Приключения, любов и дипломация

Ревю на „Половин свят”, книга втора от трилогията „Разбито море” на Джо Абъркромби и издателство „Колибри“

След дълга пауза се връщам към тази трилогия на Абъркромби, към която имах смесени, но като цяло положителни чувства.

Първата книга от трилогията, „Полукрал”, представи света на Разбитото море – странна постапокалиптична реалност (нещо, което ще коментирам по-късно), в която хората живеят като през Средновековието. Малките кралства са управлявани от един Върховен крал, а владетелите са напътствани от пастори (по-скоро политически фигури, отколкото религиозни). Според легендите, този свят някога е принадлежал на елфи, които владеели могъща магия, но злоупотребили с нея и „разкъсали Бог”. От „елфите” вече са останали само впечатляващи, но зловредни (вероятно радиоактивни) руини, както и някои много интересни реликви, чиято употреба по принцип е табу.

Централно действащо лице в първата книга е принцът на кралство Гетланд – Ярви – недъгав (има недоразвита ръка), но умен и манипулативен. Ярви се отказва от правото да стане крал, като избира вместо това да стане пастор (и да направлява действията на краля си и съдбата на света – роля по принцип запазена за злите везири). По време на приключенията си в „Полукрал”, той успява да открие своят отдавна изчезнал чичо, който заема полагащото му се място на престола и се жени за майката на Ярви, кралица Лейтлин. Освен това, Ярви дава клетва да отмъсти за смъртта на баща си, нещо, което го прави таен враг на Върховния крал и неговия пастор – баба Вексен („баба” в случая е титла, показваща, че жената е най-главният от всички пастори – нещо като Папата).

„Половин свят” продължава историята на кралство Гетланд и познатите ни персонажи, но фокусът е изместен – главните герои са нови, което не само променя перспективата и прави сюжета по-разчупен, ами придава на книгата специфичен чар.

Интересна илюстрация, изобразяваща Трън Бату (на преден план) и от ляво на дясно – Бранд, Скифър и Ярви.

За разлика от Ярви, който има някои сериозни личностни недостатъци, двамата нови протагонисти – Бранд и Трън, са грубовати, но приятни, онеправдани и изключително подходящи за главни герои на младежки приключенски роман. Трън Бату е млада жена, която през целия си живот е мечтала да стане войн на Гетланд, но е дискриминирана заради пола си, а Бранд (който има същата цел) е беден младеж, чийто мечти са разбити, защото е послушал съвестта си. Пастор Ярви изиграва положителна роля в живота на двамата, като ги прави част от екипажа на своя кораб и ги повежда на трудна дипломатическа мисия при Императрицата на Юга. По всичко изглежда, че между крал Удил (чичото на Ярви и крал на Гетланд) и Върховния крал се заформя война, затова Ярви трябва да намери съюзници. Корабът преминава през половината свят, героите виждат непознати и екзотични земи, сблъскват се с различни опасности, а междувременно грубата и непохватна Трън е обучавана от „вещицата” Скифър, докато не се превръща в (почти) непобедим войн.

Половината от главите в романа са посветени на Трън и предават нейните възприятия, а другата половина – на Бранд. Така читателите имат възможност не само да проследят случващото се през техните очи, но и развитието на чувствата им един към друг.

В сюжета се появяват много персонажи с относително малка роля, някои от тях също са познати лица от първата книга. Тяхното участие е почти декоративно, но е приятно да видим, че те не са забравени, а също и че връзките помежду им търпят развитие.

Как трябва да си представяме „елфическите“ руини от трилогията 🙂

„Половин свят” е много добре структурирано младежко фентъзи. Абъркромби балансира съвършено приключенията, романсът между главните герои и политическият аспект. Зараждащата се любов между Трън и Бранд е предадена в развитие по достоверен и въздействащ начин. Те не са стандартната двойка – той е миролюбив и кротък, въпреки голямата си физическа сила, докато тя е войнствена и агресивна. Въпреки това, отношенията им се развиват естествено, претърпяват някои сериозни турболенции (основно заради лоша комуникация) и крайният резултат е една приятна романтична история, която не е обременена с типичните за жанра клишета.

