Обладан от дух меч, жадува за кръв

Ако заглавната картинка на това ревю събужда у редовните читатели на сайта усещане за дежа-ву, това не е случайно. Причината се корени в това, че преди месеци колегата Петър Атанасов също написа ревю на романа „Дъщерята на меча”. Моето виждане за качествата на книгата се различава от неговото, затова и оценката ще е различна 🙂 В това няма нищо грешно – едно ревю на произведение на изкуството (книга, филм и т.н.) винаги е субективно, затова и четящите го трябва да го възприемат по-скоро като насока и препоръка, а не като присъда.

„Дъщерята на меча” е роман, посветен на японската действителност и култура. Авторът Стив Байн (както е уточнено в края на книгата) е американец , доктор по философия и университетски преподавател, който изпитва огромен интерес към историята на Азия, японския будизъм и бойните изкуства. Вероятно поради това, сюжетът на романа, чието действие се развива изцяло в Япония (и съответно всички персонажи са японци), изглежда изключително правдоподобно, въпреки, че е написан от чужденец.

Основната сюжетна линия е посветена на Марико Оширо – млада детективка, която мечтае за кариера в отдел наркотици на Токийската полиция. Стремежите й са спъвани от сексисткото поведение на колегите и най-вече от това на шефа й – лейтенант Ко. Той прави всичко по силите си да дискредитира младата жена и всячески й пречи да изпълнява служебните си задължения. Именно неговата злоба става причината за това Марико да попадне на изключително интересен случай (възложен от Ко, според когото е просто губене на време ) – „смахнатият” старец Ясуо Ямада твърди, че някой е влизал в дома му и се е опитал да открадне меча му. Разбира се, Ямада не само не е смахнат, а е бивш професор, автор на много книги за кенджуцу (бойното изкуство на владеене на меча) и – въпреки възрастта и влошеното си зрение – непобедим майстор на меча. Постепенно Марико открива, че провалилият се крадец е не кой да е, а Шузо Фучида – бивш ученик на Ямада и настоящ мафиот (якудза), който не се спира пред нищо, за да постигне целите си. Фучида не просто се интересува от мечове, но и има планове да се издигне в бизнеса с наркотици, което от своя страна е причината за вълна от убийства на дребни наркопласьори, разследвана от отдела на Марико. Полицайката се сприятелява с Ямада и дори започва да взема уроци по кенджуцу от него. Според стареца това е съдба, според нея – просто начин да се справи със стреса, причиняван от работата и проблемното й семейство.

Текстът е разнообразен от три ретроспективни истории, които отвеждат читателите в 1308, 1587 и 1942 година. Тези истории са относително кратки, но интересни и завършени – в определен аспект са дори по-интересни от основната сюжетна линия. Именно в тях най-ярко изпъкват знанията на Стив Байн за японската култура и история. Основната задача на тези три истории е да представят трите „вълшебни” меча – както знаете, поредицата се нарича „Съдбовните остриета” и именно тези мечове и силите им са в центъра на всичко.

А те са три древни меча, изработени от легендарния майстор Иназума (измислен от Байн), всеки от които има специфични сили:

„Красивата певица”– най-малкият и най-красив от трите, е мечът на Фучида. Според легендата, той е обладан от отмъстителния дух на красива гейша, която контролира всеки собственик на меча, кара го да убива, само за да я чуе как „пее”, и в крайна сметка става причина за гибелта му.

„Славна победа нетърсена” – огромен и тежък меч, който носи победа на притежателя си, но само когато последният не иска да се бие, а е принуден от обстоятелствата. Това е мечът на Ямада и именно с него се обучава Марико.

И накрая – „Планинският тигър”, който има най-странното свойство (особено за меч) – той „пази” дома, на когото принадлежи (в някои случаи буквално къщата, в която се намира, в други – силата му се проявява в преносен смисъл).

