Потапяне в Матрицата

Едва ли съм единственият, на когото му е хрумнало да си припомни старата трилогия „Матрицата“ покрай трейлъра за предстоящата нова, четвърта част от поредицата. Спомените ми от старите филми са общо взето като на всички – прекрасна първа част, ставаща втора и ужасна трета. От детството ми насам, не съм си припомнял Матриците, така че ми беше интересно не само да се подготвя за четвъртия филм, но и да проверя доколко са ми се променили вкусовете и възприятията през последните 20 години. Хванах се да напиша и ревю не само за тези, които сме били вече родени и достатъчно пораснали когато филмите излязоха, но и за по-малките, много от които може би въобще не са гледали тези три емблематични за жанра филми, а би трябвало да им обърнат внимание, нищо че са преди тяхното време.

Първият филм постепенно ни запознава с тримата главни герои и основната концепция. Нашият свят не е истински – той е Матрица – виртуална реалност, която съществува, за да занимава умовете ни, докато телата ни се използват в истинския свят за производство на ток. Тринити и Морфей се намесват в живота на Томас Андерсън (с хакерския прякор Нео), за да го събудят и да му помогнат да се осъзнае. Оказва се, че хората много отдавна са създали изкуствен интелект, който обаче се е обърнал срещу тях – машините владеят света, а последните останки от будни хора са концентрирани в един град – Зион. Неколцина смелчаци кръстосват мрачния боклучав свят с летящи кораби и влизат и излизат в Матрицата, за да търсят начини да победят поробителя. Нео пък всъщност е Избраният – този, който ще поведе човечеството към спасение от апокалиптичната му съдба.

Филмът „Матрицата“ от 1999 г. с право се смята за революционен. Не само, че концепцията и сюжетът му са интересни, увлекателни и нестандартни, но и визията му е феноменална. Показва екшън сцени на ниво, което днес вече смятаме за нормално, но тогава беше наистина смайващо. Много от днешните екшъни са вдъхновени и са се учили именно от „Матрицата“. Не че тя е фундаментално оригинална, но е огромна крачка напред в кинематографията от онези времена. На всичкото отгоре, интересният сюжет и впечатляващите визуални ефекти са подплатени сериозно с философия и теми за размисъл. Ако осъзнаем, че светът е лъжа, ще искаме ли да се събудим от нея? Ако светът е програмен код, ще съумеем ли да го подчиним на човешката си воля? Имаме ли изобщо воля, ако изборите ни са предначертани и предсказуеми?

Комбинацията от всички тези предимства дава един превъзходен и вълнуващ филм, който изглежда добре и днес, а и ще бъде запомнен като старт за нова ера в жанра.

При всичките хвалби по адрес на The Matrix, не бива да пренебрегваме и нейните недостатъци – все пак тя си има и такива. Първото, което дразни, е клишето за Избрания. В първия филм изобщо не се разбира защо Нео е избран, кой го е избрал и за какво точно. Той просто е някакъв супергерой, не много по-различен от днешните. Даже накрая и в следващите филми лети като Супермен. Второто е насилената любов – Нео и Тринити едвам са се запознали, но вече са лудо влюбени, тяхната страст преобръща света. Третият голям недостатък малко ме изненада, защото за първите два имах някакви смътни спомени, но за този бях неподготвен. Той е дървената актьорска игра. Киану Рийвс, колкото и да го харесваме днес, колкото и да го смятаме за голям актьор, в този филм е точно толкова дървен, колкото и Ивайло Захариев в „Под прикритие“. Вярно, че в известна степен ролята изисква от него да е терминатор в боевете и лишен от емоции компютърен нърд-бог, но е странно как за цял филм той не предава нито една емоция. Изглежда готино, но един ходещ картон би свършил същата работа като него. За химия между него и Кари-Ан Мос и дума не може да става. Явно в границата между ХХ и XXI век стандартите са били доста по-ниски, а и ние сме гледали с други очи на нещата, защото днес това бие на очи.

