Интервю с Питър Уотс – Част 3

Ако искате да станете писател, прочетете историята на този човек.

Наслаждавате ли се на лятото? Ние също. Затова и отнема толкова дълго публикуването на четирите части от интервюто. И все пак, ето я и предпоследната, трета част, в която Питър Уотс ми разказва за личната си история като писател и любимите си творби, включително серията „Rifters“, „Слепоглед“ и как последната е станала успешна.

За останалите части от интервюто:

For the original text in English, click here.

 

Отчасти интервю, отчасти бъбрене в парка.

Занимавате ли се все още с научни изследвания днес или посвещавате повече време на писането?

Общо взето съм писател на пълно работно време. От време на време, и това ме нервира, когато се прибера, правя статистически анализи за Ducks Unlimited. Преди време, когато напуснах академията, тази консултантска работа ми плащаше сметките, докато още се опитвах да правя кариера от писане. Но тези дни е по-скоро разсейване. Не мразя да го правя, защото е работа, която ме е държала жив преди да правя пари от писане. Но сега, когато правя пари от писане, съм раздразнен от факта, че все още трябва да се занимавам с наука, защото това не е вълнуваща наука, а просто обработка на числа. Не правя проучвания, а само статистически анализ.

Извън това, най-голямото ми доближаване до науката беше последно през 2006 година. Написах постдокторантура по молекулярна биология за ДНК кодиране. Но бях много зле в това – работих 2 пълни години и не получих нито един свестен резултат. Оказа се, че момчетата, които ни пращаха пробите, са ни ги пращали в технически спирт, а техническият спирт унищожава ДНК-то. Вероятно това е една от основните причини да не получавам резултати. Но така или иначе, не ми се удаваше.

Starfish е първият публикуван роман на Питър, част от поредицата ‘Rifters’.

Преди, когато започвахте да пишете, беше ли трудно да си намерите издател и аудитория?

Е, преди, когато започвах да пиша, бях в трети клас, така че… (смее се). Да, беше трудно. Пиша, не издаваеми неща, но все пак пиша, от 8-9-годишен. Пиша големи неща от 10 клас насам. Получих първите си писма с откази в 12 клас, ранния университет. Първият ми отказ беше от едно списание, на което дори не бях пращал разказ, в началото на 80-те години.

Как се получава отказ, ако не си пратил нищо?

Доста е странно, нали? (смее се) Да, беше списание ‘Analog’. Бях изпратил един разказ за ‘Asimov’s’, защото не вярвах, че научната ми фантастика е достатъчно твърда за ‘Analog’. Така че го изпратих на ‘Asimov’s’, но те са решили, че е твърде мрачен, отчайващ и депресиращ. Но все пак са помислили, че в ‘Analog’ може да го харесат, така че са им го пратили без да ми кажат. И от ‘Analog’ ми отговориха първи. Очаквах да получа отговор от ‘Asimov’s’, а получих писмо от ‘Analog’ – „Здравейте, не ви искаме разказа“ (смее се). Пък аз се чудех „Кога пък съм ви пращал разказ?“ И те също казаха „Да, много е хубав, има много потенциал, но изглежда ужасно мрачен и отчайващ в края, всички са смазани. Мислехме да ви предложим да вкарате малко клоуни накрая“. И така започна един период от 10 години, в който получавах откази от хора, пишещи „Харесва ни разказът, но вкарай клоуни в края, че е много депресиращ“.

Публикувах първия си разказ през 1991. Тогава вече бях опитвал да пиша от над десетилетие, и то без да броим глупостите, надраскани като дете. Изпращах разкази и междувременно се мъчех да живея над 10 години преди да публикувам първия си разказ. А след това ми отне още 8 или 9 години преди да публикувам първия си роман. И от този момент нататък, колкото и да е странно, вече можех да се издържам. Е, все още получавах доста приходи от консултациите, но „Starfish“ се представи достатъчно добре, за да ми предложи издателството три пъти повече пари да напиша продължение. И продължението също се продаде добре. Но пък после третата книга тотално се провали. Тогава мислех, че това ще е краят на кариерата ми.

„Слепоглед“ също щеше да се провали – кариерата ми щеше да приключи със „Слепоглед“ – ако не го бях пуснал безплатно. Защото те не го промотираха, отписаха го като мъртвороден. Бяха задължени по договор да го издадат, но не им харесваше, сложиха му гадна корица, издадоха го в тираж, сякаш от общо две бройки… И чак когато започнах да го пускам безплатно, хората започнаха да го забелязват. Изведнъж стана популярен и сега се издава на други езици. След няколко месеца ще излезе на украински. Така че от 2001 нататък вече се издържах с писане.

Това ли беше определящото решение, когато пуснахте „Слепоглед“ безплатно?