Всеки от мечовете струва милиони, но цената им е нищо в сравнение със силите на Съдбата, свързани с тях, които могат да унищожават, закрилят и помагат на хората, свързани с историята на мечовете.

Фентъзи елементите са солидни и подкрепят основната история, но са по-скоро на заден план. Те не променят общия тон на творбата, която прилича на стандартен трилър в частта за Марико и Фучида, и на исторически роман – в допълнителните сюжетни линии. Стилът на автора е четивен и обигран, много по-романтичен в историческата част. Малък недостатък в съвременната сюжетна линия са някои сравнения, без които (според мен) текстът би бил по-добър (например навика на Байн да сравнява куполите на сградите с женски гърди, а кулите – с фалоси). Като изключим това, всичко – и напрежението, което градира до самия край, и емоционалните моменти, и обратите, е много премерено и следва добре обмислен план на автора.

Персонажите са правдоподобни и достатъчно добре развити като за трилър. Макар и понякога да изглеждат странни (защото са японци), те са пълнокръвни личности и за читателя е лесно да им симпатизира или да ги мрази.

Марико е амбициозна, но по положителен начин. Тя е смела и решителна и не би позволила гадното отношение на Ко да я смачка и да й попречи да напредне в кариерата си. Най-голямата й слабост е сестра й Саори, която е наркозависима. Единственото леко дразнещо у нея, е склонността й да се съмнява и да отхвърля всичко, което й изглежда фантастично (като например силите на Съдбата и историите за омагьосани мечове). Нейната здрава връзка с реалността понякога замъглява преценката й и пречи на младата жена да види това, което е пред очите й.

Шузо Фучида – поредната жертва на „Красивата певица”, се възприема като съвременен самурай; той е безмилостен, хладнокръвен и безстрастен, но също и побъркан убиец. Именно студенината и твърдостта на характера му, го предпазват от влиянието на „певицата” (която унищожава по-бързо импулсивните и страстните натури).

Професор Ямада е типичният „тайнствен старец” – персонаж, който на пръв поглед изглежда обикновен и безпомощен, но в действителност пази много козове и обладава свръхчовешки сили. Във връзка с него, не мога да отбележа нещо, което прави чест на Стив Байн – а именно – начинът, по който авторът представя реалността на Втората световна война през очите на японците. Впечатляващо е, как Байн е съумял да се дистанцира от факта, че е американец, и е представил японските народ и военни като потърпевши, които заслужават състрадание.

От останалите персонажи най-интригуващ е Дайгоро – млад земевладелец и самурай, главен герой на една от ретроспективните истории. Той, подобно на Фучида, е хладнокръвен и отдаден на Бушидо (Пътят на самурая), но за разлика от него Дайгоро не е маняк, а е олицетворение на съвършения войн. Младежът (едва петнадесет годишен), се сблъсква с множество изпитания – включително и физически недъг, който го дискредитира по рождение, но чувството му за дълг и чест (както и „Славна победа”), му помагат да си извоюва стабилна и уважавана позиция в обществото.

Интересна е и Хаяно Шоджи – сляпа жена с (истинска!) пророческа дарба, която читателите срещат като малко момиче и като старица. Нейното участие в историята е малко, но допринася за екзотично-мистичното усещане, което оставя романа.

„Дъщерята на меча” е преди всичко трилър и има увлекателен сюжет, който представя една много различна култура. Посланията на романа са по-скоро стандартни – за стойността на семейството, силата на човешкия дух и важността на принципите и вярата в себе си. Някои особености на японската култура (не само средновековната, но и съвременната) вероятно биха били необясними, може би дори малко отблъскващи за западните читатели, но ако се приемат с отворен ум, те само допринасят за чара на творбата.

Моята оценка:
История – 6
Герои – 5
Стил на писане – 6-
Елементи на изненада – 4
Емоционален заряд – 5
Теми за размисъл – 5
Фантастични елементи – 4
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6

Общ успех: Много добър (5,20)