Клонинг-парти!

В случай че не сте разбрали от деликатните вметки в статиите ми, Orphan Black (още нямам представа как трябва да се преведе на български) в момента е любимият ми все още продължаващ сериал (след малко повече от месец ще преценя дали „Доктор кой“ ще си върне тази титла или ще остане перманентно изместен на второ място). Наглед с не кой знае колко гениална или новаторска концепция – млада жена с житейски проблеми открива, че има клонинги, които живеят свободно, неподозиращи един за друг – творбата успява постоянно да впечатлява, изненадва и провокира! В днешния изтъркан телевизионен свят това е много трудно да се постигне.

Как започва това приключение? Вижте сами:

Точно 3 минути са необходими на сериала да заинтригува, а това е само началото – до края на първи епизод ще сте зарибени, а в следващите 10 епизода (1-ви сезон) темпото почти през цялото време е бясно и напрежението е в червената зона. Сюжетът и мистерията се разкриват постепенно, не без трудности за героите, но в никакъв случай скучно или мудно. Сред всичко това сценаристите успяват и да вкарат комедийни елементи, които да изненадат и леко да ви отпуснат измежду стегнатите моменти. Всъщност, нерядко ще сте нащрек, уплашени и развеселени едновременно от един и същи кадър.

По принцип, колкото по-малко знаете за Orphan Black, толкова по-добре. Ако не сте го гледали, а тази статия е първият ви досег с него, направо спирайте да четете и започвайте да гледате! Ако пък вече сте го гледали или имате нужда от още убеждаване, тогава добре, от мен да мине, продължавайте да четете.

Главната героиня е Сара Манинг – млада жена с трудно минало, която се завръща в града на най-добрия си приятел, осиновителката и дъщеря си, за да поеме отговорност за миналото и да продължи живота си. Но не щеш ли, на гарата тя вижда жена, която прилича досущ на нея, да се самоубива. Сара решава да се потопи в живота й, за да разбере какво става – оказва се, че самоубийцата е полицайка и има немалко пари. Как да устоиш на изкушението да се превъплътиш в нея? Да, но нещата са доста по-дълбоки – оказва се, че самоубийцата е клонинг и има още бог знае колко такива, щъкащи свободно из целия свят, а някой иска безжалостно да ги убие. Същевременно, корпорацията, която ги е създала, е вкарала по един човек в живота им, който да бъде техен монитор и да следи действията им. Кой на кого е монитор и кой и защо стои зад целия експеримент?

Не бързайте да се отказвате, ако това описание не ви изглежда достатъчно интригуващо. Има ред елементи, които правят Orphan Black гениален.

На първо място е самата главна актриса. Неведнъж съм споменавал, че тя е просто феноменална. Сама играе всичките си клонинги, а екип от VFX-специалисти напасва кадрите, за да изглежда, че говори със себе си. Забравете за всички тези сериали, в които актьорите от време на време играят свои близнаци, забравете и за „Куклена къща“, който, макар също да беше гениален по замисъл, не разполагаше с такъв талант в главната си роля (Илайза Душку, колкото и да е сладка, не може да стъпи на малкия пръст на Татяна Маслани по актьорско майсторство). С изключение на един транссексуален клонинг, който по необясними причини се появява във втори сезон само за един епизод, актрисата и гримьорите се справят блестящо в пресъздаването на около 10 различни роли. През една огромна част от времето, особено в първи сезон, Татяна Маслани изнася целия сериал на гърба си, играейки 100% от присъстващите на екрана. Същевременно, тя е почти неразпознаваема във всяка от ролите си. Често забравяш, че една и съща актриса стои зад толкова различните Сара, Алисън, Косима и Хелена.

Стигаме и до другото голямо предимство на сериала – добре развитите персонажи. Макар и по обясними причини епизодите да не са много на брой (все пак Татяна разполага само с 24 часа на ден да играе, през които трябва и да спи), количеството е достатъчно, за да разберем и да започнем да симпатизираме на всяко едно от превъплъщенията й. Дали говорим за очарователната зубъро-растафарка Косима или за шантавата футболна съпруга Алисън, героините са симпатични, бързо ти стават познати и ти влизат под кожата. Това се отнася дори за психопатките Хелена и Рейчъл, които се появяват по-късно.

Между другото, ако ви е любопитно как се постига този ефект, гледайте това клипче. Татяна има своя дубльорка, която я играе в съвместните сцени. Двете изиграват сцената така, както би изглеждала, ако бяха две различни актриси – Татяна е в ролята на единия клонинг, а дубльорката – в тази на другия. Целта е Татяна да запомни развитието на сцената с друг човек срещу нея и да знае кога как да реагира. След това Татяна играе сама срещу въздуха, като в ухото й дубльорката говори същите реплики (за да знае Татяна кога да отговаря на въздуха срещу себе си). По-натам същата сцена се изиграва с обърнати роли – Татяна е в ролята на другия клонинг, а дубльорката – първия. И процесът се повтаря. Накрая компютърът реже и съчетава сцените, а ако нещо не е изиграно както трябва (например има десета от секундата разминаване в движенията), то се снима нов дубъл.

Сами си направете извода колко време и усилия отнема да се заснеме една най-обикновена сцена с два клонинга, които трябва да се докосват. А сега го увеличете прогресивно, ако знаете, че в кадъра трябва да има не 2, а 3 или дори 4 клонинга. Впрочем, това обяснява и защо клонингите си помагаха толкова рядко във втори сезон и извън разговорите в скайп и по телефона почти не си общуваха – Татяна отново играеше в 90% от времето, но комуникацията в сцената беше почти винаги с друг актьор (неклонинг). Макар това пак да е изключително изморително и много повече като количество работа отколкото имат обикновените актьори, става малко по-бързо и лесно от събирането на клонинги. Колко жалко, че сюжетно сериалът работи най-добре, когато клонингите са заедно!

Впрочем, редно е да уважим и дубльорката на Татяна Маслани, която също върши къртовски труд, но се оказва винаги зад кадър. Тя се казва Катрин Алекзандър и минава през същите трансформации, през които и главната актриса. Ролите на Сара, Косима, Алисън, Хелена, Рейчъл, Катя, Бет и т.н. са толкова на Татяна, колкото и нейни. Все пак, за да й се даде малко време под светлината на прожектора, Катрин се появява за няколко минути в 9-ти епизод от 2-ри сезон като майката, която бие детето си в къщата на пролетариите, но после получава заслужена и конкретна заплаха от Хелена.

Тези две предимства – феноменалната работа на Татяна Маслани и прекрасно развитите персонажи, кулминират в една от последните сцени за втори сезон. След толкова препускане из корпоративните и научните мистерии, убийствата и животозастрашаващите операции с близките, четирите клонинга се събират в дома на Феликс и си спретват едно малко клонинг-парти. Временно забравяйки за проблемите и различията си, Косима, Сара, Алисън и Хелена се отдават на малко забавление, подпомагани от Феликс (прескачащ от кадър в кадър) и Кира. Сцената с танца е постижение както на актрисата и техническия екип, така и на сценаристите – един малък топъл момент, който да даде дъх на героините и да стопли сърцето на зрителя. Честно казано, очаквах танцът да бъде прекъснат от нечия смърт или изненадващо събитие. Но безпроблемното му завършване и трогателните усмивки по лицата на клонингите го направиха много по-специален и запомнящ се, отколкото можеше да бъде. Тази сцена едновременно ме разсмя и просълзи (за съжаление в клипчето по-долу липсва вмъкнатият кадър, в който Алисън неловко пляска Феликс по дупето).

Защо героините толкова лесно ни влизат под кожата? Може би защото ни напомнят на наш познат (Джон Фосет признава, че е изградил образа на Алисън по невротичната си сестра)? Или може би защото в един момент от живота си всички сме били като тях и можем да се идентифицираме с преживяванията им? Така или иначе, по тази точка сериалът заслужава само похвали.

Но предимствата не свършват дотук. Не по-малко важен е провокативният елемент, повдигнатите теми за размисъл. Доколко развитието на човека е предопределено от гена му и доколко влияят средата и собственият избор? Всъщност, може ли да се говори за собствен избор, ако генът е един и същ? Възможно и морално ли е да се бъркаш в еволюцията и генетиката – имат ли право неолюционистите или са просто сбирщина отвращаващи деформирани откачалки (героят с опашката, както и нейният край, от първи сезон беше друг провокативен бонус)? На по-прав път ли са пролетариите, с тяхното осланяне на Бог? Всъщност, къде свършва божественото и къде започва човешкото – богоугодно ли е да се опитваме да управляваме зачатието на нов живот и не е ли Хенрик твърде свободомислещ религиозен фанатик? И дали в крайна сметка пролетариите и неолюционистите не правят едно и също? След всичките екшън, драма, напрежение и комедия, които задържат погледа върху екрана, тези и много други въпроси задържат ума върху видяното.

Е, не бива да твърдим и че сериалът е перфектен – определено не е без своите проблеми. Някои сюжетни линии отидоха в нищото (д-р Лийки, Кал, Арт, Анджи и Вик), някои комедийни елементи просто не бяха успешни (обикновено са около Алисън), а някои от второстепенните герои станаха твърде хаотични (Г-жа С, Пол – тъкмо решиш, че започва да става ясно откъде идват и за какво се борят, когато някое ново неочаквано тяхно решение или поява се включва в микса и обърква всичко). Orphan Black заслужава само похвали за смелите експерименти, които предприема, и обикновено му се получават (Феликс успешно вкарва гей теми и шеги без да дразни), но транссексуалният клонинг Тони беше просто излишен и недобре реализиран – и сюжетно, и визуално (за щастие, остана само в един епизод).

Първи сезон също завърши доста опасно. След бясната скорост и почти постоянно високото напрежение в първите 8-9 епизода, сценаристите се почувстваха длъжни да стигнат още по-далеч за последните серии. В резултат, вкараха някои нереалистични и дори сапунени елементи, при това в изобилие. Създаде се реалната опасност очевидно много трудната за реализиране идея в крайна сметка да бъде опропастена и опошлена във втори сезон, ако се беше продължило по същия път. За щастие, тази година темпото малко се поуспокои и макар това да донесе някои проблеми със себе си, като цяло спаси сериала и понапипа по-адекватна скорост за събитията. Вече съм много по-спокоен за бъдещето му, макар че все още не съм сигурен дали сценаристите имат ясна идея какво точно целят с всяка сюжетна линия.

Между другото, някои факти:

• Orphan Black е едва вторият собствен сериал на неособено амбициозния канал BBC America, известен предимно като „телевизията, която излъчва Doctor Who в САЩ“. Това е предпоставка за скромна популярност;
• Въпреки това критиците вече започват да го признават – сериалът е с награда Пийбоди, а Татяна Маслани е с две поредни награди за най-добра актриса по избор на критиците, награда „Млад холивуд“, отличие за индивидуални постижения от Асоциацията на телевизионните критици, награда Грейси, както и номинации за Златен глобус и People’s Choice;
• Активността около Orphan Black в Туитър е трета по големина за драматичен сериал по кабелна телевизия, като се е увеличила 7 пъти между първи и втори сезон;
• В класацията на iTunes епизодите 2.1 – 2.5 стигат до второ място, а епизоди 2.6 – 2.9 първо място до 24 часа след премиерите си;
• Втори сезон постига втория най-добър рейтинг в историята на BBC America, като на първо място е седми сезон на „Доктор кой“;
• Саундтракът, който обикновено е сред най-подценяваните елементи, определено е уважаван от феновете. Моят личен любимец е темата на Хелена, която винаги е използвана на място. Тук пък можете да чуете зарибяващата реге-песен от края на втори сезон.

Очевидно шумът около гения на първи сезон работи доста добре за сериала и телевизията му. Шокиращо е, че BBC America не обявиха подновяване за трети сезон веднага, а ни изпилиха нервите няколко седмици след излъчването на последния за тази година епизод.

Ако трябва да опиша Orphan Black само с една дума, тя би била… иновативен. Сериалът разширява границите на възможното и забива флагове в неизследвани територии не само на техническо и актьорско ниво, но и на сюжетно и идейно такова. Определено в него има моменти, които няма къде другаде да видите. Ако още не сте му обърнали внимание само защото не е с тежки промоции и не познавате никого от актьорите в него, поправете пропуска си – едва ли ще съжалявате.

Моята оценка:

История – 5+
Герои – 6-
Режисура и ефекти – 5+
Актьорска игра – 8
Елементи на изненада – 5+
Теми за размисъл – 6-
Емоционален заряд – 6-
Фантастични елементи – 5
Саундтрак – 5.50
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 4

Общ успех: Отличен (5,65)