Не, в този момент просто си мислех, че с писателската ми кариера е свършено. С пускането на книгата безплатно аз наруших договора си. И си помислих, в крайна сметка, на кого му пука дали ще си наруша договора – те постоянно променят заложените в него цели. Казаха, че ще пуснат втори тираж, но постоянно измисляха нови причини да не го направят. „Очевидно искат да се проваля“, си мислех тогава. Така че, майната му. Никой друг няма да ме издаде. Тези със сигурност не искат… Въпреки че книгата се справяше много добре сред критиците, дори беше бестселър в жанрови книжарници без изобщо да се продава – защото никой нямаше наличност, тъй като тиражът беше толкова малък. Но получи толкова добри отзиви, че хората поръчваха книгата и тя се превръщаше в бестселър дои там, където нямаха какво да продадат. Хората действаха наобратно. А Тор все още не искаха да пуснат втори тираж. В този момент си помислих, че, каквато и да е причината, пробвах да бъда научнофантастичен писател, написах 4 романа, поработих – това е. Ще трябва пак да продавам маратонки или да бъда морски биолог, ако още мога. Междувременно, имам избор между това да напиша още една книга, която никой няма да прочете и да свърша с кариерата си, или да пусна книгата безплатно. Пак няма да имам кариера, но поне хората ще могат да я прочетат. Никога не е имало предварителен план, според който да пусна книгата и изведнъж продажбите да се утроят и тя да стане сравнително влиятелна.

Но така се е получило.

Да, така се получи, така наистина тръгна тя. Това не е нещо, което ми е хрумвало дори в най-смелите ми мечти.

Та, първата ви поредица е била „The Rifters“?

Да.

Тя не е издадена на бългаски, какво ще ни разкажете за тези книги?

Има доста неща за морските дълбини. Общо взето, тя е комбинация от опита ми да се справя с малко лично неудовлетворение от приятелка, с която имах лоша връзка, и която сложих като персонаж в книгата…

‘Maelstrom’ е втората книга от поредицата ‘Rifters’.

Тя умира ли брутално там?

Опитах се да я накарам да умре брутално, но американският ми издател не позволи да я убия, защото американските читатели нямало да харесат толкова мрачен край, трябваше да я накарам да триумфира накрая. И после тя оцеля за още 2 романа.

Та, от една страна това, а от друга, цялата идея за… Забелязал съм през годините в академията, че има два вида хора. Има ги тези, които са здрави и адекватни, които работят през седмицата, прибират се вкъщи, там са щастливи, гледат си семействата и така. Има ги и онези, които са тотално сбъркани в главата. Те не спират да работят. Зарязват семействата си. Пренебрегват съпругите си. И прекарват цялото си време в отчаян опит да спечелят одобрението на отдалечения си баща, който така и не им е простил, че не са продължили семейната традиция в медицината, а вместо това са станали паразитолози. Това са хората, които правят откритията. Те не са хора, с които искаш да си общуваш, не ги каниш по купони, те са задници, но са мотивирани. И изведнъж ми хрумна, че отшелниците са тези, които движат прогреса, хората, които са сбъркани в главата са тези, коиго то осъществяват.

И така, написах целия първи роман като метафора за това. Взех тези хора, които са прецакани в главите, и ги поставих начело на станция на дъното на морето, която поддържа континента жив, държи светлините включени. Никой не ги харесва, те са всичките увредени по различни начини, затворени са на дъното на морето в обстановка с чудовища и хидротермални извори. И те бяха метафората за хората, прецакани в главите, на които се гради цивилизацията. Мотото на книгата е „Цивилизацията е построена на гърба на отшелниците си“. Въпросът е какво ще се случи ако те се усетят „Хей, може да сме отшелници, но държим спусъка за цялата електрическа мрежа, може би имаме повече власт, отколкото си мислим“, как ще се развие това. Трябваше да се развие в една книга, но тя се продаде толкова добре, че поискаха да напиша още и аз така и направих. И продължих да пиша, докато книгите се провалиха и вече никой не ги искаше…

Тоест, може ли да се каже, че са ви накарали да напишете продължението, или все пак е дошло естествено?

Естествено щеше да дойде да продължа да пиша истории за морските дълбини. Не исках да запецвам на едно място. Великото на първата книга беше, че 90% от действието се развиваше в подводен хабитат и близката до него зона. Беше като пиеса ва една сцена. Можех да загатвам какъв е светът на брега, но нямаше нужда да го показвам. А и тъкмо бях завършил докторантурата си по морска биология. Знаех неща за морските дълбини, за всички яки неща там, така че ги използвах. Първата книга завършва с взривяването на станцията от ядрено оръжие. Една от обитателките обаче се спасява, провлачва се стотици километри по дъното на океана, и е заразена със странен извънземен микроб, който досега е бил ограничен до хидротермални извори по различни причини, и практически го нози на брега с нея. Сега микробът е пуснат на земята и е готов да унищожи всякаква форма на живот, базирана на ДНК. Тя оцелява точно колкото да се върне на земята, влачи се до брега, кръвта й изтича и тя умира. И докато умира, тези малки микроби излизат от нея и се разпространяват. Така свършва книгата и идеята е, че това е краят за човечеството и живота, базиран на ДНК.

Последната книга не се е продавала добре, но все пак е адекватна.

