Знаем ли кои сме, дори когато си мислим че се познаваме?

Това е книга за идентичността. Триста страници, върху които е преразказана старата китайска мъдрост за истината: тя е като меч с три остриета; едното е това, което си ние мислим, че е истината, второто – това, което другите смятат за вярно, и накрая – онова, което всъщност е истината.

Много трудно е да се напише ревю за Halcyon Years, защото силата ѝ е в неочакваните обрати, а няма да е честно към бъдещите читатели да ги разкривам. По тази причина ревюто ми навярно ще изглежда абстрактно, но не виждам друг начин да спестя спойлерите.

Тук главният герой е личност-матрьошка. Когато го срещаме за пръв път, той е Юрий Гагарин. Да, същият, първият човек в космоса. Но в романа той е частен детектив в свят, който сякаш е Калифрония, извадена от книгите на Реймънд Чандлър. Следващото „но“ е, че действието се развива на гигантски космически кораб, в който се сменят поколения по време на полет към друга звезда. Има електромобили, роботи, и екипажът от време на време излиза да работи в открития космос.

Как Юрий Гагарин може да се окаже на борда на подобен кораб, който е излетял от Земята столетия след като първият космонавт е загинал?

Матрьошка е и неговата клиентка, която в най-добрите традиции на детективските романи е загадъчна и тя самата поставя пред героя едва ли не повече въпроси, отколкото случаят, който му поръчва да разследва.

Има и други герои-матрьошки, включително двамата помощници на космонавта-детектив. Да не говорим за кораба и дори за космоса. Много малко в тоя роман е това, което изглежда или за което се декларира, и до голям степен удоволствието от четенето се свежда до разгадаването на тези загадки.

Авторът играе честно с читателите – ние научаваме точно толкова, колкото детективът, и го правим едновременно с него. В същото време страниците са пълни с необясними анахронизми и на пръв поглед нелогични ситуации, които в края на книгата намират логичното си обяснение. Точно както в другите романи на Рейнолдс, които съм чел.

Прави впечатление езикът. Не, че е труден, както при Пол Маколи, който от време на време като че ли неусетно преминава на шотландски, а защото е стилизиран към псевдо-епохата, но без да преминава границата на циничността, която е толкова характерна за криминалните романи от времето на Чандлър.

Също впечатлява засилването на темпото в хода на романа и особено полуотвореният край. Като че ли авторът съзнателно е оставил вратичка за продължение. И ще бъда разочарован, ако то не се появи, защото макар повечето от проблемите пред героите да са решени, остават и някои, които не са, в това число и един от най-важните, свързан със съдбата на кораба.

Строго погледнато, романът следва Mundane Science Fiction Manifesto, според което описваната физика не трябва да противоречи на известните ни физически закони. Това може да бъде доста ограничаващо, но тук има по-скоро стимулиращ ефект.

И накрая искам да отбележа вниманието към детайлите – нещо, което се среща рядко, и което уважавам особено. Прозата на Рейнолдс е много съдържателна и информативна, всеки параграф работи за целта. Обикновено това е по-често срещано е разказите, където обемът не позволява на авторите много свобода.

За пръв път се сблъсках с творчеството на Рейнолдс пред двадесетина години. Това беше именно сблъсък – прочетох Chasm City („Казъм сити“) от любопитство. Бивш астроном, доскоро мой колега, който успешно е прекрачил към… тъмната страна. Или може би към светлата?

Можех ли да пропусна тая книга? Не. Но още след първите стотина страници съжалих. Действието ми се стори мудно, страниците бяха пълни с излишни детайли и с многократни повторения. Сега знам по-добре и мисля, че разбирам защо е така – там се съдържа много астрономическа информация и, за да е сигурно, че масовият читател ще я разбере, има малко повече обяснения, отколкото очаквах. Тогава възнегодувах, но все пак дочетох останалите 200 с опашка страници. Най-вече от любопитство, за видя как авторът е приключил историята и дали има „подобрение“. Нямаше, поне според тогавашните ми критерии.

Години по-късно в блога на Джон Скалци стана дума за многомилионния договор, който Рейнолдс е сключил с Голанц – тогава, а може би и сега, най-голямото издателство за жанрова литература във Великобритания: десет книги, десет години, десет милиона паунда. От тая новина следваха две неща: че научната фантастика все още не умира и че може би аз пропускам нещо. Започнах в Terminal World… и никога повече не спрях. Особено ми допада, че Рейнолдс често и доста умело постава фантастиката си в исторически контекст.

Самият писател е много приятен и учтив човек. Говори тихо, премерено. Преди няколко години дори беше потенциален участник дистанционно в Булгакон-a, но се оказа, че точно тогава пътува. Дано да дойде на някой от следващите фестивали.

Препоръчвам „Мирни години“. Ако Рейнолдс е непознат за вас, но харесвате Азимов, Кларк, Бакстър или Андерсън (примерно „Тау Нула“), шансът тази книга да ви допадне е голям – тя продължава традициите на НФ класика, без да е старомодна.

Моята оценка:
История – 5,50
Герои – 6
Стил на писане – 5
Eлементи на изненада – 6
Емоционален заряд – 5
Теми за размисъл – 6
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 5,50
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 4

Обща оценка: Мн. добър (5,40)