която падат на земята, където се чувстват в безопасност. Физически, това ме вдъхнови за криволячовците. Те имат и покритие с фоточувствителни клетки по кутикулите си. Вместо око, те използват голямата си фоточувствителна повърхност като цял комплект от камери с отвори. И това откраднах за криволячовците. Това бяха основните ми физически вдъхновения.

Други елементи, като цялата им различност от човека, бяха една от целите ми за книгата, така че трябваше да им измисля такива характеристики. После ги поставих и в тази странна среда с висока радиация, която би унищожила всякакви обикновени гени. Съответно, трябваше да измисля и начин те да се размножават и наследяват, но без да си предават гени. И така нататък. Визията в главата ми започна като офиури и след това насложих всички други извънземни характеристики, просто защото средата им ги изискваше – трябваше да ги имат, за да оцелеят в нея.

Колко време ви отне да създадете този вид?

О, човек, не е като да съм сядал с часовник да отмервам времето. Идеята човъркаше съзнанието ми години наред. Зародишът на „Слепоглед“ вероятно беше през 1991 година, когато четох едно есе на Ричард Докинс за това каква мистерия е подсъзнанието – защо ни трябва да сме осъзнати, защо да не бъдем просто роботи от месо, които вършат същото като нас. Минаха почти 15 години преди да напиша книга за това. Но дълбините на ума ми повече от десетилетие се занимаваха с това как да се създаде неосъзнат вид, как да направиш робот от месо, как работи това нещо.

Просто си го обмисляхте, когато не сте имал какво да правите, или го разглеждахте с идеята да напишете роман по тази концепция?

Ами, и двете. Една от интересните страни на липсата на свободна воля в съзнателната мисъл е, че нямаш много контрол над главата си. Пазаруваш си, или нещо такова, и изведнъж нещо се появява в ума ти, мислиш си, че е готино, насочваш и другите си мисли към него и така нататък, но останалото време просто ми хрумваха разни неща докато мислех за други теми или докато четох проучвания за някакъв биологичен аспект и си мислех „ей, това ми напомня за…“. И след това седнах да направя дизайна на извънземните, предполагам някъде 2003, та от 2003 до 2005 общо взето се посветих на книгата. Занимавах се и с малко биология като странична дейност, но основно се посветих на работата по „Слепоглед“. Тогава физически седнах и започнах да чертая диаграми, да измислям системи за метаболизъм и да чета с конкретната цел да обясня определени аспекти на биологията им. Имах всякакви книги, налепени с бележки и листчета, стърчащи от странни места, които представляваха целенасочено проучване. Това зае период от две години. Но в период от около 15 идеята ме занимаваше подсъзнателно.

Ако човечеството се срещне с извънземна раса, мислите ли, че ще го преживеем?

Мисля, че зависи кой кого среща. Ако те се спуснат от небето и срещнат нас, ще го преживеем, ако те ни позволят да го преживеем. Ако напреднем дотолкова, че да се отправим на пътешествие из звездите и ние ги намерим, надявам се, че ще сме пораснали дотогава, защото досега начинът, по който сме третирали други видове и раси с по-слабо технологично развитие от нас… не е обнадеждаващ. Колонизаторите и колонизираните – това е изключително асиметрично отношение. Честно казано, не мисля, че мога да спекулирам за мотивацията на извънземните, но ако те се спуснат от небето сега, нашето оцеляване ще зависи изцяло от тяхното намерение, не от нашето. Няма да имаме думата изобщо.

Звучите като доста любопитен човек, обичате да разсъждавате на различни теми, да изследвате дълбокото – било то океан или космос. Какво подхранва любопитството ви? Или то е нещо, което винаги сте имал?

Не знам. Предполагам, че всеки път, когато чета нещо, което си мисля, че е интересно или готино, първото нещо, което ми хрумва, е „как би могло това да се прецака?“ И така започват повечето истории. Четеш за някакво ново научно откритие или технологично нововъведение и можеш да напишеш история за това колко е велико то. И ще бъде „О, боже, уау!“. Но това няма да е наистина история, ще бъде нещо като есе. За да го направиш на история, нещото трябва да се счупи, нещо трябва да се обърка. И май това е начинът, по който мисля по принцип. Когато ми дойде нещо на главата, все обмислям как може да се прецака то. Когато се запознавам с някого – как ще завърши тази връзка? Как ще стане животът ми ужасен този път?

Звучите доста песимистично, песимист ли сте?

