Погълнати от звезден океан

Класическите космически фантастики са рядкост в днешно време и, доколкото ги има, фокусът на сюжета винаги е изместен към драмата, взаимоотношенията между персонажите, екшъна, вместо върху идеята и атмосферата, които са фундамент в творбите на автори като Артър Кларк и Айзък Азимов. „Домът на слънцата” е съвременен фантастичен роман, но напомня именно творчеството на тези класици. В него темите за размисъл са по-важни от персонажите, а обстановката, изградена майсторски от автора, засенчва сюжета. Това, разбира се, е както преимущество, така и недостатък на творбата – прави я дълбока, завладяваща и същевременно мрачна по един недепресиращ, мистичен начин, но освен това би могла да отблъсне читателите, привикнали с по-леките и лесни за възприемане „космически опери”.

Светът, описан в „Домът на слънцата”, принадлежи на далечното бъдеще. Всъщност – толкова далечно, че с право може да се нарече необозримо. Ретроспекциите, с които започва всяка отделна част от романа, също са локализирани в бъдещето на човечеството (макар че се падат едва ли не в древното минало, от гледна точка на същинския сюжет) – във времето на Златния час, когато хората са колонизирали Слънчевата система и са създали структура, посредством която могат да обменят информация помежду си в рамките на един стандартен час. Абигейл Джентиан е богато малко момиче, което живее в шантава къща, разположена на самотен планетоид насред Златния час. Тя изглежда и се чувства на десетина години, но в действителност детството й е изкуствено удължено и е продължило три десетилетия. Това не е нещо много необичайно сред хората от бъдещето (особено богатите), но в случая на Абигейл, причината е по-трогателна и доста трагична. Макар че тя самата не осъзнава това, източникът на семейното и богатство е производството на клонирани войници – майката на момичето е поела семейния бизнес, след като овдовяла и успяла да направи значително състояние по време на военен конфликт, наречен от хората Пожарището.

Клонингите били произвеждани направо в зряла възраст и обучавани в симулатор, който дори ги снабдявал с фалшиви спомени (така че те самите да не осъзнават, че са клонинги). Огромна част от тях били избити, а след като войната приключила (в полза на противниковия лагер), производството им било забранено. Семейството на Абигейл не пострадало и богатството му не било засегнато, но майката на момичето се чувствала отговорна за смъртта на клонингите, за лъжливия живот, с който били дарени те – на практика обречени да се жертват и умрат за чужди интереси, без никога да получат шанс за нормално съществуване (важно е да се уточни, че те са съвсем истински хора, които се отличават от останалите само по това че са създадени в изкуствена среда и дори не изглеждат еднакво). Постепенно майката била обзета от фикс идеята, че призраците на убитите клонирани войници ще й отмъстят. За да се скрие, тя започнала да надгражда семейното имение, снабдявайки го с допълнителни стаи, етажи, коридори, които да заблудят призраците.  Абигейл била оставена на грижите на настойницата и бавачките си, а детството й било забавено, с надеждата, че майка й някой ден ще се излекува и сама ще има шанс да я отгледа. Това, обаче не се случило; момичето прекарвало дните си в компанията на гледачките си и на един свой „приятел” – нагло момченце, издънка на друго богато семейство, което от време на време я посещавало, за да си играят с фантастичните й играчки. Любимата игра на децата била Придворие – стая с виртуална реалност, в която те попадат в псевдосредновековен свят и воюват помежду си (стандартна стратегическа игра, като изключим това, че играчите буквално влизат в главата на героите – И ОБРАТНО).

Ретроспекциите, които малко по малко разкриват съзряването на Абигейл Джентиан са, както споменах, разпръснати из цялата книга, в началото на всяка част. Макар и първоначално да не изглежда така, в действителност те са свързани със същинския сюжет по доста оригинален начин. Освен това, те допринасят за изграждането на доминиращия тон на историята – зловещ, но по-скоро меланхоличен, отколкото депресиращ. В него има нещо особено оптимистично – въпреки обстоятелствата в живота си, Абигейл (която в един момент все пак е освободена от изкуствено поддържаното детство и от момиченце се превръща в млада жена), съумява да извлече най-доброто от ситуацията и да изживее живота си възможно най-пълноценно.

„Настоящето” в което се развива действието, е доста относително; шест милиона години по-късно (ДА), Златният час отдавна е само спомен, а човечеството е колонизирало Млечния път. Съществуват множество интересни цивилизации, някои от които владеят хиляди звездни системи.  Въпреки това, всички те са преходни и рано или късно изчезват в небитието. Някои от расите изглеждат като нас, други – като кентаври, трети наподобяват раци или слонове, но всички са хора. Отделни същества, които не принадлежат към определена цивилизация, са постчовеци, които сами са поели контрола над усъвършенстването и развитието си. Колкото и да се отличават едни от други, те всички са произлезли от хората на Земята, и това е малко разочароващо, тъй като по време на колонизацията на Галактиката, хората не са срещнали други разумни същества. Това обаче не означава, че такива никога не е имало – напротив – открити са различни артефакти, свидетелстващи за други разумни цивилизации, изчезнали много преди съзряването на човечеството. И по всичко изглежда, че те – така наречените Предшественици, са били несравнимо по-напреднали от нас.

