Човешкото в хората от другите страници

Пред нас е писателска книга, нищо че главният герой е рефописец – и не, няма да издам какво означава това – защото темата на романа е ролята на литературата в живота. Една от темите. Други са съмнението в реалността – съвсем по Филип Дик – и свободата – съвсем по Теллалов и, разбира се, по братя Стругацки, които са оставили неизгладим отпечатък върху творчеството на Мартин Петков. Формално това е киберпънк, но без да предлага някакви особено екстремни технологични предизвикателства или решения. Главното тук са хората и то е на Земята, както ни напомни веднъж един Иван.

Освен това книгата е пиршество на литературните възприятия заради безкрайните аналогии, реплики към други произведения и цитати на мисли или дори на цели сцени от добре известни книги.

По-нататък, романът е замислен и изпълнен като структурна главоблъсканица, която постоянно държи читателите нащрек за поредния скок от една сюжетна линия в друга, или за поредния изненадващ завой.

И не на последно място, книгата е с отворен край, тя е логическа задача, която – поне според мен – предлага различни интерпретации. Това вероятно няма да се хареса на хората, които обичат ясните финали, но романът отразява непостижимата логика на света, в който живеем, и навярно авторът се забавлявал с търсачите на определеност, ако съдя по заглавието и по съдържанието на 54 страница, както и от една дълга тирада вътре в текста.

Главният герой е човек, повече или по-малко случайно попаднал във враждебна среда, който се опитва да се ориентира в нея и, доколкото в възможно – да ѝ противостои. Първите тридесетина страници създават фалшиво усещане, те това че е история за спасяването на „девойка в беда“. Но в този мрачен свят никой не е в състояние да спаси дори себе си от големите проблеми, а дамата прекрасно се справя самостоятелно с малките и не толкова малките неудобства на живота. Тя заема доста по-борбена позиция, но в края на краищата и двамата не намират по-добро решение от бягството. Двата епилога напълно разрушават каквито и очаквания да сме имали от псевдоромантичната линия и предлагат два изненадващи контекста, в плоскостите на които може да интерпретираме историята – намирам, че единият е сходен с „Матрицата“, а другият – с „Пладнето“ на Стругацки. И двата изглеждат еднакво убедителни.

Според мен, наред с общочовешките въпроси за свободата и за правото на индивидуален избор, конкретните въпроси, който книгата повдига са как да се борим с всеобхватното корпоративно зло и дали дори има смисъл от подобна борба, защото то е толкова мощно и всеобхватно. Не мисля, че бягството, с което започва и завършва основният текст, е смислено решение. Епилозите дават надежди, макар и в различни посоки, но ме оставиха с усещане за изкуственост. Освен това те донякъде размиват традиционната структура завръзка-развитие-климакс, което навярно е съзнателно решение на автора.

Романът е къс – според моето броене се състои от около 70 000 думи, въпреки че е масивна хартиена тухла – заради едрия шрифт. Вероятно и авторът, и издателството са си давали сметка, че основният читателски контингент са хора на години, с проблемно зрение. От литературна гледна точка бих казал, че е написан много добре, без да предприема ненужни експерименти и че значително надвишава средното ниво на българската фантастика. Героите са убедителни, логични и не забелязах логически или психологически противоречия.

Къде да поставим „Човека…“ върху литературната карта на страната Фантазия? Има очевидни паралели с „Обитаемия остров“, „Трудно е да бъдеш бог“ и с „Второто нашествие на марсианците“ от братя Стругацки. От българската фантастика заслужава да се споменат като ориентири “Ортодокс”, Григор Гачев (2018) и “Дилър на реалности”, Николас Димитров (2019). Романите на братята са добре известни, а последните две книги са съответно оптимистичен и песимистичен киберпънк. По тази ос „Човекът…“ е по-близо до „Дилъра…“, но е значително по-хуманистичен от него.

В заключение: книгата заслужава високо признание и наистина, оценките ми по-надолу са високи, но аз пиша ревюта само на книги, за които смятам, че си заслужава да се обсъждат.

„Човекът от страница 54“ ми попадна случайно, чрез общ познат с автора, но аз следя творчеството на Мартин Петков и навярно рано или късно щях да стигна до нея. Обаче в тоя контекст ми направи впечатление пасивната реакция на българския фендъм към едно произведение, което безспорно е събитие в жанра. За съжаление, тази пасивност обхваща не само този роман, а писаното слово въобще. Изглежда, че хартиените книги все повече губят способността да провокират въображението и емоциите на читателите, а за мечтите по-добре да не говорим.

Моята оценка:

История – 6
Герои – 6
Стил на писане – 5
Eлементи на изненада – 6
Емоционален заряд – 5
Теми за размисъл – 6
Фантастични елементи – 5
Степен на оригиналност – 6
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Обща оценка: Отличен (5,60)