Не, не мисля така. Хората са ме наричали песимист, наричали са ме циничен, наричали са ме нихилистичен. Имаше едно интересно изследване на клинично депресирани хора. И се оказа, че клинично депресираните са всъщност по-обективни в своята оценка за реалността от така наречените емоционално здрави хора. Нормалното емоционално здраве е илюзорно щастие – да си мислиш, че ти ще си този, който ще завърши пръв, ще спечели от лотарията, ще бъде повишен.

Видимо е как нещо такова би станало част от еволюцията в свят, в който естественият подбор определя нещата и като цяло се раждат повече организми, отколкото биха могли да преживеят, а повечето същества ще умрат без да имат деца. Ако имаш обективна оценка за реалните ти шансове при тези обстоятелства, то вероятно просто би седнал и изчакал да умреш, защото какъв е смисълът, по дяволите, нали? Но докато имаш надежда, ти си мотивиран да продължиш да се опитваш. Затова естественият подбор включва надеждата, дори и да е неоснователна. Та, имаме тези хора, които смятаме за клинично депресирани, смятаме ги за нефункционални, за патологични случаи, но всъщност, когато им зададеш въпроси като „какви са твоите шансове за повишение“, „какъв е шансът да изпуснеш автобуса“ и тем подобни, за да оцениш тяхното възприятие за реалността, клинично депресираните ще отговорят по-точно от нас. Така че, от гледна точка на това как повечето хора се чувстват, песимизмът може да означава обективност, прагматизъм. Повечето хора са полианалисти*. Аз определено възприемам по-мрачен възглед от повечето хора, но това е защото повечето хора са илюзорно оптимистични, а не защото аз съм песимист.

* полианалисти се наричат тези, за които важи принципът на Полиана – повечето хора. Принципът гласи, че проявяваме склонност да запомняме по-подробно приятните си преживявания, а да забравяме по-бързо неприятните. Той обяснява и подсъзнателната ни тенденция да се фокусираме върху оптимистичното.

Мислите ли, че сме изследвали достатъчно от океана? Мислите ли, че има дълбоководни видове, които още не са открити? Колко знаем за океана от това, което има да се знае?

Това е интересен въпрос. Обичайният отговор е „Да, знаем по-малко за океана, отколкото за тъмната страна на Луната, знаем повече за Марс, отколкото за дълбокия океан, картографирали сме само 5% от океана…“ Според мен това са глупости. Мисля, че военните са картографирали океаните с доста висока степен на детайлност, но не ни казват, защото си играят игрички едни с други чрез подводниците си. Но знаем, че съществува технология за картографиране на подводни планини и тем подобни, които се основават на моделите на морската повърхност. Микрогравитационни промени и други такива, които влияят на моделите на вълните на повърхността. Така че, според мен, сме картографирали доста повече от океана, отколкото хората признават. И вероятно е много, много вярно, че от гледна точка на количеството океан, което сме посетили лично или чрез роботи, то това е мимолетна частица. Но въпросът е дали пропускаме нещо кой знае какво? След като сме видели един подводен рак, не сме ли видели всички? Не са ли едни и същи? Там няма миграция по географска ширина. Веднъж щом слезеш под термоклина, водата става 4 градуса по Целзий. Няма климатични зони. И основната част от тази бездна е, вероятно, не съм бил там, но предполагам, е кал и морски звезди. Ако отидеш на едно място и отидеш на друго място, двете няма да се различават почти по нищо. И от тази гледна точка, вероятно знаем много повече за интересните части от океана, а останалото едва ли е различно.

Въпреки това, има и интересни места, като езера на дъното на океана. Там се просмуква хиперосолена вода, образуваща джоб. Тъй като е хиперсолена, тя е по-тежка от нормалната. И така имаш океан, а отдолу езеро, със свои собствени вълни, повърхност, тъй като то е по-гъсто. Очевидно знаем и за хидротермалните извори, студените просмуквания, подводните корали… Има много готини неща и ще се изненадам, ако сме открили всичките. Може дори да има някакъв друг еквивалент на хидротермалния извор, който още не сме открили, това би било яко…

Бих искал да ни видя да изследваме океана повече, определено, но проблемът е, че това е доста скъпо начинание и единствените хора, които имат парите и интереса да го направят, са тези, които искат да съсипят морското дъно като го разкопаят за полиметални сулфиди, да го използват за бойно поле или пък да хвърлят там ядрени отпадъци с надеждата, че течението ще ги отнесе надолу в магмата, преди да са се разпаднали и да са убили всичко… Нито една от тези причини не ми изглежда особено добра за изследване на дъното на океана. Бих искал то да се изследва, за да имаме по-добро разбиране за планетата, на която живеем, да открием повече готини неща. Но откриването на повече готини неща не е голямата мечта, заради която да ти налеят парите, от които се нуждаеш, за да слезеш там.

