Кой може да спре Страшния съд?

Ревю на „Град на стълби”, книга първа от поредицата „Божествените градове” на Робърт Джаксън Бенет и изд.”Бард”

grad_na_stalbi_hrm„Град на стълби” е оригинално, завладяващо фентъзи, в което не липсват както мистерия и мистика, така и напрегнати екшън сцени, някои от които имат епичен мащаб. Действието в романа се развива в една алтернативна реалност, която бегло напомня нашата (може би от края на XIX – началото на XX век, ако не броим чудесата). Народите, представени в сюжета имат някаква смътна прилика с различни етноси от позната реалност, но или авторът не е знаел твърде много за тези етноси, или умишлено ги е представил по начин, който рязко се отличава от реалността. Така например, сейпурите са описани подобни на индийци или араби, но са изключително напредничава, прогресивна и отворена нация (отворена във всякакъв смисъл – съществува равенство между мъжете и жените, освен това се споменава, че в държавата Сейпур хората сключват брак като договор за съвместно съжителство за няколко години, а след като те изтекат, бившите съпрузи обикновено сменят партньорите си, а и не е забранено такъв договор да се сключи с няколко души едновременно). От друга страна континенталите (чиито фамилии най-често завършват на –ов) са нещо като руснаци или балканци, но поведението им е по-скоро като на фундаментални мюсюлмани. Имената на персонажите не звучат особено автентично (с малки изключения), но в крайна сметка не става дума за Земята, а за едно фантастично място, и право на автора е да кръщава героите на творбата си както му харесва.

Робърт Джаксън Бенет

Робърт Джаксън Бенет

Робърт Джаксън Бенет се е справил отлично със задачата да създаде един интересен и богат на детайли свят. Свят, който все още живее в сянката на миналото си и все още не може да се излекува от него, макар че е минал повече от половин век от последната Велика война. Народът на Сейпур е извоювал победа срещу войските на Континента, предвождани не от друг, а от могъщите богове на континенталите. Един мъж – последният кадж (държавен глава) на Сейпур, е открил средство, чрез което да убие боговете. В резултат на това континенталите претърпели съкрушителна загуба. В периода, през който се развива действието в романа, боговете на Континента са мъртви, а божествените градове, които някога са процъфтявали, са само жалко подобие на това, което са били. Сейпурите са установили трайно военно присъствие и въпреки че на пръв поглед тяхната мисия е да помогнат на континенталите да се възстановят икономически, истината е друга.

Правителството на Сейпур се радва на възможността да държи изкъсо изконните си врагове (и бивши поробители) и да не допусне те да се измъкнат от дълбоката криза, в която са изпаднали. На континенталите е забранено да изучават история и да почитат боговете си – всъщност всяко знание за боговете и дори говоренето за тях е строго забранено от закона. Подтиснати и затънали в бедност, те не могат да възстановят предишното си благоденствие (дължащо се на божествената подкрепа) и мразят до смърт окупаторите си. Обстановката е най-напрегната в столицата Баликов, където сейпурският професор по история Ефрем Пангуи изучава някои загадки, свързани с божественото и легендарния кадж Авшакта си Комейд. Макар и кротък, добронамерен човек, професорът е мразен едва ли не от всички континентали, които го възприемат като символ на сейпурската наглост.

Когато Пангуи е открит пребит до смърт в кабинета си, в столицата е изпратена под прикритие една от най-добрите тайни агенти на Сейпур – Шара Комейд (възприела фалшивата фамилия Тивани). Тя приема присърце задачата си да открие убиеца, тъй като е познавала и харесвала професора. Шара е заинтригувана от изследванията му, понеже самата тя се интересува от историята на божествата, а и е внучка на каджа богоубиец. Постепенно младата жена осъзнава, че в Баликов действат сили, които застрашават установения ред, а боговете може би не са толкова мъртви, колкото всички са вярвали, че са. Истината, която професорът е смятал да открие на света, е взривоопасна и би променила историята. Но тази истина съвсем не е най-опасното нещо в града – група терористи, наричащи себе си Реставраторите, е посветила усилията си на това да възстанови старото величие на Баликов и Континента.

SeatOfTheWorld

Престолът на Света е сградата, където някога са се събирали боговете.

Стилът на автора е оригинален и увлекателен. Повествованието се води в трето лице, единствено число и сегашно време (освен ретроспекциите), което е рядко срещан похват и спомага за изграждането на жива и напрегната атмосфера. Сюжетът съдържа някои наистина интересни идеи – като например Премигването – събитие, което се случило след убийството на основните божества и при което изчезнали големи части от божествените градове (в някои случаи и цели градове – Аханаштан), а Баликов се сдобил с прочутите стълби, които изникват на най-невероятни места и не водят наникъде.

