Диагноза чрез робот

Някога, когато пишех статии в защита на научната фантастика, често давах за пример – аналогия „лакмусовата хартия“. Тези малки розови листчета, които при лабораторните опити пускахме в някаква безцветна течност и според цвета, който те придобиваха, определяхме химическия състав на течността. Аналогията беше разбираема за всеки, който поне една година е учил химия и несъмнено е виждал тези тестове.

Като млад ентусиаст, който страстно иска да убеди масовата аудитория във възможностите на фантастиката да изследва живота и да разкрива скритите в него процеси, аз продължавах: „…и тъй, фантастичното събитие, спуснато от автора в безцветната течност на реалистичното битие, изведнъж кара цялата му субстанция да засияе в неподозирани багри, които говорят за невидимите до тоя момент в него скрити реалности и възможности…“.

И, въпреки че днешната пазарна фантастика е затисната от хилядостраничните фентъзи епоси, в които единствената загадка е дали „нашите“ герои ще пребият „другите“, споменатият „лакмусов принцип“ продължава да работи в тези фантастични произведения, които не са обладани от вездесъщата приключенска хипноза.

Такива без съмнение са добрите телевизионни сериали, които все повече сериозни писатели и изследователи регистрират като феномен на новото време, високохудожествени фантастични призведения, истински видео-романи, оставили зад себе си постиженията на доста от литературните образци.

Основанията за този текст, са изгледаните от мен четири сериала от различни страни върху една и съща тема: Появата на напълно човекоподобни роботи в масовото общество и социално-психологическите последствия от това.

Първопроходец е шведският Äkta människor / Real Humans / Истински хора (2012-2014). Американците веднага го закупиха и направиха своя Humans / Хора (2015-2018), после се появи южнокорейският Roboti Aniya / I`m Not a Robot /Аз не съм робот (2017-2018) и руският „Лучше чем люди“ / По-добри от хората (2018).

Четири държави, четири етно-културни реалности, четири свята! Първо, ще уточня, че и четирите имат своите несъмнени художествени постижения, добра актьорска игра, своя предана публика и неслучайно са откупени в други страни. Това се отнася дори и за руския, където успехите във фантастиката са рядкост.

Оттук нататък ще коментирам фантастичните социални и психологически реалности, видяни през очите на сценаристите и режисьорите от Швеция, САЩ, Корея и Русия. Първопроходец в сюжетната находка е шведския. В едно условно близко бъдеще (според някои, паралелна реалност) в съвременна Швеция е открит начин за серийно производство на хуманоидни роботи, неотличими от хората. Авторите на сценария са запознати с трудностите пред създаване на ИИ с такива възможости, както и роботи с такова съвъшенство, затова намекват за овлядаване на пълния потенциал на квантовите компютри и други технологии. Оттук нататък започва социалната и психологическа фантастика. Как тези хора-нехора навлизат в човешкото общуване на семейството, на производството, на политиката. Как хората се отнасят към тях, какви сравнения си правят и какво следва за цялостния социум това „попълнение с нов разумен вид“. В четирите свята то е различно:

В алтернативна Швеция „нашествието“ е показано без специални ефекти, ежедневно, и, в най-голяма степен в различните области на обществото – в семейството, на работните места, в развлеченията. Конфликтите са смекчени, няма екстатични конфронтации, дори, когато бащата на семейството „изневерява“ с роботка, това не е финална драма. Хората са показани в тяхната сложност, с разбиране на какво изкушение са подложени, с логични промени на поведението след това. Бунтът на бачкаторите, загубили работните си места, е показан като социална драма, а не екшън сцени.

Американците, разбира се, не са пропуснали възможността в своята версия да изострят противопоставянията до прояви на тероризъм и самубийствени атентати. Но, като хора с повече пари имаха възможността да не приключат сериала след втория сезон, както бяха принудени да направят шведите, а да продъжат трети, където да изведат сюжета до някакъв логичен завършек. Интересното е, че и дори и аз като опитен зрител на сериали в един момент сбърках да мисля, че трети сезон е продължение на шведския, а не на американския – до такава степен авторите на „Хора“ не бяха успели да излязат от сянката на оригинала, който в моите очи си остана ненадминат!

Южнокоейският „Аз не съм робот“ вероятно не е свързан с първите два, защото сюжета е друг – само едно реално момиче, робот – нейно копие, и млад богаташ, който има алергия от докосване на други хора. На пръв поглед типичен за корейската дорама любовен сюжет. И наистина любовната линия е домираща – роботката-компаньонка  получава повреда в механиката и в дома на младия мъж се появява живото момиче – временен заместник. Комедийните моменти, когато тя има разстройство и измисля поводи да „почисти“ в тоалетната, само разреждат, но не са в състояние да разрушат емоционалната магия на зараждащото се чувство, на фона на една абсолютна самота на главния герой. Тук именно започва истинският успех на сериала като психологическа и социална фатнтастика – ИИ на роботката дава съвети на живото момиче как да се държи като робот, но и кибернетичният разум се обучава на човешките хитрости и психологическа сложност. Така че когато хищна корпорация отвлича кобернетичното момиче, то с научени от оригинала си женски хитрости успява да им избяга. И можем да проследим как това освободило се разумно същество се учи на човешко общуване от случайни срещи и разговори с хора. Лично аз не мога да забравя сприятеляването на „героинята“ с един клошар – житейски мъдър човек. Тук отново за кой ли път се изумявам на способността на корейските сценаристи да портретират и защитават образа на малкия човек от народа. Нещо, което така ме очарова в друга дорама „Чувам твоя глас“.

