Ако боговете ви дишат във врата, избягайте им!

Ако сте следили моите ревюта и класации, знаете, че любимата ми поредица от всички, за които съм писал нещо, е „Танатонавтите“/“Цикълът на боговете“ от Бернар Вербер. Поредицата ме грабва със стила си, философията си, разнообразието си, мащаба си и дързостта си.

„Дъхът на боговете“ е втората книга от „Цикълът на боговете“ (или четвъртата от „Танатонавтите“ насам), предпоследната от цялата поредица. Първоначално е било предвидено „Ние, боговете“, „Дъхът на боговете“ и последната част да са една книга, но обемът й се е получил твърде голям, поради което е била разделена на три. Ето защо и трите са много подобни като сюжет и стил – ако „Ние, боговете“ ви е харесала, то няма как „Дъхът на боговете“ да не ви хареса също толкова много. Също така е препоръчително, преди да преминете към тази книга, да прочетете всички предишни, а ако не всички, то поне „Ние, боговете“, с която „Дъхът“ е непосредствено свързана.

Историята продължава директно – Микаел Пенсон и Раул Разорбак (танатонавтите, които откриват какво става след смъртта, но после умират в нелеп инцидент), равинът Фреди, Мерилин Монро, Мата Хари, Прудон, Екзюпери и други починали известни личности (и заслужили души) продължават да се обучават за богове в школата на Олимп. В тази част те ще научат за важността на градовете, духовните и политическите лидери, героите, репресиите и бунтовете в развитието на техните цивилизации върху Земя 18. Междувременно, богоубиецът продължава да действа безнаказано, но след една по-близка среща с главния герой може би ще бъде разкрит. Прочутото любопитство на Микаел Пенсон обаче няма да го остави да играе по чуждите правила, а ще го отведе още по-високо по стълбицата на познанието за душите и вселената.

Стилът на Вербер е все така остър както и досега. Той едновременно те завладява, разказва ти интересна история, повдига ти куп философски теми за размисъл и ти казва толкова много неща. „Дъхът на боговете“ е от 470 страници, които могат да се прочетат и на един дъх – толкова е увлекателно. Същевременно, Вербер е изключително ерудиран автор и по между другото вмъква много интересни факти, на които едва ли сте попадали. Да се прави анализ на психологията на боговете също е изключително интересно, смело и рядко срещано.

В „Ние, боговете“ развитието на душите от ангелския комплект на Пенсон и развитието на новите цивилизации, които боговете-чираци си създадоха, за да отличат най-добрите, бяха сред най-интересните сюжетни линии. Тук и двете продължават, но са с една идея по-леко застъпени, за да има повече време за изследователските експедиции на чираците из мистериозния божествен остров и развитието на отношенията помежду им. Сред най-интересните им открития бяха къщите на музите и Горгона Медуза. А сред засегнатите им размисли се откроиха въпросът за свободната воля, планът на нашия Творец, какъвто или каквото и да е той, за нас и може ли цивилизацията да се развива въз основа на доброта, съчувствие и сътрудничество. Изброени така, в ревю, въпросите може и да не ви звучат много вълнуващо, но, повярвайте ми, начинът, по който са втъкани в текста, ги прави много интересни.

Единствената критика, която имам към Вербер, е следната. Неуспелите богове-чираци (тези, чиито цивилизации на Земя 18 отмират или биват унищожени) се превръщат в химери, които до края на вечността живеят на този мистериозен остров заедно с боговете. От цялата иначе прекрасно изградена система на Вербер за душите, кармата и божественото, не разбирам как може едно същество с твърде малко мозък да се води по-висше от ангела или бога-ученик и да бъде следващ етап на неговия път във вселената. Струва ми се, че превръщането в химера е твърде голямо наказание за неуспелите, твърде жестока съдба, от която по-нататъшното развитие изглежда невъзможно.

Имам и едно притеснение, което за малко да се прояви още в тази книга. Като изключим горната ми критика, всичко друго в системата на вселената, описана от Вербер дотук, е чудесно. Напълно е реалистично и обяснимо. Героите все още обаче търсят истински божественото, все още търсят Твореца, този, който е създал света, и причината, поради която има нещо, а не нищо. Всичко дотук е сравнително лесно да си го обясним или представим. Но крайната цел е едно съвсем друго ниво на съществуване, нещо велико и извън вселената, нещо невъобразимо и почти невъзможно за описание (всъщност затова и в божественото училище героите отново придобиват човешки тела). В „Империята на ангелите“ Вербер се беше справил отлично с описанието на етериалните форми, свободно реещите се души и т.н., но беше на границите на човешките си възможности. Ако отидем само едно ниво по-нагоре, то нещата вече ще станат много трудни за написването им върху хартия. Имам вяра, че Вербер ще се справи, защото ако някой може, то това е той, но засега ми изглежда невъзможно, просто защото човешките въображение и мислене все пак имат някакви граници. Надявам се да бъда опроверган.

Съзнавам, че вероятно тази поредица не е за всеки. Не всеки се интересува от философия и не всеки си е задавал въпроса „Какво бих направил, ако бях бог?“. Вербер не принадлежи към хитовите в момента автори на тийн-литература. И все пак, дайте му шанс. Книгите му по никакъв начин няма да ви натоварят, въпреки нелеките въпроси, които засягат. Четат се бързо и леко и спокойно могат да се ползват както за развлечение, така и за храна за ума.

Моята оценка:
История – 6
Герои – 6
Стил на писане – 6+
Eлементи на изненада – 6
Теми за размисъл – 8
Емоционален заряд – 5.50
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 6+
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5-

Общ успех: ОТЛИЧЕН 6+