Спомените ми от втората част не са много позитивни, но все пак са ми останали няколко добри момента в паметта. Оказа се, че „Матрицата: Презареждане“ е много по-добър, отколкото го помня, в някои аспекти дори колкото първия филм, ако не и повече.

Братя Уашовски знаят, че трябва да надскочат себе си след като са създали кино история с първия филм, и си личи, че наистина са се постарали да надградят каквото могат. Във втория филм има още повече екшън, още по-зрелищен от преди. Битката с многото клонинги на агент Смит, преследването по магистралата, боевете с призрачните бодигарди са истински пиршества за очите, които не знам защо не съм оценил подобаващо навремето – явно тогава съм подхождал с нереалистично високи очаквания за още някоя революционна сцена като летящите куршуми. Факт е обаче, че такава вакханалия се вижда много рядко – сещам се единствено за „Лудия Макс: Пътят на яростта“ като пример за по-късен филм, който да надминава екшъна от „Матрицата“ и „Матрицата: Презареждане“.

Впечатлението ми, че сюжетът е по-объркан и запълнен с излишни елементи, се потвърди, но пък за сметка на това останах изненадан колко добро е въвеждането в историята. Вторият и третият филм са правени заедно и са излезли в рамките на една година, така че де факто следва да се третират като един голям филм, или пък като „Отмъстителите: Война без край“ и „Отмъстителите: Краят“. Затова и голяма част от „Презареждане“ е посветена на увод в тази по-голяма история – истинският свят ни е показан и развит много по-добре, любовта между Нео и Тринити вече е утвърдена и достоверна, дори в увода ни се подхвърлят някои подсказки за това как всичко ще завърши. Основната част от сюжета отново ни връща в Матрицата и в по-интересни елементи от нея – програми, които живеят сред хората и изглеждат като такива.

Развръзката и краят пък са направо по-добри от тези в първия филм – запознаваме се с Архитекта и с истинската същност на Избрания. Оказва се, че и в истинския свят хората не са много по-свободни и определящи сами съдбата си, отколкото в Матрицата, а машините и програмите могат да бъдат доста по-колоритни от просто бездушен код, срещу който ние, природните, да се борим. Моментът с пророчеството на Нео пък държи напрежението високо отначало докрай – наистина ли на Тринити й предстои да умре? Накрая имаме хем развръзка на развития във филма сюжет, хем отворен край за продължение.

Философията във филма си остава на високо ниво, клишето с Избрания е пооправено, макар и отново да се намесва твърде много темата за любовта, сякаш тя е нещо супер уникално, непредвидимо и недостижим блян за машините.

Недостатъците тук са раздутата история и немалкото сцени, които могат просто да бъдат изрязани (например, купонът в Зион), тотално несполучливият опит да се вкарат нови персонажи, за които да ни пука (изключение прави Ниоби, която единствена успява да се отличи от пълнежа), елементът на хаос в прогреса на сюжета. Матрицата уж беше свят, който толкова наподобява истинския, че всички ние прекарваме в него живота си в тотално неведение. Тук вече е пълен с толкова много надматрични играчи, че става недостоверен, превръща се в нещо друго. Киану Рийвс е с една идея по-малко дървен, а и тук терминаторското изражение започва да му отива. Лорънс Фишбърн пък е рязко надебелял, но това не му пречи също да доставя зрелищен екшън.

Може би мнозина са учудени да прочетат колко много ми е харесал вторият филм, но според мен си струва да му дадете и вие още един шанс, абстрахирайки се от спомени и предубеждения. Естествено, че няма как да е като първия, но все пак е доста добре като за високата си летва. Ако очаквате всяко продължение да е също толкова яко или дори по-яко от оригинала, ако си мислите, че първата Матрица може да се повтори, то отсега ще ви посъветвам направо да пропуснете четвъртата част, защото даже и да е божествена, тя пак няма да ви хареса. Модерирайте си очакванията, за да оставате с по-малко разочарования и да не пропускате да оцените все пак добрите моменти.