Героите също са добре представени – за читателя е лесно да вникне не само в образите на основните персонажи, а и на някои второстепенни (но все пак важни) герои, на които е отделено значително по-малко време. Дори мъртвият професор Ефрем Пангуи е обрисуван живо и достоверно (чрез откъси от дневника му и някои спомени на Шара).

Мостът на р.Солда се превръща в арена на епична битка, в която главен герой е Зигруд.

Мостът на р.Солда се превръща в арена на епична битка, в която главен герой е Зигруд.

Шара Комейд е млада жена с обикновен, дори невзрачен вид, но силен ум и добро сърце. Тя е шпионин и на практика работи за леля си – Виня Комейд, която е един от най-високопоставените сейпурски политици. Шара е имала повече задачи от всеки друг на подобна служба, но е успяла да оцелее, благодарение както на съобразителността си, така и на „секретаря” си Зигруд – мъж с огромна физическа сила, който не се бои от нищо. Най-голямото желание на Шара е да се прибере в родината си, която не е виждала поне от десетилетие. Макар и да работи за правителството, тя е нещо като изгнаница, тъй като като по-млада е била замесена в политически скандал (изобличила е корумпиран политик, който в последствие направил опит за самоубийство – защо това е лошо, не знам – явно не разбирам от политика).
Зигруд е тайнствена личност. Едър и светъл едноок мъж (дрейлинг по народност – т.е. нещо като викинг), той следва Шара в нейните приключения и не се притеснява да се представя за неин секретар. Зигруд категорично е един от най-впечатляващите персонажи и напомня за митичен герой – както с трагичната си история, така и с подвизите си. Освежаващо е решението на автора да представи двойката Шара и Зигруд като двама души (очевидно мъж и жена), свързани от приятелство и морален дълг, които работят заедно от години и все пак не са романтично свързани.

След събитие, наречено Премигването, големи части от Баликов изчезват, а множество необясними стълби се появяват навсякъде из града.

След събитие, наречено Премигването, големи части от Баликов изчезват, а множество необясними стълби се появяват навсякъде из града.

Тюрин Малагеш е сейпурка, градски губернатор, чиято работа е да следи за опазването на мира в Баликов. Тя е силна жена, но е донякъде изтощена от политическите игри и заобикалящата я реалност. Малагеш мечтае да бъде пенсионирана (въпреки че не е стара) и да се оттегли на тропически остров. Образът и е както симпатичен, така и понякога забавен. Малагеш заслужава внимание и поради друга причина – според оскъдната информация за сюжета на следващата книга за божествените градове – „Град на остриета”, Тюрин ще бъде едно от основните действащи лица.

Воханес Вотров е красив и богат – всъщност един от най-богатите и влиятелни континентали и един от малкото, които приемат охотно безбожното настояще и мечтаят за търговско сътрудничество между Сейпур и Континента. Той е и първата и единствена любов на Шара, с която са завършили един и същи престижен университет. Воханес е впечатляващ и лекомислен на пръв поглед, но в действителност е подтиснат и тъжен човек, осъден винаги да се чувства грешен и мръсен, тъй като е отраснал в изключително консервативна среда. В действителност той е хомосексуалист (точно това е сложило край на отношенията му с Шара), но според религията, разпространена в Баликов, това е грях, който се наказва със смърт.

Виня Комейд – лелята на Шара, е влиятелна и опасна жена. Освен това е отдаден политик – т.е. двулична, лицемерна и зла по природа.

Заслужава си да бъдат споменати и божествата, които са съществена част от историята. Начинът, по който Робърт Джаксън Бенет ги е обрисувал, е интересен и донякъде оригинален. Само донякъде, защото ако читателят има богат опит с фантастиката, някои от основните черти на споменатите божества неизбежно напомнят за творби от други автори (например за „Малки богове” на Тери Пратчет). Божествата са шест –

Лековитите извори на Аханас (богиня на природата и растежа) можели да излекуват всяка болест. Те изчезнали след като богинята била убита.

Лековитите извори на Аханас (богиня на природата и растежа) можели да излекуват всяка болест. Те изчезнали след като богинята била убита.

