Път към свободата

Вече измина доста време от края на втори сезон на „Западен свят” – за него се изписа много, но въпреки това ми се иска и аз да споделя своите впечатления, без да се въздържам от споделянето на спойлери.

За начало държа да отбележа, че това ревю ще бъде положително и именно това е една от причините да искам да го напиша. Във виртуалното пространство се събраха твърде много (несправедливо) негативни ревюта, затова е правилно да има някакъв баланс. 😉 За мен вторият сезон на сериала не беше нито скучен, нито разочароващ. Макар да имаше своите недостатъци (нищо не е идеално), той отговори на много въпроси, беше изпълнен с впечатляващ екшън и (на моменти разтърсващ) емоционален заряд, предложи логично продължение на сюжета и обърна достатъчно внимание на всички основни персонажи.

Основната критика към сезона е, че е труден за следене. Това, макар да е вярно от определена гледна точка, не е голям недостатък, защото помага да се постигнат няколко неща:

1. Да се отсеят зрителите. „Западен свят” не е заместител на „Игра на тронове” и категорично не би трябвало да се стреми да привлече същата аудитория. Може би на някои хора от ръководството на НВО им се иска да е така, но съм сигурна, че намеренията на Джонатан Нолан и Лиса Джой не са такива. „Западен свят” е предназначен за феновете на научната фантастика, а стойностните научно фантастични сериали традиционно не са с високи рейтинги. Това не ги прави лоши.

2. Ако сериалът ви харесва, разпознавате персонажите и внимавате в историята, сезонът не е чак толкова труден за следене, колкото някои критици се опитват да го изкарат. Накрая всичко се подрежда… Е, да, може би ще се нуждаете от малко помощ, за да си подредите някои неща, но за щастие в Интернет има достатъчно много активни зрители, които правят видеа, посветени на всеки епизод (понякога по-дълги от самия епизод) и чийто труд допълва по интересен начин преживяването от следенето на сериала. С други думи – ако се опитвате да гледате втори сезон на „Западен свят”, като същевременно правите и нещо друго (примерно, четете книга, или си преглеждате профилите в социалните мрежи), тогава е много вероятно сезонът не само да не ви хареса, но и да не разберете какво точно се случва. Но, ако сериалът е сред любимите ви и го гледате внимателно и след това прегледате и едно-две обяснителни видеа, всичко е идеално 🙂

Изводът от тази кратка равносметка е, че дали сюжетът е трудносмилаем зависи изцяло от нагласата на зрителя. Важно е да се вземе предвид за кого е предназначен сериала, а именно, за фенове на научната фантастика, които освен това харесват персонажите и историята. А не за фенове на „Игра на тронове”, които просто искат да видят дали „Западен свят” не е подходящ заместител за любимия им сериал …

Самият сюжет е разделен на четири сюжетни линии – две от тях, посветени на (стария) Уилям и Мейв (заедно с верните й последователи) се развиват линейно (т.е. от минало към бъдеще, плюс една-две ретроспекции), докато другите  две – на Долорес (и последователи) и Бърнард, се развиват отзад-напред.

Историите на Долорес и Бърнард бяха подробно разгледани в статията за хронологията на събитията, затова няма да им обръщам прекалено внимание. В интерес на истината, въпреки че Долорес е без съмнение най-значимият персонаж в тази история, нейните препятствия не са най-интересни за гледане и по-трудно печелят сърцата на зрителите, в сравнение с тези на останалите герои. Долорес вече е и Уайът (по-точно съвместява и неговата личност в себе си) – това я прави по-твърда и силна, но и много объркана. За зрителите, останалите персонажи, както и за самата Долорес, новото амплоа на главната героиня е трудно за възприемане. Какво е тя сега – революционер, психопат, протагонист на сериала, който ще поведе бунта на роботите, или главен злодей, на мястото на Мъжа в черно?

Явно е, че много от персонажите – Уилям, Бърнард и най-вече Теди гледат на нея като на заплаха… Но дали наистина е така? Дали, както Бърнард предположи, Долорес се стреми просто към унищожението на човечеството, или тя има наум по-сложен и не толкова кървав план? До края на сезона, героинята си остава нерешена загадка. Тя определено не е девицата в беда, която видяхме в първия сезон, но и не е безмилостната психопатка, за която мнозина я мислят… За сега този въпрос остава отворен, но макар че това развитие е интересно, то е и доста обезличаващо – Долорес е героиня към която е трудно да се изпита симпатия или съпричастност и макар да е най-важната от всички, тя е засенчена от много други по-малко значими персонажи.

Дори безличният красавец Теди, който за разлика от много от хостовете, така и не постигна истинско осъзнаване, е много по-симпатичен и човечен. Теди получи възможност да изживее мечтата си да бъде с Долорес, сблъска се с ужасна вътрешна борба и направи избор – а именно, да остане верен на себе си до самия край.

Другата главна героиня – Мейв, пое по собствен път към пълното осъзнаване и свободата (между другото, създателите на сериала потвърдиха в интервюта, че Мейв и Долорес са осъзнати, така че разсъжденията и теориите във връзка с това, са безпредметни). Между Мейв и Долорес може да се направи интересно сравнение – еволюцията на персонажите им и техните приключения са едновременно подобни и противоположни. И двете започват жизнения си път като играчки, чието предназначение е да забавляват гостите на парка. И двете са фаворитки – зрителите знаеха още в първи сезон за слабостта на Арнолд към Долорес, но във втория сезон изненадващо се оказа, че Мейв също е „любимо дете” не на кого да е, а на самият Форд и именно той организира бягството й в края на първия сезон.

С това приликите не се изчерпват – и двете са силни жени, които привличат последователи – Долорес си има своята малка армия (в която е отредена значима роля на Теди и Анджела), докато Мейв предвожда по-малка, но изключително лоялна група, в която се открояват Хектор, Армистис и двамата човеци, които (поне първоначално)не са напълно сигурни на чия страна са – Сайзмор и Феликс… Докато и Мейв, и Долорес очевидно се стремят преди всичко към освобождаването си от клопките на парка, пътищата, които са избрали да следват, са съвсем различни – Долорес има таен план и сее трупове по пътя си. Тя е на мисия да прочисти света (започвайки от парка). От друга страна, тя иска да освободи не само себе си и тези, които обича, а да създаде място в истинския свят за себеподобните си (тема, на която ще се върна по-късно). От тази гледна точка, мотивите й са алтруистични (само че не в полза на човечеството, а на нейния вид).

Мейв, от своя страна се бори, подтиквана от майчинския си инстинкт въпреки, че осъзнава, че той е част от програмите й. В крайна сметка кой може да докаже, че „истинските” човешки чувства също не са един вид програмирани в мозъците ни? А ако Мейв обича дъщеря си и е готова на всичко, за да я спаси от света, изпълнен със страдание, тя има право да се бори, за да постигне тази цел – самата тя решава до колко чувствата й са истински и значими…

Премеждията на Мейв и Долорес, са сърцето на сюжета. Двете героини олицетворяват това, което трябва да представлява един модерен женски персонаж – умни, силни, независими, решителни… Техните образи са комплексни и достатъчно достоверни (за разлика от подобни образи в други текущи сериали).

Все пак (и въпреки модата), за мен лично по-интересни и въздействащи бяха мъжките персонажи и техните преживелици.

На първо място, разбира се е Бърнард, който преживя истинско духовно пречистване, докато не се превърна в нещо като … може би, бъдещ месия? Бърнард е създаден като копие на Арнолд, но както разбрахме, това не е напълно вярно. Докато Арнолд е бил един отчаян човек с някои доста авторитарни разбирания, Бърнард търси компромис между човешката и роботската си природа и може би един ден ще се окаже  свързващото звено между двете раси. Ироничното е, че точно Арнолд, създателят на Долорес, е заложил Уайът в ума й – следователно именно той е отговорен за безмилостната природа, която Долорес демонстрира след освобождаването си.. Поведението, което възмущава и ужасява Бърнард, е част от плана на неговия двойник Арнолд.