Апропо, „Аз не съм робот“ е типично „женски“ сюжет, но той има „мъжки“ двойник: „И ти си човек“ Neodo Inganini (Are You Human Too?) където млад мениджър на корпорация изпаднал в кома е заменен с кибернетичен двойник. И когато живият оригинал се събужда, той трябва да се бори с добродетелната харизма, която му е създал двойникът. И да се учи как да бъде добър човек.

Корейският сериал (а и другите споменати) се отличава с изкючителна човешка топлота и деликатно внимание към душевните проблеми, през призмата на един висок хуманизъм. Тук не мога да се удържа да не поставя един въпрос, който ме измъчва напоследък. Нъпълно съм наясно до каква степен сценаристите и режисьорите на тези сериали създават измислени реалности. Не са ли те все пак длъжни да се опират на нравствени ресурси в националната култура? Защо аналогичните стоепизодни епоси в латиноамериканско изпълнение са построени върху безкрайни изневери, извратени подлости и дългогодишни отмъщения за тях? Или пък тези в турско изпълнение отново и отново ни показват „красива и чиста девойка от бедно семейство…“ или пък поредната костюмирана апологетизация на блестящо историческо минало, за което ние, българите имаме собствена памет?

Нима южнокорейците нямат подобни национални митове? Имат! Но дорамите им почти винаги са истински уроци по „гражданско общество“. И ако се опитам да си представя аналогичен сериал на нашенска основа, въображението ми блокира –  у нас да се намерят сценаристи и режисьори, способни да изградат такива социални драми и те да звучат убедително и жизнеправдиво???

Спирам за дорамите, защото те са феномен, за който трябва да се пише отделно.

Четвъртият сериал, „Лучше чем люди“ също претендира да е различен от римейкоподобните. Руските сценаристи са се постарали да изградатя свой сюжет – роботката е само една, и то уникална разработка на китайски учен, който имал за мечта да създаде идеалната съпруга за милионите китайски мъже, които не могат да се надяват на брак поради по-малката численост на жените в в тази страна! Прототипът случайно е попаднал в ръцете на безскрупулен руски бизнесмен, оттам по стечение на нещастни обстоятелства кибернетичната жена е активирана от едно руско дете, чиито родители са в развод и тя се оказва в ролята на съпруга. Разбира се, намесва се „оригиналната майка“, мъжът – доктор с провалена практика и т.н. И тук отново се появява „лакмусовата хартийка“ красавицата – не-жена, която като буквално е „Deus ex machina“ и разкрива състоянието на руското общество, или поне тази негова част, която портретират сценаристите и режисьорът. Всички персонажи, (не ми се ще да казвам „герои“ защото са „антигерои“) демонстрират нулева емпатия и постоянна раздразнителност. Общуванията им се изразяват в нападки, разчистване на сметки, желание да се употребят един друг, или да не позволят това да стане. Когато не си крещят или „зачукват“ ехидно, те споделят ледено презрение или убийствено равнодушие. Единственият позитив са образите на чаровното момиченце и роботката. Детето наистина излъчва невинност и душевна красота, която се разтваря без следа в околното безнравствено пространство. Роботката пък, по волята на сценаристите, (въпреки научната „волност“ на цялата измислица), стриктно спазва програмното поведение, като че ли да подчертае, че само такава програмираност може да гарантира човешкото морално поведение. Питам се, дали тези сценаристи не се опитват да ни внушат, че хората могат да бъдат добродетелни само ако са програмирани с железни алгоритми. А всички „истински“ хора са ИСТИНСКИ, само ако са изяждащи се един друг мерзавци!

Руският сериал най-много от всички прилича на „трилър“. Има водещ злодей, който трябва да бъде наказан на финала. И актьорът се старае, изобразява корпоративен гангстер, дори убива „големия шеф“ – тъста си и вкарва дъщеря му в лудница, въпреки че не е ясно как това може да остане безнаказано. Странен, ирационален капитализъм, в който всичко може да се покрие, без задължителните регулативни механизми, които има всяко развито общество. На този фон програмната добродетелност на роботката стои нелепо, на моменти комично, което още повече ме кара да мисля за аморалното внушение на сценаристите.

Руските ТВ творци наистина имат основания да претендират за нещо „уникално“. В тяхното творение не е останало нищо от деликатното внимание към семейството у шведския сериал, социалната заостреност на американския римейк, очарователната интелигентност и душевна топлота на корейския… Нямам лични наблюдения върху днешния живот на московската полуинтелигенция, но това, което показва сериалът, е едно напълно морално катастрофирало общество, където представите за разумно, добро и вечно звучат като нонсенс. И можем да се радваме, че такива човекоподобни роботи още не са възможни, защото тяхната поява само би задълбочила нравствената бездна, в която то пропада.

Въобще, ако имате възможност изгледайте и четирите сериала. Очакват ви маса приключения от изводи и наблюдения. Ако пък искате само да се насладите на визия за една възможна душевна красота – гледайте само корейския!