„Марина“ – модерният вариант на „Франкенщайн“?

Ревю на „Марина“ от Карл Руис Сафон, изд. „Изток-Запад“

marina_coverРоманът Марина на Карлос Руис Сафон е сред едно от най-противоречивите четива, на които съм попадал през последните няколко години. Бих могъл да го обобщя съвсем кратко и с това да си спестя по-нататъшни разсъждения: гениална история като идея и един текст, който е лошо написан и изобилства с клишета. Навсякъде се усеща как авторът се стреми да пише по подобие на Габриел Гарсия Маркес, но това почти не му се отдава и Марина е доста далеч от образците на т.нар. магически реализъм в испанската литература. От своя страна Маркес също залага на обичайна и тривиална на пръв поглед история, която крие в себе си нещо повече… и оттук започва объркването – кое от разказа е сън и изглежда толкова нереално, че сякаш никога не се е случило, и кое от него е действителност. Една наистина много тънка граница, която лесно се преплита и обърква. Затова този тип романи външно изглеждат тривиални, но за тяхната направа се изисква голямо майсторство.

От друга страна десетките хвалебствени рецензии по адрес на Сафон, които заливат интернет пространството също бяха една от причините да се заинтересувам от автора. „Когато цяло село говори за нещо, то все пак трябва да се види!“ – спомням си заръката на мой преподавател от преди много години. Принцът на мъглата бе интересен опит, в който все пак се чувстваше лека претенция за дълбокомислие. Редица детайли и символи, които целят да останат неразбрани, да способстват за мистерията на разказа, а са използвани понякога доста нелогично. Всичко това се повтаря отново, защото много от похватите са изцяло налични и в Марина.

Учудването ми от обявяваната гениалност на испанеца все още е живо. Марина четох изключително внимателно, но през няколко страници сами изкачаха изрази като: столове, чиито очертания се губеха в сумрака; Кафкианският котарак близна пръстите си в знак на съгласие; дъждовните капки размазваха нашето отражение и т.н.. Напълно наясно съм, че така извадени от собствения си контекст, изреченията биха могли да се интерпретират многозначно. Някак обаче към тях се добавяше и скрита контекстуалност, която неадекватно трябваше да препрати читателя към различни смисли. И в Марина отново се натъкваме на котарак, само че този път той се казва … Кафка? Подминавам дразнещият избор на име с идеята, че Сафон просто се е шегувал с нас или пък е любител на Мураками (вж. Кафка на плажа).

carlos safonВ иначе добрия си сюжет книгата бе изпъстрена с множество сюблимни моменти, типични за холивудски филм: героите на косъм спасяват живота си, секунди преди да ги размаже влак; авторът ни сблъсква с няколко трагични любовни истории; залива своята героиня актриса с киселина, а самотен художник, който не може повече да докосне четката от мъка и да рисува, няколко страници по-нататък прави портрет на дъщеря си. Онова, което трябва да се счита за фантастични елементи и да придаде на Марина един специфичен оттенък, отново е добре монтирано от познати сюжети.

По повод на имената – странен е изборът за лекар с фамилия Шели, когато в романа става дума за създаване на живот, т.е. нещо от сорта на модерна версия на Франкенщайн. Може би и този ход трябваше да е поредната литературно-интелектуална игра на Сафон, която за мен остана неизяснена? За съжаление обаче ако в романите на Умберто Еко тези стилистични тънкости са изградени с много финес и ерудиция, то за всеки запознат с класиката, Марина ще се стори някак скучна и „вече четена“ от други места, вече написана от други автори.

Да обърнем внимание на хронологията – Сафон разполага времево героите си в (изненада!) периода след Втората световна война. Този път тук няма спиращи часовници (дори аз се учудих защо Сафон не се е преразказал, тъй като явно това му допада) и замръзнали статуи, които оживяват. Цялата история е изградена около разказа на Оскар Драй, който подобно на онези герои от епохата на романтиза, неусетно трябва да преживее събития, с чиято помощ ще „узрее“ за живота. Събитията трябва да бъдат: 1. С любовен отенък и 2. Винаги да са с трагичен изход, а по този начин героят следва да види света по нов начин, чудейки се, кое в случилото се е е било действителност и кое само негова халюцинация.

Барселона наистина е подходяща за такъв тип история, до голяма степен благодарение на сградите на Антонио Гауди.

Нашият герой трябва да бъде различен, иначе сюжетната линия няма да се задвижи. И първата му постъпка също е някак нелогична. Влиза, следвайки една котка, в непозната къща и когато установява, че не е сам, се паникьосва, събаря каквото има около него и побягва през глава. Само че героят ни Оскар „случайно“ е взел със себе си един часовник и „случайно“ е честно момче, което иска да го върне на притежателя му. След всичките случайности той се връща и … тази къща и хората в нея – един възрастен мъж (художник) и неговата дъщеря (Марина) – се превръщат в новия му дом и семейство.

Всичките „случайности” продължават с едно отиване до гробищата. Явно малката и странна Марина обича да се лута из тези места. В това няма нищо лошо, но тя „случайно“ е забелязала жена, облечена в черно, носеща медальон с пеперуда, която веднъж в месеца се отбива на безименен гроб. И отново „случайно“ децата се оказват замесени в една от най-мистериозните истории, случили се в Барселона. В сюжета има много оригинални идеи, които ако не се поднасяха с клиширани изрази и опити за евтин съспенс, биха допринесли Марина да опита да бъде определена за шедьовър.

Почти навсякъде ясно прозира намерението на автора да ни внуши идеята за една мистичност на Барселона, мисълта, че миналото, старите сгради, гробищата, носят прекрасна омая, която постепенно се заличава и отмира. За съжаление тези подробности силно се натрапват, вместо неусетно да се преплетени в структурата на сюжета. Всичките гръмотевици в подходящия момент също идват в повече. Красотата на завършеците на двете любовни истории е съсипана от излишни и клиширани детайли.

По-интересен е сюжетът за мистериозната дама. Тук въображението на Сафон наистина се е постарало, но и много е заимствало. Всъщност нашата героиня е бедно сираче, отгледано от цирков артист и неговата сестра. Момиченцето си има талант – пее като славей. И точно тогава, откривайки таланта й, цирковият артист и неговата сестра решават безскрупулно да се възползват от това и да печелят на нейния гръб. Малкото сираче попада на друго сираче, живяло известно време в подземията, чийто брат умира като малък и чиято майка също го изоставя. Тя има талант, впоследствие той става милионер, съдружник във фирма за „резервни части“. В Марина темата за войната поне е разработена от гледна точка на Михаил Колвеник, модерният прототип на лудия учен.

building-architecture-antonio-gaudi-design-barcelonaТочно тук, развивайки историята за Михаил Колвеник, Сафон успешно би направил Марина интересна и иновативна. След Франкенщайн този мотив никак не е разработван от някой по-значим автор. Времената са се променили и един луд учен вече може да борави с клетки, органи, способен е да присажда крайници, да взима тъкани и да ги напасва към нов организъм. Щеше да е вълнуващо да имаме образа на един модерен Франкенщайн! Черни пеперуди, изкуствени ръце и превъплъщения в особеност между вампир, зомби и неумиращ луд – такъв е образът на героя с най-много потенциал в романа – Михаил Колвеник.

Двете истории – тази за Марина и любовта на Оскар към нея, и тази за лудия Колвеник се задушават една друга, пречат си взаимно за толкова малък обем от страници. Удачният избор би било Сафон да създаде две отделни книги от историите, за да даде свобода на персонажите да бъдат странни, новаторски и загадъчни. Вместо това Марина е събрал в себе си много материал на малко място и го е уплътнил с чести клишета и неадекватни литературни препратки. Получило се е нещо средно между романтична история и нова версия на д-р Франкенщайн!

Все още продължавам да вярвам, че някъде из своите текстове Сафон е добър автор, защото стилът се развива с много писане и неуморна работа. Надявам се, че един ден ще попадна на сериозен текст, свободно играещ си с културни и литературни препратки, разказващ проста история, която зад простотата си крие много емоция, сила и магичност. Все пак книгата ще е интересна за читателите, търсещи малко романитика, примесена с лек трагизъм; ще привлече вниманието и на почитателите на сюжети с полуреални и полуфантастични елементи, които са по-скоро гарнировка към сюжета.

 

Моята оценка:
История – 5
Герои – 4
Стил на писане – 3
Eлементи на изненада – 4.50
Теми за размисъл – 3.50
Емоционален заряд – 4
Фантастични елементи – 4
Степен на оригиналност – 3
Старание на автора – 3.50
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 4.50

Общ успех: Добър (3.90)

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
2 коментара

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |  

Миро

Барселона е супер град и може да се получи страхотно там !

Само че аз понеже не съм чел нищо от Маркес – няма да имам проблеми с тескста 😛 … понеже нищо не ми е познато, и даже Сафон да е копирал цели абзаци от първия – то аз няма и да разбера 🙂 … и ще ми остане само да се насладя на романа 😛 …

PS: един от (не)малкото примери за това как четенето на сравнително по-малко книги … а не като на конфейр … ще ти доставя по-голямо удоволствие при всяка следваща 😛 …

PS2: и с филмите е същото btw 🙂 … този или онзи филм бил пълен с клишета 🙂 … и хората съжаляват дето са си дали парите за него … а пък аз съм му се насладил истински, понеже всичко е ново за мен 🙂 😛 …