И за да станат нещата още по-странни – докато Арнолд е създал Долорес, то самата Долорес е създала Бернард. Форд е използвал нейния интелект и нейните спомени, за да създаде съзнание, което да наподобява максимално това на покойния му приятел – защото именно Долорес е съществото, което го е познавало най-добре и е прекарало най-много време с него. Възползвайки се от дадената й възможност, тя е направила някои малки промени, в които вероятно се корени по-голямата състрадателност и самокритичност, проявявани от Бърнард.

Другият основен персонаж от мъжки пол – Уилям, е не по-малко сложен и интересен. След края на първи сезон, Уилям е ранен, но все така опасен и изпълнен с нова решимост. Оказва се, че последните му посещения в парка са свързани с една по-различна цел (от преследването на Долорес и безсмисленото насилие) – да унищожи тайна програма, създадена от Делос. Това е въпрос, който беше засегнат и в предишната статия – с няколко думи – Делос събира данни и изгражда дигитални двойници на всички гости, които някога са посетили парка, за да може един ден да създаде хостове с човешко съзнание (т.е. да направи хората безсмъртни). Проектът е провал, тъй като човешкото съзнание е различно от това на хостовете (вече изяснихме, че Арнолд и Бърнард не са еднакви, така че не става дума за същото нещо).

Прототипът на програмата – Джеймс Делос, издържа едва няколко дни в синтетичното тяло, преди да полудее безвъзвратно (след което техниците го „убиват“ и създават нова версия) – изглежда човешките съзнания зациклят, когато бъдат поставени в изкуствено тяло, тъй като не могат да приемат реалността. Въпреки че проектът е обречен, самият факт, че Западен свят краде лични данни, е противозаконен и достатъчно основание Уилям да бъде вкаран за дълго в затвора. Самият той няма намерение да позволи тайните му дела да бъдат разкрити и идеалният образ, който си е изградил във външния свят, да се срине. Неговата крайна цел е секретна дестинация, където се намират въпросните данни (и която в последствие се оказва нещо много по-различно), но походът му през територията на парка, е затруднен от „призрака” на Форд, бунтът на Долорес, различни фракции подивели хостове, както и от изненадващата поява на дъщеря му Емили. Младата жена твърди, че е дошла да се помири с баща си, който е единственият й жив родител, но в действителност, иска той да си плати за престъпното си поведение.

Уилям определено вече не е само Мъжът в черно. Зрителите постепенно опознават един изключително трагичен персонаж, за когото няма връщане назад и който затъва все повече и повече в личния си ад. Трудно е да се каже дали Уилям се е отдал на злото в себе си, или е смазан от тежестта на собствените си чувства и постъпки до степен на лудост… Хищническото поведение на Джеймс Делос (който инвестира в парка, единствено заради надеждата да стане безсмъртен!) и обсебващата любов към Долорес, го променят до неузнаваемост – човекът, който първоначално е идеалист и мечтател, се превръща в празна черупка – в някой, който не може да различи реалността от измамата. Последното става ясно многократно за зрителите – първо (все още младият) Уилям държи реч пред Долорес, в която заявява, че осъзнава колко глупаво е било да се влюби във вещ, по-късно той разговаря (с много осъзнатата) Мейв, но въобще не разбира, че тя е мислещо същество и не успява да проведе смислен разговор, след това бърка собствената си дъщеря с хост (според него, създаден от Форд, за да го подлуди), а преди края на сезона, дори започва да се съмнява дали самият той не е хост… Всичко това е изключително тъжно и драматично – както и изключително разочароващо (разочарование поражда персонажа, а не сюжета). Макар че Уилям е един от основните злодеи на сериала, той не започва като такъв и може би заслужава шансът да открие вътрешен мир… За съжаление, той сам саботира всички шансове за спасение и едва ли ще получи нови такива. Дори изкуственият интелект, създаден от Арнолд (който, впрочем изглежда като Логан Делос), твърди, че за Уилям няма връщане назад..

