Свят, потопен в отрова

Макар че жанрът на „Море на призраците” е смесица между фентъзи и фантастика, за мен тази книга е много повече (не съвсем научна) фантастика. „Магията”, която често се появява в историята е по-скоро проявление на изключително напреднала наука, която надхвърля възможностите на човешкия разум. Дори самата атмосфера на книгата се различава доста от типичната за фентъзито псевдоисторическа обстановка – действието би могло да се развива както в далечното бъдеще, така и в някоя паралелна вселена, или на далечна, населена от хора планета…

Вселената на романа без съмнение е едно от най-впечатляващите неща в него – мрачен и депресиращ свят, изпълнен със странна красота, който се бори да оцелее, макар че съществуването му изглежда обречено. Действието се развива в империята на Хю (глупав и зъл човечец, който при всеки удобен случай изпробва възможностите на императорската власт). Хората са господари на планетата, след като са разгромили унмерите – странна хуманоидна раса, която напомня едновременно за елфите и атлантите. Войските на император Хю се стремят да завладяват нови и нови територии, тъй като земята е ценен ресурс. Моретата, чиито води са токсични (т.нар.”саламура”) непрекъснато покачват нивото си. Водите им са отровени от унмерите – когато разбрали, че губят войната, те решили, че предпочитат да унищожат света, вместо да го оставят на хората (или поне такава е историята от гледна точка на хората). С помощта на своите небесни колесници (нещо като космически кораби), унмерите разпръснали в морските води милиони малки шишенца – ичусаи, от които безспирно се излива саламура. И тъй като саламурата буквално се излива непрекъснато, евентуално целият свят ще бъде потопен. Това обаче е един от по-малките проблеми за хората, тъй като саламурата има още едно забележително свойство – превръща всеки, който се потопи в нея за по-дълго в „удавник”. Физиологията на хората, превърнати в удавници се променя, те не могат да оцелеят на сушата и се превръщат в морски обитатели (нещо като зомбита). За начина на живот на тези създания се знае малко – те запазват човешкия си ум и съзнание за известно време, но постепенно забравят кои са и само имитират някои човешки дейности. Възможно е да имат някакъв собствен вид разум, но това няма как да се установи със сигурност. Интересно е, че макар и отровна за хората и сухоземните животни, саламурата не вреди на китовете, драконите и рибите.

Унмерите са интересни същества с впечатляваща култура, които могат да бъдат доста симпатични, ако изключим афинитета им към саламурата и към някои изключително опасни области на вселенското познание. Те имат общ произход с хората, както открива един второстепенен персонаж, специализиран в дисектиране на унмерски пленници. Въпреки това, унмерите са еволюирали по различен начин и притежават по рождение някои странни умения – имат необикновено дълъг живот, могат да създават вакуумно поле около себе си, да минават през стени, да „омагьосват” предмети, като им пеят… По всичко изглежда, че тяхната цивилизация далеч превъзхожда човешката и хората не биха имали никакъв шанс срещу тях, ако не са се уповавали на помощта на хаурстафите. Хаурстафите не са отделна раса, а сестрински орден от жени-телепати (който донякъде напомня за Бин Джезарит от „Дюн”). Телепатичните сили на хаурстафите са вродени, но се култивират в училището на техния орден, където се събират всички млади жени – потенциални медиуми. Орденът е могъщ и по начало неутрален – телепатите могат да бъдат наети от всяка държава, която може да си ги позволи. Тяхната най-важна задача е да контролират оцелелите унмери – някои от които са в затвор, разположен под крепостта на ордена, други са разпръснати в гета. Телепатичните сили на хаурстафите действат смазващо на унмерските умове и много по-слабо на човешките. Хаурстафите отказват да избият до крак унмерите поради собствени причини – според една от най-влиятелните сестри на ордена – Браяна Маркс, това просто не е правилно. Освен това те изследват унмерите в своите лаборатории; а според император Хю – хаурстафите биха изгубили важността и влиянието си, ако на света няма живи унмери, които да представляват заплаха. Експериментите, които хаурстафите провеждат със своите пленници изглеждат ужасяващи и осъдителни, но не бива да се забравя, че самите унмери не са невинни създания. Поколения наред хората са били техни роби и ресурс – унмерите буквално използват човешки части в някои от машините си, а според мълвата, унмерските магьосници са увеличавали силата си чрез консумация на човешко месо.
Има различни версии за това как са се появили хаурстафите: според някои, те са мутанти – страничен ефект от съприкосновението на хората със саламурата, според един от основните персонажи (Етан Маскелин) – те са проява на равновесието в природата. Тъй като унмерите са нарушили законите на физиката чрез своите изобретения, Вселената е създала същества, способни да им се противопоставят и да ги унищожат.

Сюжетът на „Море на призраците” е относително прост и по същество представлява само завръзката на една много по-мащабна история. Томас Грейнджър е бивш военен (командир на т.нар. Гробари), който се укрива от хората на император Хю под фалшива самоличност. Той е изгубил всичко и мрази настоящата си работа – надзирател в малък частен затвор в затънтен край на империята. Животът му се преобръща, когато съдбата го събира с бившата му приятелка Хана и дъщеря им – петнадесетгодишната Янти (за чието съществуване Грейнджър не е подозирал). Янти е специална – може да „вижда” и „чува” неща, които другите не могат и първоначално Грейнджър решава, че тя е потенциален хаурстаф. От това следва, че той е длъжен да я предаде на ордена – нещо, което Грейнджър не би се поколебал да направи, докато Хана не го убеждава, че Янти не е телепат и когато разберат за съществуването и, хаурстафите ще я убият. Макар и трудно, Грейнджър успява да се сближи с Хана и Янти. Има изгледи животът му да се промени към по-добро и той се надява, че тримата скоро ще могат да напуснат империята на Хю. Янти помага на баща си да търси имане (артефакти на унмерите, които имат добра стойност на черния пазар и се намират в потънали части от градовете, където преди са живели унмери или в открито море), тъй като притежава способността да „вижда” дъното. След като разбира за специалните и способности, Крийди – „приятел” на Грейнджър и също бивш гробар, я продава на местния мафиот Етан Маскелин. Хана е убита по особено мъчителен начин от хората на последния, а Грейнджър е задържан и очаква екзекуцията си. Въпреки че е в килия, той успява да изпрати послание до своя стара позната – сестра Браяна Маркс. Тя се среща с него и научава за съществуването на Янти (за която Грейнджър съзнателно лъже, че е медиум-телепат, тъй като иска да я спаси от Маскелин). Въпреки че му обещава помощ, Браяна Маркс не успява да предотврати екзекуцията на Грейнджър, от която той все пак се спасява по особено зрелищен начин. Грейнджър отвлича кораба на император Хю (дошъл, за да уреди екзекуцията и да и се наслади лично на зрелището) и тръгва с него да търси Янти, която е на лов за имане, заедно с Маскелин и екипажа му. Междувременно Маскелин се натъква на мъртвешки кораб (т.е. унмерски кораб, чиито екипаж отдавна не е сред живите и който кръстосва морето сам от стотици години). Историята проследява приключенията на Грейнджър, Янти и Маскелин – всеки от които е сложна и интересна личност със собствени цели и забележителни таланти.

Авторът със сигурност е успял да създаде интригуващи персонажи, които не могат да бъдат наречени изцяло положителни или отрицателни. Разбира се – безспорните протагонисти на историята са Янти и Грейнджър, но и техният морал не е безупречен. Докато Маскелин, който е нещо като злодеят на романа, е от една страна жесток психопат, а от друга – може би най-разумният от всички и като че ли единственият, който прави някакъв опит да поправи света.

Маскелин е не само местен феодал, иманяр и мафиот, а и учен, който изследва свойствата на различните видове саламура (като потапя хора в аквариуми, естествено 🙂 ), изучава унмерските машини и разсъждава върху загадките на Вселената, като в крайна сметка самостоятелно преоткрива квантовата физика („преоткрива”, ако приемем, че действията се развиват в далечното бъдеще на Земята). Основната му цел е да разгадае науката на унмерите и да намери начин да пречисти морето, за да осигури по-добро бъдеще на невръстния си син. Изследванията му го карат да вярва, че унмерите не биха могли да постигнат подобен напредък сами – много от техните изобретения не се подчиняват на известните закони на физиката и вероятно силите впрегнати в тях произлизат от друг свят – т.е. друго измерение. Етан Маскелин е гениален и всъщност мотивацията му е положителна, но това не му пречи да бъде неконтролируем психопат, който разглежда хората около себе си по-скоро като пионки, отколкото като стойностни същества.