Едва около пет милиона години след края на Златния час (и един милион, преди началото на действието в романа), на политическата сцена се появява нечовешка разумна цивилизация – а именно Машинните хора, които – да, са произлезли от човешките машини и имат хуманоидна (роботска) форма, но имат и свой начин на мислене и възприемане, който не се опитва да имитира човешкия, и колонизират своя зона в Млечния път. Те са самостоятелно и уважавано могъщо общество, което рядко се меси в делата на хората и най-общо казано е в добри отношения с тях.

Сред човешките общества най-силни и привилегировани са Линиите, които се състоят от дяловеци, и които изграждат Гражданството – общество, което е над преходните цивилизации и чиито членове възприемат себе си като истинските стопани на Галактиката. Линиите са създадени по времето на Златния час от личности, които не са се задоволили с това, което може да предложи един стандартен човешки живот (дори да е извънредно дълъг и презадоволен). Една от тези линии – Домът на цветята, е създадена от младата Абигейл Джентиан (макар че тя не е създател на идеята): според легендата, Абигейл използвала технологията на семейството си, за да създаде 1000 клонинга, като във всеки вложила по малко от себе си, както и собствените си спомени. Всеки от тях (уточнявам отново, че клонингите не изглеждат и не мислят еднакво и са от различен пол), бил снабден с космически кораб и изпратен в различна точка на Млечния път, с идеята да го обиколи и опознае. Веднъж на всяка обиколка (която трае около 200 000 години), клонингите се събират на една планета, където в продължение на Хиляда нощи провеждат нещо като фестивал, обменят спомени и информация, водят гости от различни цивилизации и общуват помежду си. Членовете на Линията Джентиан носят имена на цветя (по-скоро на треви – люцерна, валериан, прещип и подобни, които за щастие са преведени на български само в бележките под линия) и от там идва името им – Домът на цветята.

Останалите линии също се състоят от клонинги, които имат общ родоначалник, затова и се наричат „дяловеци” (т.е. не че са буквално дялове, тъй като всеки от тях е самостоятелен и завършен, но имат определени общи черти и съдържат дял от своя патрон). Линиите съществуват в продължение на милиони години – те са виждали цивилизации да се издигат и да потъват в забрава, но не са били засегнати от това, техните дела не са свързани с тези на преходните цивилизации, освен в чисто търговски аспект – линиите извършват определени услуги, срещу което получават заплащане. Специалност на линията Джентиан е изграждането на звездни бентове –  дяловеците събират отломки, останали от Предшествениците и ограждат с тях опасни звезди (такива, на които предстои да избухнат, или които излъчват високо ниво на радиация), за да защитят намиращите се наблизо населени планети. Други линии могат да местят планети и слънца или да засяват живот… Общото между всички тях е страстта да събират знания в спомените и съкровищниците си (преносими бази данни). Казано накратко – дяловеците не просто не са по-малко от хора, а са нещо много повече – едва ли не богове.

Сюжетът ни отвежда при Кемпиън и Пърслейн, които принадлежат към линията Джентиан и пътуват заедно към поредната Сбирка. По принцип, дяловеците пътуват сами, но Кемпиън и Пърслейн са ексцентрични и влюбени – въпреки, че това е против правилата на линията, те са двойка, при това сериозна (те са, съответно, от мъжки и женски пол). Обстоятелствата ги отклоняват от целта им и двамата случайно попадат на изпадналия в беда Хесперъс – високопоставен машинен човек, който е прекарал в стаза („спал” е) няколко хиляди години и страда от загуба на паметта. Роботът помни, че е бил на важна мисия, но не и каква е била тя. Постепенно, той осъзнава, че целта му са били Бдящите – мистериозна цивилизация, която следва свой собствен път на развитие, но подобно на линиите, от милиони години се занимава със събиране и проучване на информация. Кемпиън е бил за малко (няколко десетки години – помните ли, написах, че настоящето в романа е относително) при Бдящите по време на предишната си обиколка. Той и Пърслейн се сближават с Хесперъс и му предлагат да  помогнат да възстанови спомените си и да изпълни своята мисия. Самият машинен човек смята, че тя има нещо общо с Липсата – феномен, който въпреки напредналото ниво на науката, никой в Млечния път не може да обясни – а именно – Андромеда  привидно е изчезнала, уредите все още я засичат, т.е. на нейно място няма празно пространство, но съседната галактика сякаш е изгаснала, а това, което се вижда на нейно място е черно петно.