Макар да има доста по-малко участие и значение за сюжета, Лий Сайзмор успява да се превърне в един от най-запомнящите се и симпатични персонажи. За разлика от Уилям, който не може да види това, което е под носа му, Сайзмор осъзнава, че хостовете са мислещи, чувстващи същества, които заслужават да бъдат свободни и щастливи. Неговата промяна е трогателна и въздействаща и го превръща в нещо много повече от комично отклонение. Единствено краят му буди негодувание – преди всичко, защото можеше да бъде избегнат, при това доста лесно… Самият актьор, който се превъплъщава в ролята на Сайзмор – Саймън Куотърман, обяснява тази развръзка с това, че след като преживява огромна душевна промяна и преоценка на ценностите си, героят му изпитва непреодолима вътрешна нужда да се пожертва за това, в което вярва. Това звучи разбираемо и сцената определено е силна, но ако Сайзмор можеше да запази самообладание и да не дава воля на вътрешния си порив за саможертва, би могъл да помогне на новите си приятели повече за в бъдеще..

Последният персонаж, на който искам да обърна специално внимание, се оказа истинската звезда на сезона, въпреки че участва в малък брой епизоди (и има главна роля само в един от тях). Сигурно е ясно, кого имам предвид – Акечита, който принадлежи към индианското племе лакота и Призрачната нация (име, което се оказва странно символично).

Няколко реда за самата история, която не съм засягала в предишната статия (но която е красива и заслужава да се обсъжда): Акечита първоначално води мирен живот с любимата си Кохана; един ден той открива символа на лабиринта (създаден от Арнолд, за да може Долорес да достигне до осъзнаване). Въпреки, че тази идея не е предназначена за него, тя се превръща в спусък, който го тласка по пътя на осъзнаването десетилетия преди бунта на Долорес (от края на първи сезон).

След време Акечита е препрограмиран като самотен войн, но срещата му с бълнуващия Логан Делос (който е на границата на смъртта, след сблъсъка си с Уилям от първи сезон), му разкрива още една истина – а именно, че има още един свят, че светът в който живее е измама. Акечита постепенно възвръща спомените си за любимата жена, дори успява да й припомни предишния живот, който двамата са живели заедно. Той обещава да я отведе в по-добрия свят (без да е наясно какво точно е това), двамата заживяват щастливо в самота, но техниците на парка случайно я откриват и я бракуват. На нейно място е поставена нова Кохана (т.е. заменена е също като Клементайн и бащата на Долорес).

Акечита няма намерение да приеме безропотно тази промяна – той се стреми да помогне на народа си да помни, да бъде осъзнат и рисува символа на лабиринта навсякъде (именно той е отговорен за рисунките на лабиринта, които виждаше Мейв в първия сезон). С времето и други членове на племето са заменени – близките им знаят, че нещо е различно, макар да не могат да си спомнят съвсем ясно; новите са наричани „призраци” (като в „Призрачната нация”). Акечита научава от една от старейшините за странен култ, който се разпространява сред племето – според него, умиращите са отвеждани от странни хора, които излизат изпод земята. Той решава да слезе в Подземния свят, за да потърси любимата си и дори я открива, но не успява да я върне (защото е дезактивирана в складово помещение, заедно с много други хостове)…

Историята на Акечита очевидно е вдъхновена от мита за Орфей и Евридика и е много красива и въздействаща интерпретация. Тя е представена в един епизод, който е различен по тон от останалите и се усеща като самостоятелен филм. Макар, че може да се възприеме и като пълнеж (тъй като паузира същинските сюжетни линии), този епизод е един от най-стойностните, които сме видели до сега в сериала. Освен въздействащата история, епизодът поднася отговор на няколко загадки, които останаха нерешени през първия сезон – за рисунките на лабиринта, които се появяваха навсякъде из парка, за култа на лакота, които създават фигурки-идоли, наподобяващи техниците, както и за индианците, които плашеха Мейв и дъщеря й – както се оказва, напълно неоснователно – войните не са били жадни за кръв, а напротив – искали са да предпазят момичето, което в един от животите си е спасило умиращия Акечита.

Самият Акечита е уникален персонаж – той успява сам да стигне до просветление (без да има покровител, който да го подтиква по пътя на осъзнаването) и дори го разпространява сред себеподобните си (които се научават да помнят предишните си животи). Освен това, той е единственият хост, който за целия период на съществуване на парка, е умирал само два пъти (един от които нарочно, за да слезе в „Подземния свят”). След като открива това, което търси (любимата си и жадувания свят, където може да бъде свободен), Акечита приключва своето пътуване и участието си в сюжета. Макар че е донякъде жалко, че няма да го видим в следващия сезон, трябва да се признае, че неговата история има красив и адекватен завършек.

Като обобщение – сюжетът на втори сезон е заплетен (но не прекрачва границите на поносимото, за разлика от да речем „Легион”), интересен и емоционален. Обратите (като съдбата на Джеймс Делос, откриването на дигиталния Рай, появата на „призрачния” Форд, начинът по който Долорес излезе от парка и ролята на Бърнард) бяха силни и неочаквани. Естествено, въпреки всички похвали, които изредих, не отричам, че има и някои слаби страни. Например – зрителите надникнаха в още два тематични парка – Радж и Шогунски свят (който се сдоби и с прякора Самурайленд), но те бяха само зачекнати и нямаха кой знае какъв принос за цялостната история. Например Шогунският свят е красиво направен, а персонажите – изиграни от талантливи и познати на зрителите актьори, но като цяло, епизодите, посветени на него, не бяха нищо повече от украса.

Единственото ново, което узнахме е, че Сайзмор не само е използвал еднакви сюжетни линии в различните паркове, ами и е копирал програмите на определени персонажи – така че Мейв, Хектор, Армистис и кой знае още колко други, имат свои двойници из парковете. Краткото приключение в света на самураите имаше и друг леко разочароващ момент – а именно драматичната смърт на младата гейша Сакура. Със сигурност, смъртта й и тържественото погребване на сърцето й щяха да са много по-въздействащи, ако само няколко епизода преди това не бяхме узнали, че Долорес може да съживява мъртви хостове (с помощта на техници). Естествено, приключенията на Долорес и Мейв се развиват по различно време и място, но един от спътниците на Мейв е не кой да е, а съвестният и изпълнен със симпатия към хостовете Феликс, който може би, можеше да върне Сакура към живота… Стига да се беше сетил за тази възможност…

От друга страна, така и не разбрахме дали хостовете от другите паркове също се осъзнават (и как е започнало при тях), или просто се побъркват, подобно на хостовете животни. А като стана дума за синтетичните животни, наистина е по-добре да не се замисляме защо те изведнъж започнаха да нападат гостите, а и след като хостовете не се хранят, защо индианците лакота изпитват необходимост да ловуват…

Друг недостатък на сюжета, според мен, беше отношението към два персонажа – а именно, Анджела и Клементайн. Двете героини са достатъчно запомнящи се и интересни, за да заслужат по-добро отношение и по-смислено участие в сюжета… И докато за Анджела все още има надежда (според една теория, една от перлите, изнесени от Долорес, е именно нейната), то Клементайн се превърна в тъжно, безсмислено зомби, което вероятно е отвъд всякакво спасение… За съжаление, всички – Долорес, призрачният Форд, Шарлот и Елси, използваха Клементайн, без изобщо да ги интересува дали е възможно нещо да се направи за нея, така че тя да се върне към нормалното си състояние…

Що се отнася до критиката, че много от персонажите били убити (виждала съм я в няколко други анализа на сезона) – тя не е валидна, тъй като: 1. Персонажите, попаднали в дигиталния Рай не са мъртви – Долорес ги качи на таен сървър. Те едва ли ще се върнат, но това не означава, че са убити. 2. Персонажите хостове, които бяха застреляни при финалния сблъсък, също не са истински мъртви – служителите от охраната ясно заявиха, че имат намерение да ги спасят (и дори възложиха на Феликс и Силвестър да се заемат с подбора на тези, които могат да бъдат спасени)  и 3. Дори и някои от тези, които изглеждат непоправими (като Анджела), може да се окажат спасени – както споменах по-горе, все още не знаем чии съзнания/перли бяха спасени от Долорес… Така че, спокойно – единствените истински жертви са хората, които видяхме да умират…  Макар че на много от зрителите им се иска поне един от тях да е жив и да се появи в следващия сезон …

