Бъди какъвто си…?

Ревю на сборника „Приказки за чудатите” на издателство „Бард“ и Рансъм Ригс.

„Домът на мис Перигрин за чудати деца” е поредица, която започна обещаващо, но не успя да оправдае надеждите на някои от читателите, в това число и моите. „Приказки за чудатите” е сборник с истории за известни чудати, които са част от вселената на първоначалната трилогия. Някои от тези истории са древни, а други по-нови; част от тях се споменават на страниците на поредицата. Накратко казано – „Приказки за чудатите” е свързана с поредицата за чудатите деца на мис Перигрин горе-долу по същия начин, по който „Приказките на барда Бийдъл” е свързана с поредицата за Хари Потър.

Книгата е относително малка, но много красиво оформена, изпълнена с впечатляващите илюстрации на Ендрю Дейвидсън – това е едно от нещата, заради които си струва човек да я притежава.

Макар че заглавието включва думата „приказки”, въпросът дали историите са подходящи за деца е спорен. Това на първо място зависи от детето и какви истории харесва то. Някои от приказките са доста мрачни и потискащи и може да създадат стрес у по-невинните детски съзнания. Освен това, поуките в повечето от тях са объркващи, което ме кара да мисля, че книгата е предназначена преди всичко за възрастните читатели с оформен начин на мислене.

Авторът Рансъм Ригс и илюстраторът Ендрю Дейвидсън

Какво имам предвид, като пиша, че поуките са объркващи – понякога просто не е ясно какво е искал да каже авторът, или ако е ясно – то не звучи особено добре. Докато някои от историите съдържат похвални послания – като това, че човек никога не трябва да се продава, или да разчита други да го спасяват (когато е напълно способен сам да се спаси от трудна ситуация), или да се противопоставя на нещата, които са му естествено заложени, то други съдържат съвети със съмнителна стойност. Например – според една от приказките, съществуват дарби, които по-добре никога да не бъдат използвани, а според други – за чудатите (притежателите на дарби) е по-добре да се прикриват и да общуват само със себеподобни, тъй като „нормалните” никога няма да бъдат в състояние да ги приемат и да проявят уважение или благодарност към тях и ще ги обвиняват за всичките си проблеми, независимо от реалното положение на нещата.

Сборникът започва доста мрачно с разказът „Прекрасните канибали”.  Докато сюжетът определено не ми е любим, трябва да призная, че историята има силно и ясно послание и структура, която я доближава до класическите басни (онези, непреработените, които нямат щастлив край за всички герои). Ако и останалите разкази притежаваха тези качества, това би направило книгата много по-стойностна.

Илюстрациите безспорно са много красиви!

Следващата история – „Принцесата с раздвоения език”, се доближава много повече до приказния жанр, като вкарва не една, а няколко модерни теми – а именно – за еманципацията, расизма, предразсъдъците (към различните) и лицемерието. Темите са относително добре разгледани и посланието като цяло е позитивно, но кой знае защо авторът, както повечето му съвременици, е счел, че силните и еманципирани жени не се нуждаят от тривиални неща, като любов и семейство. Прекрасно е, че принцесата е способна да разчита на собствените си сили и да – това би могло да въздейства на подрастващите читателки по положителен начин, но може да ги остави с грешното впечатление, че ако са силни и способни да се справят с препятствията на живота, от тях се очаква да останат сами завинаги.

Докато първите два разказа заслужават похвали и имат явни положителни качества, не мога да кажа същото за третия – „Първата имбрин”. В него се утвърждават спорните идеи на Рансъм Ригс, които присъстват като рефрен и в някои от останалите разкази, както и в трилогията за чудатите деца, а именно – че различните не трябва да живеят сред нормални хора, че всеки опит да се приобщят е обречен на провал, че те нямат право да се защитават, когато нормалните ги нападат (защото това е „лошо”), а напротив – трябва да се крият и да живеят в лишения. Разказът предава историята на първата имбрин – птица, която открива, че може да се превръща в жена и съответно – не може да намери място, където да живее без да я преследват и тормозят, защото не принадлежи нито на човешкия, нито на птичия свят.  Животът на героинята се преобръща, когато открива селище на чудати, и още веднъж – когато разбира, че може да създава времеви примки, които да скрият чудатите й приятели завинаги от света на хората, като ги затворят в един безкрайно повтарящ се ден. Злодеите на историята са някои чудати от селището, които настояват, че да се живее по този начин е по-лошо от затвор и че ако нормалните непрекъснато ги нападат и се стремят да ги избият, те имат право да отвърнат със сила.  Тези персонажи, разбира се, са мъже и са представени като жалки карикатури и доста напомнят за злодеите от трилогията за чудатите деца. Спорът между тях, първата имбрин и нейните поддръжници демонстрира ярко странните разбирания на Рансъм Ригс за правилно и грешно, както и за това какво означава силен женски персонаж (имбрините са нещо като диктатори, които налагат собствената си идеология и начин на живот на околните – онези, които я приемат послушно са добри, а останалите са лоши).

