Силата на човешкото въображение облагородява света

„Картата на небето” е вторият роман на Феликс Палма, който може да се чете и самостоятелно, и като втора част от поредица, чието начало е поставено от „Картата на времето” (издадена на български от „Изток-Запад” през 2011г.). Както в първата си книга, така и тук, Палма преплита реалност и измислица, размесва сред действащите лица исторически личности и основава сюжета на емблематична творба на Хърбърт Уелс – в случая – „Война на Световете”. Резултатът е любопитен и забавен фантастичен роман, с елементи на хорър, който си заслужава да се прочете, но за съжаление не е на нивото на предшественика си. Докато „Картата на времето” има много оригинална сюжетна схема, забавни и неочаквани обрати и дори носи определен привкус на бъдеща класика, „Картата на небето” има висока развлекателна стойност, съдържа същия красив и изключително описателен стил на писане на Феликс Палма, но не може да се похвали с много повече.

Началото на историята ни отвежда в 1898г. Прочутият писател Хърбърт Уелс наскоро е издал поредния си успешен роман, в който се разказва за зли марсианци, превземащи Земята. Писателят е описан точно такъв, какъвто го помним от „Картата на времето” – добросърдечен и интелигентен, но често слабохарактерен и сприхав интелектуалец, който трудно понася последствията от известността си. След сблъсъка му с наглия шарлатанин Гилиъм Мъри, Уелс „се радва” на вниманието на нов супер-фен – Гарет П. Сървис. Вдъхновен от „Война на Световете”, Сървис издава собствено продължение – „Едисон покорява Марс” (съвсем реална книга, между другото) и тъй като, уви, няма закон, който да забранява фенфикшъна, Уелс е принуден да понесе мълчаливо оскверняването на труда си.

Но наглият Сървис стига по-далече – настоява да се сприятели с Уелс и го кани на вечеря, на която двамата за първи път ще имат възможност да разговарят лице в лице. Първоначалното намерение на засегнатия класик е да излее яда и възмущението си върху своя почитател, но след горчивия опит с Мъри, и след като се оказва, че Сървис е безобиден човечец, който копнее да му се хареса, Уелс се задоволява с това да сподели няколко бири и приятелски разговор с „колегата” си. Докато двамата обсъждат книгите си, марсианците и възможността да има разумен живот на други планети, Сървис ненадейно разкрива, че не само вярва в летящи чинии и космически пришълци, ами и е виждал останки (от чиния и от пришълец) с очите си. Той споделя, че преди години е попаднал в тайна стая (или по-скоро склад), намираща се в Лондонския Природонаучен музей, където се съхраняват всякакви необичайни артефакти, сред които и катастрофирал космически кораб и мъртъв „марсианец”.

Подпийналият Уелс не му вярва, но се съгласява да го придружи до музея, за да види с очите си чудното хранилище, от което Сървис има ключ. Двамата се промъкват в сградата и, за изненада на Хърбърт Уелс, всичко се оказва истина – редом с други чудеса, в тайната стая е изложен подобен на чинел или чиния космически кораб, а близо до него – в нещо като саркофаг, лежи въпросният „марсианец” (който, както ще узнаем, не е от Марс, но наистина е зъл извънземен). Една капка кръв от Уелс, чиято ръка е порязана, води до неочаквани събития, които се развиват часове, след като двамата писатели са си тръгнали. А именно – кръвта, попаднала върху „марсианеца”, го изважда от летаргията, в която е изпаднал от десетилетия, и не само това – става причина той да промени оригиналния си външен вид и да се превърне в двойник на Уелс. Веднъж дошъл на себе си, извънземният се заема с осъществяването на своята мисия. Защото, в действителност той не е просто случайно катастрофирал междузвезден пътешественик, а Пратеник на напреднала, но зловредна цивилизация. Неговата задача е да се свърже с първопроходците (извънземни, които живеят на Земята от стотици години, маскирани като човеци) и заедно да подготвят планетата за пристигането на останалите от расата им.

За да избегна спойлерите, няма да издавам много повече от сюжета. Ще добавя само това, че както в първата част от трилогията, така и тук, повествованието е разделено на три части, всяка от които е до известна степен самостоятелна, а трите заедно изграждат по-мащабна история. Първата от тях ни отвежда в Антарктида, тридесет години преди гореописаните събития, където злочестият екипаж на един заседнал в ледовете кораб става свидетел на пристигането (или по-скоро катастрофирането) на Пратеника. Лесно е да се отгатне какво се случва, когато имаме скована от лед пустош и убийствено настроен извънземен пришълец, който може да приема формата на всеки човек след като абсорбира кръвта му…

Втората част ни връща в края на деветнадесети век, но не при Уелс, а – изненадващо – при стария му познайник Гилиъм Мъри, който е променен и влюбен до уши. За съжаление, любимата жена има специално изискване към него, което той трябва да изпълни, за да спечели сърцето й; изискване, което ще доведе до някои интересни съвпадения и недоразумения.

Третата част е изключително различна по тон от останалите, защото представя целия ужас, който изживява човечеството, стъпкано от извънземните нашественици.

Персонажите, както споменах, включват измислени герои и реални исторически личности, някои от които много известни, други не чак толкова – сред тях са Уелс, разбира се, Едгар Алън По, Джеремая Рейнолдс (издател и изследовател, който поддържал теорията за кухата Земя), споменатия в началото Сървис и др.
Образът на Уелс е общо взето същият, какъвто е описан и в „Картата на времето”. Изглежда, Палма се е старал да се придържа към историческата реалност, с едно важно изменение (което не е изненада за челите първата част) – Хърбърт Уелс притежава специална способност – а именно – да пътува във времето. Той може да прави това не със странна машина, като описаната в книгата му, а чрез специален механизъм, заключен в ума му, който се задейства при екстремни обстоятелства и го отпраща години/дни/часове/минути напред или назад във времето. Поради пространствено-времеви парадокс, самият Уелс не подозира за тази си способност и, естествено, не може да я контролира.