Кемпиън и Пърслейн се насочват към мястото на срещата, за която са закъснели с петдесетина години. Те са притеснени, че ще бъдат порицани от събратята си, но това, което ги очаква е много по-лошо: Очаква ги разруха – един от водачите на линията е успял да остави съобщение за закъснелите, според което някой е нападнал планетата на Сбирката, когато почти всички от Домът на цветята са били на нея.  Присъстващите са били избити с  помощта на могъщи (и уж отдавна изчезнали) оръжия, разположени в орбита. Едва неколцина са успели да избягат.

Тримата протагонисти предприемат спасителна мисия и успяват да спасят няколко свои събратя (които също са закъснели за сбирката), но са атакувани и Хесперъс пострадва сериозно…

Оцелелите се събират на планетата Невма, където осъзнават, че от тях са останали само петдесет и един дяловеци. Те са решени да разследват и да отмъстят, но скоро осъзнават, че атаката е била прекалено добре организирана и сред тях вероятно има шпионин. Постепенно се разкрива, че ситуацията е много по-сложна и опасна, отколкото първоначално изглежда.

Събитията са предадени през погледа на Пърслейн и Кемпиън (съответно ретроспекциите са спомени на Абигейл, които всеки дяловек от линията пази в себе си). Сюжетът ни среща и с други членове на Домът на цветята – достатъчно много, за да стане ясно, че те са различни, имат различен начин на мислене, морал и наклонности (например Бетъни е роден политик, а Мъзириън е садистка). Самите Кемпиън и Пърслейн също се различават – той е по-небрежен и импулсивен, склонен да не се съобразява с правилата, докато тя е педантична, сериозна, вглъбена. Въпреки това, дали защото двамата все пак си приличат много, или понеже авторът не се е постарал достатъчно, за читателя често е лесно да забрави през чий поглед са предадени събитията. Пърслейн би трябвало да е по-интересната от двамата, тъй като (както става ясно към края), с нея е свързано едно любопитно разкритие, но по някакъв начин, то не изглежда особено изненадващо или значимо… Двамата са влюбени – и то много, не просто имат връзка, а са решени да  останат заедно завинаги, което в техния случай вероятно е възможно… Въпреки това емоциите, чувствата и взаимната им привързаност по-скоро са факт, който служи за двигател на историята, отколкото нещо, което да придаде повече дълбочина на персонажите. Интересното усложнение, произтичащо от това, че двамата са клонинги на една и съща личност, също като че ли няма такова голямо значение, каквото би могло да има, ако авторът се интересуваше от емоции и драми. Дяловеците понякога наричат останалите от Дома „братя” и „сестри”, но това е условно – в някакъв смисъл те са семейство и общество и именно това ги прави силни, но иначе са напълно самостоятелни индивиди, които съществуват в такава обстановка, че ако някой от тях се опита да създаде стойностна интимна връзка, тя би била възможна само с друг от собствената му линия.

Подобно на Кемпиън и Пърслейн, останалите персонажи също не са добре разработени. Единственият, който изпъква, е машинният човек Хесперъс , който е златен робот, съвършен във всяко отношение. Има една категория персонажи, които са толкова съвършени, че повечето читатели (или зрители) ги намразват от пръв поглед – Хесперъс е точно от тях. Той е завършен от първия момент на появяването си, макар и с амнезия. Физически и морално съвършен, роботът (може би прекалено) бързо се сприятелява с двамата си спасители и с времето изглежда развива някакви романтични чувства към Пърслейн, на които обаче авторът не отделя почти никакво внимание.  Към средата на романа Хесперъс претърпява трансформация, която със сигурност би подразнила гореспоменатия тип читатели (но не и мен), защото пресъздава познатото клише „Богът от машината”.

Останалите герои в романа са интересни не толкова като личности, колкото като представители на вида си – например двойката машинни хора Каденца и Каскада са част от народ, който е едновременно непобедим и раним. Те са студени, пресметливи, но и по свой начин страстно отдадени на каузата си. Машинните хора са енигма – очевидно техният начин на възприемане на света е различен от човешкия, те са друг вид (небиологична) форма на живот, но в същото време изпитват необяснима нужда да запазят хуманоидния си облик. Те имат свой собствен път и не имитират човешкото общество, въпреки че донякъде го наподобяват – не е ясно дали роботите правят това от любезност, т.е. за да се впишат по-лесно, или защото им е заложено.