Е, за третия филм вече нямам какво хубаво да кажа. Вторият ми предложи много попадения, за които да се хвана и да го харесам, но третият просто тотално бледнее в сравнение с другите два. Елементи от „Матрицата“ има само в началото му, и то пак хаотични, недотам адекватни и като цяло ялови, а във втората и третата третина вече няма нищо. Около час е посветен на битката за Зион, а тя се води от третостепенни персонажи, за които грам не ни пука. В екшъна там няма нищо впечатляващо, заради което да си струва да му се отдели толкова много време. Пак е красив, но е празен и твърде компютърно-генериран. И нищо не се случва по време на тази битка.

Краят пък… помня, че навремето бях страшно разочарован от него. Сега го разбирам по-добре, осъзнавам защо Уашовски са го направили така, както и че не са имали много други посоки, в които да поемат – това омекотява удара, но все пак краят си е тъп. Завръща се и проблемът с прекалената божественост и недосегаемост на Нео, философията се срива (оказва се, че Уашовски нарочно са искали да омешат истинския и виртуалния свят, следвайки идеите за хиперреалност на Бодрияр, но това е тъпа идея за филм поначало, противоречи на оригиналния замисъл, а и е реализирана зле), няма и помен от опитите за надграждане във всички аспекти и революционни визии (с изключение на нелошата финална битка в дъжда).

Може би филмът щеше да бъде по-сполучлив, ако беше орязал значителна част от битката за Зион и беше вкарал някой основен персонаж в нея, за да увеличи залога й – например Морфей, който този филм само си седи и се вози по корабите. Определено имаше нужда да прекара повече време в Матрицата – включително, за да видим по-подробно и постепенно как Смит я унищожава и превръща цялото човечество в клонинги на себе си. Вместо да се прозяваме на сцените с безименния фен на Нео, съпругата на новия пилот, скитаща из каналите на Зион, или някакъв лаещ заповеди героичен генерал, появил се в нищото и отишъл пак там, можехме да видим един епичен сблъсък между агент Смит от една страна, и Меровингия и Персефона от друга – така и Моника Белучи щеше да има какво да прави, и финалът щеше да бъде по-добре подготвен, за да разберем защо машинния свят не може да се справи с вируса на Смит и има нужда от Нео. А и унищожаването на Матрицата, нашия свят, макар и неистински, щеше да има повече емоционална тежест за нас, отколкото някакъв град под земята, където хората живеят като плъхове и се кланят на Нео като някакви малоумни сектанти.

Какво да кажем общо за трилогията като заключение? 20 години по-късно музиката, концепцията, екшънът, зрелищата си остават топ. Може за повечето хора качеството да намалява с всеки следващ филм (и това със сигурност е вярно за третия), но е факт, че десетилетия по-късно „Матрицата“ продължава да е пример и крайъгълен камък в историята на фантастиката и киното въобще. И със сигурност не можем да обвиним Уашовски, че са искали само да направят някой лев отгоре със следващите два филма – опитали са се да направят нещо хубаво, просто не им се е получило съвсем.

Цялата трилогия може да се гледа легално в Netflix.

Що се отнася до четвъртия филм – Лана Уашовски е обещала той да е по-различен като визия и идея от трилогията, а и самата тя не е имала друг голям хит („Осмо чувство“, „Облачен атлас“ и „Пътят на Юпитер“ намериха своите фенове, но не станаха блокбъстъри), така че не очаквайте твърде много от Matrix: Resurrections. Единствено стискаме палци четвъртият филм да е по-добър от третия, което не е трудно постижимо. Ако е хубав поне наполовина, колкото първия или поне втория, то ние ще бъдем доволни. Това е реалистичното, на което можем да се надяваме. И, ако се съди по трейлъра, имаме основания да го очакваме.