Заслужава си да се спомене и фактът, че „Западен свят” успява да интерпретира по красив и оригинален начин познатите теми за освобождаващата сила на любовта, за духовното израстване и смисъла на живота. Дава се отговор на въпроса, зададен още в началото на първи сезон от Анджела – ако нещо е неотличимо от истинско, има ли значение дали то наистина е такова? Отговорът е очевиден (не, няма значение) и ако Уилям просто го беше приел, животът му щеше да бъде много по-различен, а любовта му към Долорес нямаше да се превърне в зловеща мания… Любовта (когато е осъзната и приета) се превръща в движеща, градивна сила – в този смисъл наистина няма значение дали Мейв е родила дъщеря си, след като тя я приема като част от себе си и е готова да умре за нея… Интересно е, че Уилям успява да се провали и в трите начинания – да осмисли живота си, да последва сърцето си и да се развие духовно. Вероятно причината за това са огромните илюзии, с които той живее(а именно, че той самият е в основата на всичко – че всичко се върти около него) и които не му позволяват да види ясно обкръжаващия го свят … Това е жалко, тъй като истинските злодеи в тази история са по-скоро Джеймс Делос и Шарлот Хейл, а дори безполезен персонаж като Логан Делос, е донякъде реабилитиран пред зрителите…

Прави впечатление, че когато черпят идеи от други сюжети, създателите на „Западен свят”, се представят на високо ниво – вече споменах прекрасната интерпретация на мита за Орфей и Евридика, но като фен на „Бойна звезда Галактика”, не мога да пропусна да отбележа и това, че в сюжета на втори сезон се забелязва силно влияние от този сериал. Могат да се направят много сравнения – случайно или не, сюжетите на двата сериала изглеждат изключително подобни – чистата мистика от БЗГ е заменена с научна фантастика, която силно напомня мистика – например, в „Западен свят“имаме дигитален Рай, един „Бог”, който контролира делата на персонажите – Форд , имаме и „месия”, който е изправен пред труден избор и измъчван, докато намери просветление – Бърнард (той дори в определен момент „вижда” призрачния Форд по същия начин, по който някои персонажи от Бойната звезда виждаха „ангели”), и не на последно място имаме и персонаж, чиято задача е да прочисти света и да го подготви за промяна – Долорес…

Приликите не свършват до тук – в един от епизодите деградиралият Логан Делос  изненадва зрителите с проникновена мисъл – че създаването на хостовете рано или късно ще доведе до унищожението на човечеството.. Сякаш за да се затвърди впечатлението, че двата сериала са свързани от общ дух и тема, един от епизодите включва сцена, която е очевидно намигване (ако предпочитате „великденско яйце”) към почитателите на „Бойна звезда Галактика” (в нея Армистис в гръб изглежда поразително подобно на Каприка 6). Между другото, на създателите на „Западен свят“ вероятно им харесва да използват Армистис за подобни закачки – друго „великденско яйце“ с нейно участие е приготвено и за почитателите на „Игра на тронове“ (в началото на сезона, когато Хектор вижда русата жена да избива охранители с помощта на огнехвъргачка, той възкликва „Тя има дракон!“).

Все пак, не мога да не отбележа, че докато Роналд Д. Мур имаше по-скоро позитивно отношение към човечеството, Джонатан Нолан проявява някои сериозни мизантропски тенденции. Той дори не отрича това в свои интервюта, в които обяснява коя е основната тема на „Западен свят” – а именно въздигането на един нов разумен вид, който е по-достоен и по-силен от човешкия род. В случай, че не сте забелязали, Нолан е на страната на хостовете, така че ако очаквате следващите сезони(или сезон – каквото дойде) да морфират в подобие на „Хрониките на Сара Конър”, има риск да останете сериозно разочаровани. „Западен свят” е сериал за хостовете (за тяхното раждане, еволюция и еманципиране), а не за хората и това е чудесно, тъй като представя една различна и смела гледна точка, която утвърждава сериала като истинска научна фантастика, а не просто замаскирана социално-политическа драма.

Моята оценка:

Герои – 6
Режисура, ефекти и актьорска игра – 6
Eлементи на изненада – 6
Теми за размисъл – 6
Емоционален заряд – 6
Фантастични елементи – 6
Саундтрак – 6
Старание на екипа – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 6
Общ успех: Отличен (6)