От останалите приказки впечатление прави „Кокоболо”, която е за чудат с изключително рядка и странна дарба – а именно, след като навърши определена възраст, той се превръща в жив остров. Идеята е много оригинална, но както не е трудно да се досетим, крайният резултат е донякъде трагичен – все пак не всеки иска да е остров… Поуката, представена в тази история, граничи с фатализъм – от една страна, човек се ражда такъв, какъвто е – няма право на промяна, а ако се опита да я постигне, резултатите са ужасяващи, а от друга – ако просто приеме какъв е, той е длъжен да загърби всичко, което е ценно за него и просто да се понесе по течението (в този случай – в буквалния смисъл). Разказът повтаря по нов начин познатия рефрен, че чудатите могат да живеят само с чудати, в противен случай, ще бъдат подложени на непрекъснати гонения и жестока дискриминация. Същото се случва и в разказа „Момчето, което можеше да удържа морето”, който е с малко по-позитивен тон и има относително щастлива развръзка (поне за главния герой).

Друга приказка – „Скакалецът”, представя историята на момче, което може да променя формата си и да се превръща в различни животни, когато се почувства нежелано сред себеподобните си.  Неговата история е по-различна от повечето в сборника, понеже е представена не само от гледна точка на чудатото момче, а и на неговите близки, които в крайна сметка успяват да се адаптират към необичайната ситуация и да проявят разбиране и обич към него. Ако това беше основното послание, заложено в повечето от останалите разкази (и в трилогията) – а именно, че дискриминацията е лошо нещо и че да се проявява нетърпимост към някого, защото е различен, е неприемливо, тогава творчеството на Рансъм Ригс би било много по-стойностно. За съжаление, авторът сякаш не се замисля много за стойността на идеите, които влага в творбите си. Трудно е да повярвам, че някой (а още повече – интелигентен човек, талантлив писател) сериозно мисли, че различните хора биха били най-добре ако са отделени от обществото и нещо повече – че са длъжни да проявяват безкрайна търпимост и овчедушие към тези, които ги тормозят, вместо да защитят правата си на човешки същества. Все пак, не само едната страна в спора трябва да направи компромис и да се приобщи – нормалните също са длъжни да променят начина си на поведение (особено пък когато става дума за собствените им деца и близки).

Не знам дали Рансъм Ригс е заимствал идеята за таен свят на чудатите от други автори, или приликите са случайни, но ще си позволя още едно сравнение с творчеството на Дж. К. Роулинг – докато магьосниците са частично отделени и имат тайно общество по свое собствено желание и съгласно законите, които сами са си създали, то чудатите са в сянка най-вече, защото от поколения са в ролята на жертва и категорично не вярват, че могат да се впишат в обществото (според автора, това е факт).

В „Приказки за Чудатите” присъстват и две истории, които читателите вече познават от трилогията за чудатите деца на мис Перигрин, а именно – „Гълъбите на Свети Павел” и „Историята на Катберт”. И двете истории са малко по-различни, в сравнение с книгите. Това е в синхрон с идеята, че те са част от фолклора на чудатите и съществуват различни версии, тъй като са били променяни през вековете, докато придобият окончателния си вид (това е нещо типично и за „истинските” приказки). Най-драстична промяна претърпява „Историята на Катберт”, която в оригинал е изключително тъжна и ако трябва да извлечем поука, тя би била да не помагаме на неблагодарници (отново странното чувство за справедливост на Рансъм Ригс). За разлика от описаната в трилогията приказка, тук тя има продължение, което (макар и добавено впоследствие от разказвачите, за да не се стресират младите им слушатели), донякъде смекчава трагичния завършек и прави съдбата на бедния великан Катберт да изглежда малко по-приятна…

Каквото и да казва един от персонажите от трилогията за чудатите деца, историите никога не са „само” истории, защото те въздействат на читателите и слушателите, събуждат у тях мечти, надежди, страхове и желания. Именно затова, авторите са длъжни да проявяват отговорност и разбиране, когато ги създават. Дали Рансъм Ригс се е справил с тази задача, всеки читател може да прецени за себе си.

Моята оценка:
История – 4
Герои – 4
Стил на писане – 5
Eлементи на изненада – 4
Емоционален заряд – 3
Теми за размисъл – 4
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 5
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6

Общ успех: Много добър (4,60)

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
Няма коментари

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |