Хей, какво става, улични бойци?

След като оплюх Resident Evil, Mortal Kombat II и куп други филми от тази година, кой би могъл да очаква, че точно Street Fighter ще ми хареса? Да, доста ме изненада, че инфантилен филм по игри, които винаги са ми изглеждали отблъскващи, ще ме впечатли така. Но Street Figher даде на тийнейджъра, заключен в почти 40-годишното ми тяло, общо взето всичко, от което се нуждаеше! И докато повечето сериозни критици са се захванали да го плюят, аз ще му дам една от най-високите си оценки тази година, защото просто ме изкефи и ми напълни душата!

Доколкото се информирах за сюжета на игрите, на повърхностно ниво той е доста близо следван от филма. Кен и Рю са братя по съдба и бойно изкуство, чиито пътища са се разделили. Един турнир, организиран от диктатора лорд Байсън обаче ще ги събере отново. Въпросният злодей си има собствени причини да организира този турнир, а мистериозната красавица Чън Ли – уж да му помага. Ако сте играли игрите, ще се досетите веднага за какво става дума, а ако не сте – ще ви оставя да гледате филма и да научите останалото сами. Само ще кажа, че колкото и инфантилно-комиксови да са всички персонажи, те все пак си имат свои разработени мотивации, характеристики и човешки чар. Но пък и няма как да вървят изцяло по оригиналния материал…

Бързам да повторя, че игрите никога не са ми привличали вниманието. За старите опити за филми пък да не говорим. Намирах този франчайз за грозен и безсмислен, донякъде и защото когато попаднах на него, сърцето ми беше вече обещано на Mortal Kombat. Но може би точно заради тези липса на фенщина и незапознатост с героите и митологията останах очарован сега. Ако бях отколешен почитател, може би щях да бъда точно толкова бесен, колкото ме направиха гореспоменатите оплюти от мен игрови адаптации.

Ще призная, че филмът си позволява малко повече хумор и лигавщина, които отнемат от драматичния потенциал на героите. На моменти те дори се самопародират, което може би няма да зарадва върлите им фенове. Но за мен, като страничен наблюдател, комедията беше на отлично ниво, даже се смях с глас тук-таме. А и не би било сериозно след тези трейлъри и немалкото, обективно казано, абсурди в оригиналните игри, да очаквате драматичен екшън с издържани свят, логика и персонажи. Дори трябва да се радвате, че изобщо има тук-таме трогателни моменти, макар леко банални, и хубава кулминация в края, която може даже да ви просълзи.

Трябва да се отчете като позитив на филма, че всички главни герои си имат подходящи уводни сцени, с които да се представят (дори зеленото чудовище Бланка на Джейсън Момоа си има флашбек). Street Fighter отделя достатъчно време, за да ни запознае с лицата си, преди да ги хвърли в турнира, при което те ни стават доста по-симпатични и познати (ето още едно сравнение с Mortal Kombat II, в което този филм печели безапелационно). Кен е най-добре развит и много лесно успях да се идентифицирам с него, въпреки абсурдния му външен вид. Рю, като негов спътник и „брат“, също е добре разработен и привличащ симпатия. Чън Ли е секси мацка, на която се отдава повече от достатъчно уважение. Вега, Далсъм, Ками и други не са особено развити, но са интересни визуално и си имат своите силни моменти. Лорд Байсън е малко банален като типичен наци-злодей, но и от него няма какво толкова да желаем.

Може би ще е донякъде проблем за младото поколение, че повечето главни герои са възрастни и със съответната си история. Нямаме младеж с чисто минало, избран от съдбата, който да въплъти стандартните тропи. Сигурно това ще ги затрудни да намерят себе си сред тези персонажи. Това ме навежда на мисълта, че филмът е правен именно за чичаци като мен, а не за младата публика. Както и, естествено, за хора, които като малки са играли игрите и сега с носталгия ще се върнат към спомена за тях и славното си минало.