Олвос,Колкан,Таалхаврас, Воортя, Юков и Аханас. Появили са се преди стотици години на Континента – никой не знае откъде, нито пък какво представляват в действителност – дори не се знае дали са разумни същества или някакъв вид супер оръжия (нещо като изкуствен интелект). Всяко едно от тях имало свой благословен народ и всяко едно от тях претендирало, че е бог-творец. Години наред шестте богоизбрани народа воювали помежду си, но в един момент решили да се обединят и за да бъде отбелязан съюзът, бил създаден Баликов – градът на градовете, където божествата провеждали съборите си. Макар че според официалната история каджът ги избил, Шара знае истината – а именно, че две от божествата са изчезнали много преди Великата война, така че в най-добрият случай нейният дядо е унищожил само четири от тях. Предполагаемо живи са богиня Олвос, която си тръгнала сама, и Колкан – богът на правосъдието, който се побъркал заради прекалено честото си общуване с хората и се превърнал в бог-инквизитор. След като се възмутили от делата му, останалите четирима се обърнали срещу него и го заточили незнайно къде.

Божествата са създали някои ужасяващи чудовища, но освен това са направили много добро на хората. В действителност не те, а народите им са отговорни за поробването на сейпурите и свързаните с това зверства. Всъщност отношението на автора към тях и като цяло към вярващите е доста несправедливо. Едно е да си атеист, а съвсем друго – пламенен атеист, който си затваря очите пред особеностите на човешката природа и предпочита да хвърля вината за всяко зло на бог (дори бог да не съществува). Това е и една от критиките ми към книгата – не съм напълно сигурна дали самият Робърт Джаксън Бенет осъзнава, че по начина, по който е представил нещата излиза, че именно хората, а не боговете са отговорни за злото, което се случва – както в миналото, така и в настоящето.

След триумфа си, сейпурите забранили на континенталите да почитат боговете си и всички изображения на последните били заличени от стените на храмовете и сградите.

След триумфа си, сейпурите забранили на континенталите да почитат боговете си и всички изображения на последните били заличени от стените на храмовете и сградите.

Другият ми основен проблем със сюжета отново е свързан с философията на автора – „Град на стълби” е книга за надеждата. Книга, чиято основна идея се корени в това, че прогнилото, покварено минало трябва да умре, за да може на негово място да се изгради нещо по-добро. Дотук добре – но според Бенет, средството да се случи това е саможертва и страдание – едва ли има и един от персонажите, който не губи нещо, не трябва да се откаже от нещо, за да може това светло бъдеще да се осъществи. Не съм привърженик на идеята, че трябва да се страда за общото благо и според мен хората, които я проповядват, би трябвало да дават личен пример, докато са живи (за да се убедят, че грешат 😉 ). Но това, разбира се, е субективно мнение и не променя факта, че „Град на стълби” е добре написана и интересна книга с много достойнства. Авторът можеше и да е по-малко жесток към персонажите си, но все пак те са негово творение, и съдбата им е в неговите ръце.

Разгледани са някои чувствителни социални проблеми – сред които расизма, хомофобията, ксенофобията. Те са справедливо и въздействащо представени, макар че що се отнася до расизма, проявяван към тъмнокожите сейпури – не може да се отрече, че дори и да не беше разликата в цвета на кожата, окупираните континентали едва ли биха могли да изпитват към тях друго, освен сляпа омраза.

Предстои издаването на "Град на остриета" - надяваме се, че книгата ще бъде издадена и на български език.

Предстои издаването на „Град на остриета“ – надяваме се, че книгата ще бъде издадена и на български език.

Разбира се, от определена гледна точка би могло да се каже, че континенталите заслужават съдбата си, задето са поробили и експлоатирали сейпурите, но не бива да забравяме, че към момента на събитията, описани в романа, хората, живеещи на континента, са само потомци на някогашните завоеватели…Темата очевидно е сложна и предлага доста материал за размисъл…

„Град на стълби” е завършена творба и би могла да съществува прекрасно като самостоятелен роман. Въпреки това, авторът е решил да я превърне в част от поредица – предстои (в Америка) издаването на „Град на остриета”. Действието в продължението ще се развива във Воортяштан (градът на мъртвата богиня на войната), а читателите ще се срещнат отново със споменатата Тюрин Малагеш, а най-вероятно и с Шара и Зигруд. Дали вторият роман ще покрие високите стандарти, поставени от предшественика му, предстои да разберем.

 

БележникМоята оценка:
История – 5
Герои – 6
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 6
Емоционален заряд – 6
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6
Общ успех: Отличен (5.70)

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
1 коментар

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |