Завръщането на Калан и Ричард – триумф или началото на края?

„Машина за знамения“ разочарова, като книгата е бледа сянка на предишните романи от „Мечът на истината“

Корицата на американското издание

Новата книга за Калан и Ричард е със заглавие „Машина за знамения“ (The Omen Machine). Въпреки, че г-н Гудкайнд каза, че е приключил с двамата герои в „Изповедник“, едва няколко години по-късно на пазара вече излиза и „новата глава“ от историята за търсача на истината.

Лично да си призная, „Мечът на Истината“ е голяма моя слабост. Когато разбрах, че ще има още една книга, реакцията ми беше като на малко дете в сладкарница – навярно заедно с мен са се радвали хиляди хора по света. Без дори да ме интересува колко е дълга, за какво се разказва, как се казва и всякакви подобни „подробности“, след новината, че книгата е „роман за Калан и Ричард“ вече бях 100% купувач – нe ми трябваше да знам абсолютно нищичко повече. След като вече държах книгата в ръцете си, започнах да чета с небивал ентусиазъм. Калан, Ричард, Зед, Кара, Ничи – всички са налице, какво повече му трябва на човек? След около 50-60-100-150 страници обаче явно дори и на най-запаления фен на поредицата му трябва нещо повече освен споменаването на имената на любимите герои.

Историята започва със сватбата на Кара и Бенджамин и, разбира се, всички са много щастливи, като заедно с брака им празнуват и мира и победата след толкова години война. Веднага на преден план идва въпросът какво ще се обърка? След доста страници на още по-преден план излиза друг въпрос – Кога ще се обърка? Действието се развива абсолютно мудно и трудно. Едно и също нещо се повтаря сто пъти и после още сто. Свикнала съм Ричард да повтаря една теза до втръсване докато първо я открие сам, после я преразкаже на Зед, после реши да сподели с Калан, след това разясни при даване на команди на Кара и накрая я разкрие пред множество от хора. В „Машина за знамения“ обаче с повторението просто се прекалява и въпреки огромното ми желание да прочета колкото се може повече страници с надеждата да стигна до нещо съществено в историята, ми се налагаше да си взимам чести почивки и след тези почивки ми беше изключително трудно да започна да чета отново. Очевадно е, че целта на книгата е да представи новия злодей, който ще замени Джаганг и ще предизвиква главоболия на героите с действията си, но мисля, че всичко, което се случи в книгата, като нищо може да бъде събрано в един стегнат увод към следващите романи.

Гудкайнд определено не се постарал

Героите в този роман отсъстват. Всички са бледи сенки на това, което съм свикнала да чета в предишните части. Единствено Ричард от време на време върши нещо (голяма част от което е да повтаря едни и същи умозаключения), а всички останали се въртят като мухи без глави колкото да запишат присъствие. Ролята на Калан е да събира вниманието на всички околко себе си и, разбира се, да кара Ричард да стига до горе споменатите умозаключения. За Кара и Зед може да се каже, че не са нищо повече от фон. Морещицата го раздава като фентъзи-версия на СМС – единственото, което прави от време на време, е да предаде по някое и друго съобщение от някого за някого, докато Зед е принизен до ролята да лекува леки кожни наранявания. Има някакъв вял опит от страна на автора отново да вкара хумор с репликите на второстепенните герои, но за мен просто не се получава. Лошите герои, и в частност злодеят, не правят кой знае какво впечатление, въпреки че наистина има място за голямо развитие. Гудкайнд е имал желанието да смеси фентъзито с ужаси, но отново казвам, че не му се е получило. Може би това се дължи на факта, че докато стигнах до часта, която може да се нарече сравнително интересна, вече бях на ръба на откровената скука и отегчение.

Стилът на писане на Гудкайнд е подобен на този от предишните му книги. „Машина за знамения“ е изключително лесна за четене откъм стил – няма излишни усложнения, на места дори твърде опростена. На това се дължи и фактът, че все пак някак си успях да дочета книгата. Теми за размисъл отсъстват, или има една (за пророчествата), но тя е толкова предъвквана от героите, че просто ми идеше да си скубя косите, когато станеше въпрос за нея (през цялото време) и с най-голямо удоволствие не „размишлявах“ по никакви други въпроси свързани с книгата, освен дали следващите романи от поредицата ще са по-добри. Неочаквани обрати също няма, като историята е праволинейна и лесна за предсказване.

"Машина на знамения" се развива точно след събитията в "Изповедник"

Обемът на книгата е напълно несъответстващ на историята. Тери Гудкайнд е разводнил развитието до почти нереални висини. Негативното ми ревю може би е субективно и е провокирано от големите ми очаквания за книгата като голям почитател на поредицата, които не се покриха. Чела съм къде-къде по-лоши книги, чела съм и много по-добри книги, но мога да твърдя, че „Машина за знамения“ е най-бавно развиващата се книга от цялата поредица „Мечът на истината“ . Книгата се продава добре (Гудкайнд става номер 1 по продажби), но автора си прави лоша услуга като разчита на стари успехи. Много хора като мен ще си купят тази книга, ще си купят следващата и по-следващата, но в един момент, ако качеството продължи да е същото, просто няма да се намери фен, който да си разваля мнението за поредицата с толкова слаби книги. Просто няма как да се спечелят нови читатели с такъв роман – а „Машина за знамения“ трябваше да е точно това – ново начало за Калан и Ричард, което да привлече нови фенове, за които не е нужно да се чели предишните книги, за да разберат за какво става въпрос.

Колкото и мудна да е книгата, в последните 20 страници се случиха разни неща, които все пак загатнаха за някакъв бъдещ потенциал. Очаквам следващата част (трябва да излезе догодина) и се надявам тя да разбие на пух и прах лошото ми впечатление от „Машина за знамения“. Въпреки всичко написано оставам оптимист за качеството на поредицата и се надявам през 2012 да прочета истинското завръщане на Калан, Ричард, Кара, Зед и компания.

„Машина за знамения“ излиза на българския книжен пазар на 14 Ноември. Анотация:

След края на изтощителната дългогодишна война, която запраща Ричард, Калан и съмишлениците им отвъд границите на възможното и постижимото, надеждата за покой и мирен живот е краткотрайна. В Народния дворец в Д’Хара, където са се събрали представители на всички страни, обединени в новообразуваната Д’Харанска империя, започват да се случват странни инциденти, да се повтарят видения. Тъмни твари, черни сили се прокрадват. Нещастен случай (или предречена катастрофа?) води до откриването на загадъчна машина, останала погребана в утробата на Двореца с хилядолетия. Веднъж събудена, Регула започва да бълва невероятно точни и неизменно сбъдващи се знамения, които подкопават устоите на доверието към Господаря Рал и прогонват представителите на съюзническите страни далеч от него. Поне тези от тях, за които не е късно… Коридорите на Народния дворец се изпълват с прошепнати слухове за надвиснала черна заплаха, заговаря се за неизследвани Печални територии, обитавани от зловещата Бръшлянена дева-сплетница, повелителка на окултни сили, срещу които никой жив човек няма защита и никоя известна магия не действа. Коя е тя? Кой говори чрез нея?

Моята оценка:
История – 3
Герои – 3
Стил на писане – 4+
Неочаквани обрати – 3
Теми за размисъл – 3
Фантастични елементи – 5
Степен на оригиналност – 3
Старание на автора – 3
Маркетинг и промоция на книгата – 6+
Хитов потенциал – 3

Общ успех: Добър (3,60)

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
Няма коментари

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |