На сбогуване с метрото

„Метро 2033“ ни потопи в един завладяващ мрачен и крехък пост-апокалиптичен свят, събран в московските метростанции. „Метро 2034“ ни върна в него, макар и да не ни остави най-добрите спомени. „Метро 2035“ отново ни гмурка в пропитата от радиация Москва и ни разкрива отвратителната основа на нейното съществуване, но по впечатляващ начин. След доста разочароващата втора книга, третата достига висините на първата и е повече от достоен завършек на цялата история (освен ако Глуховски не реши да я продължи).

Главен герой отново е любимецът ни Артьом. Той спаси (?) метрото в края на първия роман, но е заплатил с надеждите си за бъдещето на хората и мотивацията да живее. Положението под земята е нетърпимо за него и той е готов на всичко, за да открие живот извън метрото. Близките му искат да спре, защото ще се провали и само ще пропилее живота си, но той не вярва, че такъв живот заслужава да бъде живян. Останалите пък го смятат за луд, и то опасен такъв, който може да вкара болести и радиация в капсулирания им свят, и без друго измъчван от глад, несигурност и потенциал за унищожителна война между най-големите откачалки в него – комунистите и нацистите.

Около Артьом се навъртат и други герои, включително такива от втората книга, но лично аз дори се изненадах, като разбрах след прочитането, че трябва да ги познавам от преди. Изобщо не е необходимо да знаете историята им, за да ги оцените тук, дори са по-добре развити и използвани, отколкото в „Метро 2034“, където ги бях забравил. Омир е единственият, който подкрепя Артьом в търсенето му на по-добро бъдеще, вместо да се примирява със скотско оцеляване, но натрупаните години не му позволяват да се превърне сам в екшън-герой. Саша пък е намерила най-добрия начин да оцелява в ужасните подземия.

Въпреки че „Метро 2035“ е много ефективна в разказването на личните истории, тя вече е с по-голям мащаб – събитията в нея са значими за цялото метро, или поне за разбирането му от читателя. Силно е засегната темата за властта и начина, по който тя гледа на хората – като на добитък (като какъвто, впрочем, те самите често се държат). Различните политически идеологии, оформящи метростанциите, до една са осмени, а недостатъците им осветлени. В света на Глуховски властта ще съществува в приблизително една и съща форма, независимо от идеологията, в която е облечена. Лошото е, че донякъде същото важи и за нашия свят…

На нивото на първата книга са големите обрати в историята – стремежът на Артьом да стигне от точка А до точка Б, само за да разбере, че Б всъщност е В и е трябвало да тръгне към Г, и така докато изкара цялата азбука. Нищо не е каквото изглежда и пълната истина ще бъде разкрита чак в последните 5-10 страници от общо над 500. Нивото е върнато и при описанията на различните станции – това хем е същото метро, хем е променено и е удоволствие отново да се изследва. Глуховски явно е разбрал, че „2034“ е тръгнала в грешната посока и е важно за „2035“ да притежава качествата на „2033“. Уви, това на моменти води до пасажи, които се усещат като повторения на първия роман.

На по-високо ниво от първата книга е емоционалният заряд. Има няколко запомнящи се много силни сцени, които хващат за гърлото, насълзяват очите, будят възмущение, остават с вас за дълго. Дори една кокошка е трагичен персонаж, за който човек може да се натъжи, какво остава за хората, за които сюжетът не е предвидил нищо хубаво. Личи си и че Глуховски е поизгладил стила си, макар на моменти отново да има дразнещи елементи в пряката реч като накъсване, недоизказване и т.н., дори героите и обстановката им го оправдават.

На по-ниско ниво обаче е предаването на идеите. Не че и в първата книга не беше очевидно какво иска да ни каже авторът, но тук направо го навира в лицата на читателите и им бие шамари да не се разсейват докато го осмислят. Разбира се, ако целта на Глуховски е не толкова да създаде висококачествено литературно произведение, а да вкара малко мисъл в главите на съвременните руснаци (и русофили по света и у нас) чрез популярното си и добре продавано творчество, то аз го разбирам и средствата са напълно оправдани. Не ми допадна също, че няма и помен от мутантите, които изскачаха зад всеки ъгъл в първата книга. Сякаш Глуховски предпочита да забравим, че някога ги е имало, защото твърде фантастичните елементи може да накарат псевдоинтелектуалците да отпишат творбата и посланието й като несериозни.

С втората книга няма да правя сравнение, защото тя ще загуби по всички параграфи. Важното е, че третата достига нивото на първата и единствено фактът, че първата беше нова, свежа и гениална, а тази ни дава още от същото и само малко отгоре, пречи да получи по-висока оценка. Финалът е достатъчно отворен, за да оправдае още книги във вселената, но и достатъчно затворен, за да удовлетвори читателя и да не изисква нищо повече. На корицата пише, че „Метро 2035“ може да се чете и самостоятелно, и това до голяма степен е така, но аз все пак бих препоръчал първо да минете през „Метро 2033“ – все пак там магията започва, а тук достойно продължава и, може би, завършва.

Поздравления за изд. „Сиела“, че издадоха трилогията и я оформиха по превъзходен начин, поздравления и на Глуховски, че успя да стане един от малкото световно известни източноевропейски творци. Добре свършената работа дава добри плодове!

Моята оценка:
История – 5.50
Герои – 5+
Стил на писане – 5+
Eлементи на изненада – 6-
Емоционален заряд – 6
Теми за размисъл – 6-
Фантастични елементи – 5
Степен на оригиналност – 5.50
Старание на автора – 6-
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 5+

Общ успех: Отличен (5,50)