Много по-странни са постчовеците. Читателят се среща с двама от тях – още в началото с коварния Атешга, който заема цяла планета. Така и не става ясно какво точно е той, но може да го опишем като подобие на паяк, който примамва жертвите си, за да ги превърне в част от своята колекция. На другия полюс е Духът на въздуха – човек, който се е превърнал в изкуствен интелект (по собствена воля), а в последствие – в нещо много по-независимо и богоподобно. Въпреки, че тези същества нямат хуманоидна форма, те са много повече човеци, от машинните хора. Това, разбира се, не означава, че човеците са по-добри, или по-стойностни от роботите, а просто, че двата вида същества са различни и остават различни дори когато претърпят невероятни и на пръв поглед сближаващи ги трансформации.

Авторът, Алистър Рейнолдс, се е справил блестящо с изграждането на света и атмосферата, които са главозамайващи, но не толкова добре с почти всичко останало. Историята, персонажите, емоциите се губят на фона на невероятната вселена, описана в „Домът на слънцата”. За сметка на това, темите, вложени в сюжета, са на доста високо ниво. Те са провокативни и объркващи, но по правилния начин за една фантастика – карат читателите да си задават въпроси, които често са извън стандартните им модели на мислене.

Стилът на писане е относително лесен за възприемане – в началото термините (от типа на „дяловеци”, „постчовеци” , базата данни – „съкровищница” и много други) са объркващи, а обстановката е до толкова невероятна, че може да предизвика културен шок, но след като се свикне с тези неща, четенето потръгва. За съжаление, на доста места в книгата има грешки, които варират от объркани имена до слети думи и те – макар и малко, развалят удоволствието от книгата. Самата история е интересна и съдържа някои изненадващи обрати, но тя също се губи на фона на темите и атмосферата. Дори финалът доказва това и изглежда отворен (въпреки че намерението на автора вероятно не е било такова) … Може да се каже, че ни е представен един великолепен, всепоглъщащ Космос и каквито и драми да се разиграват на неговия фон, те никога не биха могли да си съперничат с него, да станат по-важни от него и да му отнемат главната роля.

Въпросите, които романът провокира, са много и някои от тях са до толкова философски, че не биха могли да имат еднозначен отговор. Какво означава да бъдеш човек и дали само „истинските” хора имат право да съществуват? Дали грехът е по-малък, ако е насочен към някой, когото обществото възприема за по-малко истински? И как може да се изкупи подобен грях? Невинни ли са извършителите, ако не осъзнават (или не помнят) престъплението си? Този въпрос се повтаря на няколко нива – веднъж с клонираните войници, чиято съдба съсипва майката на Абигейл, след това с призрачните воини в Придворие и накрая с роботите.

Друга основна тема е за смисъла на човешкия живот и границите на човешките стремежи – Абигейл фигуративно казано се разкъсва на хиляда парчета, за да изживее един фантастичен живот, който няма нищо общо с това, което повечето хора приемат за нормално и приемливо. Същото правят и останалите създатели на линии. Тяхното съществуване е по-трайно и вероятно по-пълноценно от това на хората, принадлежащи към преходните цивилизации. И все пак – дали е достатъчно? Това, че Кемпиън и Пърслейн изпитват нужда от любов – не просто някакъв флирт, а истинско партньорство, показва, че традиционният живот на дяловеците може би не е толкова удовлетворителен, колкото би могло да се очаква. Подобно е положението на Духът на въздуха, който се е откъснал от всичко човешко, но след милиони години съществуване изпитва нужда да се върне към корените си, поне до някъде.

Не по-малко интересна е темата за границите на познанието и загадките на Вселената – възможно ли е един ум да опознае тайните на мирозданието, да види, да изпита и разбере толкова много, че накрая да може да отговори на всички важни въпроси (за живота, вселената и всичко останало 😉  ). Умишлено или не, изглежда към това се стремят и линиите, и Духът на въздуха, и машинните хора, и Бдящите – всеки от тях следва свой път, но Космосът е като океан – толкова голям и загадъчен, че не може да бъде опознат дори от най-напредналата цивилизация. Винаги се намира някой, който е бил по-умен и знаещ (например Предшествениците), и все пак също е бил победен (освен ако не допуснем, че те не са изчезнали, а са преминали в различен етап от своето развитие…). Жаждата за знания е прекрасна, но Вселената е разнообразна и необятна, а тези, които се стремят към отговори, са длъжни да се научат на смирение ако не искат да бъдат смазани от осъзнаването на собствената си нищожност.

Макар и да страда от някои недостатъци, „Домът на слънцата” е красива и стойностна фантастика, която вероятно ще се хареса на любителите на класиката в този жанр. Алистър Рейнолдс определено има талант за изграждането на фантастични светове, които могат да докарат световъртеж на читателите му, и в същото време да завладеят въображението им и да ги оставят жадни за още.

Моята оценка:

История – 5
Герои – 5
Стил на писане – 5
Eлементи на изненада – 6
Емоционален заряд – 5
Теми за размисъл – 7
Фантастични елементи – 7
Степен на оригиналност – 6
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Отличен (5,70)