Кое е по-полезно и с по-голям потенциал за печалба, според вас – космосът или океанът? Кое трябва да се изследва повече?

Ще кажа космоса. Не е задължително да е с по-голям потенциал за печалба, но е по-чисто. Можеш да копаеш из астероидите в космоса и можеш да разкопаеш хидротермален резервоар на дъното на океана. И в двата случая има екологични притеснения, и в двата случая можеш да автоматизираш голяма част от процеса. Но разликата е, че като разкопаеш нещо на Земята, ти разкъсваш земната среда. Прецакваш планетата, на която живееш. Можеш да направиш мина на астероид и… мисля, мисля, мисля, но не мога да измисля начин това да доведе до замърсяване на космоса. Ако можеш да изместиш индустрията извън планетата, значи си направил голяма крачка към възстановяването на природата и красотата на планетата, защото вече не бълваш отрови в атмосферата. Всичко го има в Астероидния пояс. Та, да, недей да сереш там, където ядеш.

Да разбирам ли, че не сте съгласен с някои мнения за това, че човечеството не причинява толкова вреда на Земята, че не бива да ни пука особено за промените в климата, защото не зависят от нас?

Да, тези хора са идиоти. Или са късогледи социопати, които не искат да загубят пари, или пък са платени от тези късогледи социопати, които не искат да загубят пари. Или дори не са късогледи, мога да си представя много хора да казват „да, унищожаваме планетата, но аз ще съм мъртъв докато нещо се случи, а междувременно искам да живея добре“. Това си е чисто прагматично дарвинистично отношение, в което не намирам логически проблем, освен в това, че казваш „майната му на всичко друго“. Но не е ли точно това естественият подбор, не е ли целият смисъл на еволюцията в това да промотираш соствените си гени по егоистичен начин? Не го харесвам, мразя тези хора… Да, определено не съм съгласен с мненията от типа „на кого му пука за климатичните промени, всички ще умрем дотогава“. Но това е само съзнателната част от мен, тази, която се възхищава на красотата на храстите. Не е рационално, но харесвам света ни и искам той да продължи да съществува.

Мислите ли, че човечеството ще унищожи Земята, или ще се спрем, преди да е станало късно?

Мисля, че ще унищожим Земята.

Тогава сме обречен вид?

Не знам, мисля, че братята Кох и всичките Тръмпове, Парис Хилтъни и Терези Мей по света ще си имат бомбоубежища. В момента можеш да си купиш подводница, захранвана от ядрена енергия, за милиардери, която буквално се рекламира с „така можеш да преживееш ядрения или социалния апокалипсис“. Тези неща се самоподдържат, спалните имат гигантски прозорци, през които да гледаш коралите, можеш да си далеч от брега и да избягваш тълпите, които искат да те разкъсат на парченца. Така че някои хора сигурно ще оцелеят, макар и не тези, които ти би искал…

От друга страна, вземи сценария със Сибирската тундра. Метанът има, колко, 20 пъти по-голяма способност да задържа топлина от въглеродния диоксид, а вечните ледове се топят. Има кристализирани форми на метана дълбоко в океанската кал. Никой не знае колко точно има, но ако тези метанови клатрати се стопят и излязат от разтвора, може внезапно да повишим способността на атмосферата да задържа топлина дотолкова, че да се превърнем във Венера за по-малко от 50 години. Това е възможно най-лошият сценарий, но нищо във физиката не ни казва, че е невъзможно. Въпрос е на това колко метан има там и колко излиза. И ако това се случи, тогава да, животът на планетата ще се опече, освен може би някоя особено устойчива бактерия. Защото Венера не е хубаво място за живот. Със същите размери като Земята е, не е много по-близо до слънцето, но, мамка му, там е 400 градуса! Лесно можем да превърнем планетата си в това, зависи само колко рано ще се спрем. В такава ситуация, да, ние сме обречен вид. В по-благоприятна – вероятно сме обречена цивилизация, но видът ни може да оцелее… А може и да не оцелее.

Следва продължение….