Томас Грейнджър, от друга страна, е човек, който на няколко пъти се превръща в жертва на света и губи всичко, което е ценно за него. Може би името на поредицата – „Хрониките на гробарите” е неточно, тъй като в края на романа, Грейнджър е последният жив гробар. Историята, от която произлиза този прякор, е трагична – войниците, предвождани от него, извоювали победа в името на император Хю, но в крайна сметка били избити почти до крак от корабите на императора, открили огън по брега (поради недоразумение, породено от лоша комуникация между отделните военни части). Останалите живи лично изкопали гробовете на над три хиляди свои другари. Ужасните неща, на които Грейнджър става свидетел и които сам преживява, му дават сила, вместо да го отчаят. Може би именно защото е сам на света, той решава да посвети живота си на опазването на Янти, която едва познава.

Янти пък е умна, решителна и, разбира се – изключително специална. Нейната дарба всъщност е много различна от тази на телепатите. Родена сляпа и глуха, Янти може да „влиза” в главите на хората и да вижда и чува през чужди очи и уши. В хода на сюжета тя се сдобива с „вълшебни” унмерски очила, които й дават собствено зрение и слух. Постепенно се оказва, че дарбата й се развива и нараства, а не се ограничава само до способността да използва чужди сетива. От друга страна, в определени моменти Янти се проявява като много наивна – невероятно е колко лесно се поддава на обаянието на красивата Браяна Маркс и дори прави опит да се впише в редиците на хаурстафите, след като знае, че те са опасни и вероятно ще я убият, когато осъзнаят какви точно са способностите й. Освен това Янти би трябвало да може да влиза в главата на всеки, но дори не разбира за това, че баща й я търси и се опитва да я спаси. Според Етан Маскелин, Янти е нещо ново – нещо повече от човек, а именно – представител на следващото еволюционно ниво. Силите на Янти са до известна степен огледални на хаурстафските – действат смазващо на умовете на телепатите, но не засягат особено обикновените хора и унмерите (поне засега). Интересно е, че когато разбира повече за унмерите и дори ги вижда в затворите на гилдията, Янти не само не проявява желание да ги измъчва и не изпитва омраза към тях, а напротив – симпатизира им. За нея е по-лесно да види света от тяхна гледна точка, а това може би доказва теорията на Маскелин, че тя е по-еволюирала и различна от всички останали…

Сюжетът, макар и не сложен сам по себе си, е изпълнен със загадки, които са едва зачекнати в първия том на поредицата. Предстои да разберем кои и какви точно са ентропите – подобни на богове същества, създатели на саламурата, с които Грейнджър се сблъсква. Не е ясно и какви точно са плановете на унмерите – по всичко изглежда, че отравянето на морето не е просто акт на невероятна злоба, а част от сложен план. Вероятно ще научим повече и за Конквилас – легендарен унмерски воин, повелител на драконите и предател, изиграл пагубна роля във войната между хората и унмерите.

Романът има и своите недостатъци, естествено. Например някои елементи от историята са претупани – като това, че императорът е оставил кораба си почти без надзор (така че Грейнджър го отвлича изключително лесно), или това, че Маскелин води семейството си навсякъде със себе си – дори на тежки плавания в опасни краища на морето, а в същото време е оставил имението си на грижите на един стар иконом. Образът на император Хю също е някак неправдоподобен – невероятно е, че не се е намерил някой по-силен и умен придворен, който да го убие и да заеме мястото му…Тези и някои подобни недостатъци не са особено дразнещи и не помрачават особено добрите ми впечатления от творбата.

Темите за размисъл са екзистенциални – за смисъла на живота, стойността на отделния човек, вечните загадки на природата и границите на познанието. Честно казано едва ли би могъл да бъде даден ясен отговор на подобни въпроси, но гледната точка на автора е увлекателна и разсъжденията му си струва да бъдат проследени.

Моята оценка:
История – 6
Герои – 6
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 6
Емоционален заряд – 6
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6 Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6
Общ успех: Отличен (5.80)