Отчитам обаче един проблем – почти всички битки в този филм се случват извън турнира. Постройката на сюжета е добра, градацията на битките също, кулминационната битка е накрая и тя наистина е най-зрелищната и яката (отново камъче в градинката на Mortal Kombat II, чиято емблематична битка беше в средата и всичко останало бледнееше), но все пак е странно турнирът да бъде така прескочен и претупан. Но не можем да се оплачем от липса на битки през останалото време. Макар и в част от тях противниците на нашите герои по-скоро да искат да ги научат на нещо, отколкото да ги убият, което също е малко нелогично… Но този филм се гледа най-добре с изключен мозък. И е даже освежаващо, че немалко от боевете са по-скоро закачки, отколкото въпрос на живот и смърт и фаталитита.

Най-силната страна на Street Fighter 2026, обаче, е другаде. Докато сценарият подхожда несериозно, дори с насмешка към материала, саундтракът свръхкомпенсира. Отдавна не съм се кефил така на музика във филм. Може би защото отдавна не сме в 90-те години и ударната електронна музика не е толкова на почит, а и това специфично леко ретро звучене е отмряло още в началото на този век. С малки, но ярки изключения, няма вече филми, в които набиването на яко настроение и кефещ заряд в сцената да започва още с първите бийтове от музиката ѝ, които да бъдат безсрамно силни и подчертаващи мощта на героя, който просто ходи на забавен каданс в цял ръст. Да, вече смятаме такива сцени за бутафорни, но ако се откажеш от критичното мислене и се оставиш на детето в себе си, те могат да носят доста кеф и да направят персонажа да изглежда мегаготин. И определено музиката им допринася силно за доброто настроение, което целият филм да ти остави. Неведнъж съм казвал, че саундтракът е половината филм за мен и съм склонен да прощавам всякакви грехове, ако музиката е хубава. Е, тук видимо и оглушително тази ми особеност се доказва.

Визуално имах своите съмнения дали Street Fighter ще ми хареса, тъй като още от трейлърите (да не кажем, още от игрите) има доста дебилни елементи в дизайна на персонажите и локациите. Оказа се, че не е имало причина да се притеснявам. Въпреки видимата мешавица между типично японски, типично холивудски и типично гейминг елементи и композиции на кадрите, нещата някак си кликват едно към друго и успяват да създадат един приемлив свят на границата между фентъзито и абсурда. Великолепно е решението флашбек сцените с миналото на персонажите да се покажат като красиво и изпипано аниме, а не с игрално кино. Хем носи уникалност и разнообразие, хем пести на екипа пари. С което не искам да кажа, че аниме сцените или филмът като цяло изглеждат евтини, даже напротив. 82 милиона бюджет са похарчени съвсем прилично, особено предвид специфичните изисквания на Street Figther-ската вселена.

Преди да завърша ревюто, трябва да ви предупредя и за едно малко разочарование. Финалът е доста отворен и предразполагащ към продължение. Имаме задоволителни сюжет и кулминация на тази част от историята, но все пак почти никой не умира и злодеите ще продължат злодеянията си в следващите филми. Тази отвореност оставя леко неприятно чувство, но то е бял кахър в сравнение с всички яки моменти, които адаптацията предлага. Останете също и за мид-кредит сцената.

Също така ми се струва важно като куриоз да отбележа и фетишизма във филма. Тарантино с неговата обсесия по крака сигурно би го одобрил. За мен беше забавен детайл, допринасящ към цялото настроение. Все пак, не можеш да показваш полуголи бойци през цялото време и да не ги експлоатираш поне малко.

Street Fighter е идеално въплъщение на американската фраза guilty pleasure. Малко те е срам да гледаш такива глупости, но пък ти носят силно удоволствие. Наистина не разбирам защо критиците преобладаващо оплюват този филм и какво точно са очаквали. Но пък ме обнадеждава, че публиката му дава доста по-добра оценка – 84% в Rotten Tomatoes. Кефът, който Street Fighter ми достави на мен, е направо като за отличен.

Моята оценка:

История – 5
Герои – 5,50
Режисура, ефекти и актьорска игра – 5
Eлементи на изненада – 5-
Теми за размисъл – х
Емоционален заряд – 6-
Фантастични елементи – 6
Саундтрак – 6+++
Старание на екипа – 6-
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 5

Общ успех: Отличен (5,50)