Трън Бату е силна млада жена в буквалния смисъл. Понякога тя е неуверена и изплашена, но не го показва; битката е в кръвта й и, за разлика от Бранд и други персонажи, тя няма никакъв проблем с това да избива враговете, които я атакуват, и не губи време да ги оплаква. (Интересно е, че много западни писатели, включително Абъркромби, като че ли мислят, че това е нещо лошо, но това е отделна тема…).

От своя страна, Бранд първоначално мисли, че иска да бъде войн, но постепенно осъзнава, че това занимание не е подходящо за него. Той е човек който трудно облича мислите си в думи (и това става причина за неразбирателството между него и Трън), но не е глупав, дори напротив. Неговото мото е „да стои в светлината” – т.е. винаги да постъпва правилно и да върши добро; това го превръща в противоположност на Ярви, който стои на сянка и винаги избира по-малкото зло.

Джо Абъркромби

Като стана дума за Ярви, тази книга го представя в по-добра светлина (тези, които са чели цялата трилогия знаят, че това е временно, но няма да изпреварвам събитията). Той спасява Трън, помага на Бранд и прави всичко, за да помогне на страната си. Единственото, което оставя горчив привкус, е неговата постъпка спрямо крал Удил (която няма да разкрия, защото ревюто не съдържа спойлери), но и за нея може да се приеме, че има за цел да спаси живота на краля…

Ярви не гледа сериозно на пасторската си клетва, за разлика от клетвата да отмъсти на убийците на баща си и по-специално – на Върховния крал и слугите му. Явно е, че Абъркромби възприема религията само като сбор от суеверия и средство за политическа манипулация и пасторите от света на Разбитото море са отражение на това му виждане.

Немалка роля има Скифър, която обучава Трън в изкуството да се бие, но не и в тайните познания на „елфите” и техните оръжия.

Всъщност, именно светът на ”елфите”, техните реликви и оръжия са единственият фентъзи елемент в трилогията и е спорно доколко изобщо те могат да се нарекат фентъзи.

Книгите разкриват малко по малко какво точно са били елфите. В ревюто но „Полукрал” предположих, че става дума за по-напреднала технически цивилизация (естествено човешка, а не елфическа), а техните руини са вредни, защото излъчват радиация. Втората част не само потвърди подозрението ми, а и доста настоятелно намеква, че става дума именно за нашата разрушена цивилизация. Според Ярви елфите са изчезнали преди хиляди години, което означава, че действието в трилогията е разположено в далечно постапокалиптично бъдеще. Това са интересни детайли, които придават определен тип екзотика на ситуацията. Идеята на Абъркромби не е нещо невиждано (в момента се сещам за „Шанара”, но има и много други творби, в които може да срещнем нещо подобно), освен това служи по-скоро като фон на събитията, отколкото някакво разкритие или обрат. При евентуална екранизация това са неща, които биха били очевидни от самото начало.

Романът съдържа много впечатляващи битки, сред които и спиращ дъха финален двубой (с неочакван край).

Стилът на автора не е идеален – според мен се прекалява с акцентирането върху сакатата ръка на Ярви, глуповатото изражение на Бранд и други подобни детайли (в един момент си мислех да започна да броя колко пъти ще се повторят тези неща…). Въпреки това, книгата е завладяваща и се чете бързо. Изпълнена е с емоционални моменти, а героите са достатъчно симпатични, за да накарат читателите да съпреживеят техните приключения и страдания. Дори страничните персонажи с малко участие, като войните гребци Досдувой, Фрор, Одда, практичната Сафрит и нейният любознателен син Кол, сестрата на Бранд – Рин, са представени по такъв начин, че читателите да се почувстват ангажирани със съдбата им и да им симпатизират.

Битките са едно от нещата, към които нямам забележки – като се започне от обучението на Трън и се стигне до финалния двубой, те са описани правдоподобно, детайлно и завладяващо.

Финалът на „Половин свят” е относително отворен, тъй като историята все още не е приключила, но дава достатъчно добър завършек на приключението на Бранд и Трън. Всеки от персонажите получава своя щастлив (временен) край, а конфликтът между крал Удил, кралица Лейтлин и – от друга страна – Върховният крал и баба Вексен, тепърва се разгаря.

Моята оценка:

История – 6
Герои – 6
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 5
Емоционален заряд – 6
Теми за размисъл – 5
Фантастични елементи – 5
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 6

Общ успех: Отличен (5,60)

1 коментар

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |  

abv

Трилогията за “Червената кралица“ е по добра.И е “безплатна“ 😉