Беше готино, беше апокалиптично и не знаех какво ще пиша след това. Но те искаха продължение и аз казах „добре, щом тя сега е горе, трябва да опиша света около нея“, а това е много по-трудна задача. Исках и да бъде различно, не исках да пиша същата книга отново и отново. Някои хора харесаха това повече. Повечето мислят, че ‘Starfish’ е по-добрата книга, но не знам дали наистина е била по-добрата книга или просто хората са харесали ‘Starfish’ и са очаквали още от същото, но изведнъж са били ударени по главите от нещо с тотално различно темпо, с повече екшън и сюжет, отколкото изследвания на героите. Беше като че ли го е писал друг човек. Все още мисля, че е добра книга, но май консенсусът сред читателите е, че първата е по-добра.

Но не съжалявате, че сте я написал?

Не, не съжалявам. Не съжалявам, че съм написал дори ‘Behemoth’, която беше най-големият ми провал и хората я намериха за политически възмутителна, тъй като им се стори прекалено изпълнена със сексуално насилие и други неща. Лично аз не виждам как можеш да представиш персонаж, който е сексуален садист, без да покажеш сексуален садизъм. Едно от основните правила на писането е „Показвай, а не казвай“. Можех да накарам хората в книгата да сочат персонажа и да викат „О, той е сексуален садист“, без да го пускам да прави каквото и да било, или пък да покажа сцени на сексуален садизъм. Не виждам как може да се намери средно положение.

Но не исках да пиша тази книга тогава. Бях завършил ‘Maelstrom’. И тогава вече исках да започна „Слепоглед“. Все още не знаех как ще ми се получи тя, но исках да започна вече да работя по тази идея за естеството на съзнанието. Агентът ми по онова време каза „Не, трябва да продължиш с доказаната формула, нали? Това е добра поредица, искаш да продължиш да бълваш книги от нея“. Но бях уморен. Две книги в една вселена, с едни герои… Батериите ми бяха празни, не исках отново да се връщам там. Нямах какво повече да кажа. Имах отворени краища, които можех да завърша, можех да разкажа история, но първите две книги въведоха цял куп нови идеи, докато третата ги взе и завърши отворените сюжетни линии без да показва нищо ново междувременно. Може и да е имала една или две идеи сама по себе си, но не беше толкова наситена с идеи. Все още мисля, че е напълно адекватен роман, но когато го писах не влагах сърцето си напълно.

Въпросът сега е, ако се беше случило както аз исках, ако не бях писал това, а бях започнал „Слепоглед“, щеше ли „Слепоглед“ да става за нещо? Писането на „Бегемот“ ме научи на много, а и през тези години излязоха много изследвания за естеството на съзнанието и тем подобни. Ако бях написал „Слепоглед“ по-рано, нямаше да мога да посоча тези публикации и да кажа „Вижте, съзнанието е решаване на сложни проблеми“. Нямаше да е толкова актуална, нямаше да е вдъхновена от толкова истински изследвания, защото тогава още нямаше много такива.

Има над 2000 вида офиури и според мен всички изглеждат отвратително. Питър Уотс се вдъхновява от тях за криволячовците.

Така че вероятно се получи добре, че почаках повече, за да напиша „Слепоглед“. Но да, винаги съм се чудил как би изглеждала една паралелна вселена, в която съм разменил реда на тези двете. Обзалагам се, че бих свършил по-добра работа по „Бегемот“, ако бях почакал докато се ентусиазирам повече за нея.

Коя от творбите ви ви е любима, имате ли такава?

Мисля, че „Островът“ е доста добра. Доста ми харесва тази, която сега завърших, ситуирана е в същия свят като „Островът“. Не съм препрочитал нещата си от ‘Rifters’. Но трябва да кажа, очевидно, че „Слепоглед“ е фаворитът, защото тя е тази, която ме направи известен.

Тя ли е най-големият ви бестселър?

О да, категорично. Ако някой изобщо е чувал за мен, това обикновено е защото са чували за „Слепоглед“. Но истината е, че когато я завърших, не знаех дали е сполучлива. Мислех, че е твърде сложна, че става дума за група хора, които седят и си говорят. Мислех, че има добри части, но ми се струваше твърде разговорлива. Бях впечатлен, когато хората я намериха за толкова грабваща. Знам, че това е трудна книга, всеки го знае.

Харесвам и по-късите си творби – „Нещата“, „Островът“… За фаворита ми, не знам, ще ми се да мисля, че ‘Omniscians’ ще ми е любима, но още не съм започнал да я пиша, така че…

 

Още за писането на Питър Уотс и развлекателните му предпочитания – следващия път!

2 коментара

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |  

Петя Ивайлова

Според мен, истинските писатели пишат за себе си, а ако станат известни, това е бонус.

Иван Петков

Доста трябва да те влече, за да пишеш в продължение на 10 години преди да ти харесат нещо и после още толкова докато някой се навие да ти вземе роман. Любопитно ми е какъв е този Starfish, но мразя да чета на английски. Дано някой го преведе на български да го публикува. Слепоглед е невероятна книга, дано Питър Уотс да има още да се развива и да пусне някой друг шедьовър, който да му бъде магнум опус, а не само с това да си остане.