Гилиъм Мъри, както помним, е предприемач, основал фирма за пътуване във времето. На теория, клиентите му се возят в специален трамвай – Хронотилус, който ги отвежда в съдбовната 2000-на година. Там те имат възможност да наблюдават битка за съдбата на човечеството между храбрия капитан Шакълтън и царя на автоматите (зли машини, които поробили хората и разрушили човешката цивилизация). На практика – всичко е измама, а великата битка се води не в бъдещето, а в специално декориран салон, който изглежда като потънал в руини Лондон. Въпреки, че цялата театрална постановка е смехотворна, единственият, който осъзнава измамата, е Хърбърт Уелс, който, поради различни причини, не може да изобличи Мъри.

След като натрупва милиони от фирмата за пътешествия във времето, Мъри инсценира смъртта си и под фалшива самоличност заживява в Америка.
Изглежда, фалшивата смърт и новото име са оказали чудно влияние върху личността му, тъй като той е почти неразпознаваем. Вместо грубия и заплашителен шарлатанин от „Картата на времето”, Палма сблъсква читателите си с един нов Мъри. Да, той също е груб и натрапчив, но и благороден по своему, добронамерен и дори понякога – чаровен. Ясно е, че силата на любовта действа благотворно на човешката душа, но чак такава промяна ми изглежда недостоверна. Въпреки това, признавам, че сюжетната линия, посветена на Мъри и скептичната му любима Ема, е най-интересна и динамична, а моментите, споделени от двамата са най-емоционалните в романа и безспорно – красиво пресъздадени от автора.

Освен Мъри, историята ни среща и с други персонажи, взели участие в първата книга. Сред тях е упоменатият „капитан Шакълтън”, който може и да не е никакъв герой от бъдещето, но наистина е смел и способен на подвизи млад мъж. Присъства и Чарлс Уинслоу – млад светски лъв, братовчед на един от основните персонажи в „Картата на времето”.

Освен старите, има и някои нови лица, на които си струва да се отдели внимание – на първо място сред тях е Ема Харлоу – красива американска наследница, която е разочарована от света като цяло и въпреки че има всичко, което човек би могъл да иска, никога не се е чувствала щастлива. Основният проблем, в който се корени постоянно лошото настроение на Ема, е това, че заобикалящият свят, с всичките му проблеми и несъвършенства, й изглежда прекалено сив, банален и прекалено различен от света, който децата създават във въображението си. Ема не допуска никого до сърцето си, а най-малко пламенния, но грубоват и невзрачен ухажор Монтгомъри Гилмор (чието истинско име е Гилиъм Мъри).

Единственият мъж, който изглежда привлекателен за Ема, е собственият й отдавна починал дядо – Ричард Адамс Лок (реално съществувала личност). Той буди възхищението й с това, че навремето е постигнал нещо невероятно – накарал цяла Америка да мечтае, да повярва в невъзможното, с което извадил хората от оковите на безинтересната реалност. Естествено, Мъри, със своите пътувания до 2000-ната година е постигнал нещо много подобно, но Ема няма как да знае това. Другото, с което Лок печели възхищението на Ема, е една красива детинска рисунка, създадена от него за собствената му дъщеря (и нейна баба) – карта на небето, която представя идеализирана и безобидна версия на заобикалящия Земята Космос. Пораствайки, Ема осъзнава колко рязко действителността се отличава от мечтите, а това я наранява много по-дълбоко, отколкото тя самата е готова да признае пред себе си.

Друг запомнящ се персонаж е странният агент Корнилиъс Клейтън. Той е агент от специален отдел на Скотланд Ярд (специален в смисъл, че се занимава с досиета Х) и представлява нахакан млад мъж с мистериозно излъчване и една изкуствена ръка. Агентът е съобразителен, смел и жертвоготовен, но и дразнещ и самодоволен, и страда от забележително заболяване – склонност да припада за по няколко часа, когато обстановката стане напечена. Като се има предвид, че той работи във въпросния отдел от десетина години, вероятно можем да приемем, че агент Клейтън е надарен и с необикновен късмет. Този персонаж има потенциал да бъде интересен, но за съжаление е засенчен от останалите и недобре развит – мога само да предполагам, че Палма ще го използва много повече в някоя от следващите си книги.

Темите за размисъл в „Картата на небето” са разнообразни – варират между по-тривиални неща, като многократно обсъжданата тема дали съществуват извънземни цивилизации, способни да пътуват из Космоса – и ако да, дали наистина бихме искали да ги срещнем? Няма ли това да ни постави в положението на беззащитни туземци, които ще бъдат безжалостно прегазени от колонизаторите?

Поставен е и много по-философският въпрос за стойността на човешкото въображение и силата на мечтите. От една страна – мечтите не могат да ни спасят от грубата реалност – следователно, дали изобщо имат някаква стойност? От друга – без тях човек губи желанието си за живот и способността да се наслаждава на живота – в такъв случай – има ли нещо по-ценно от тях? Дали това да накараш някого да мечтае, да му вдъхнеш надежда, дори да е за сметка на лъжа, всъщност не е ли благородно дело?

Темата за любовта – за истинската, дълбока и вечна любов е разгледана и тук, както и в „Картата на времето”. Вижданията на Палма по въпроса са представени изключително въздействащо.

Едно от големите предимства на творбата, според мен, е оригиналният стил на писане на автора. Феликс Палма е склонен към дълги лирични отклонения (в един случай имаме ретроспекция в ретроспекция), които понякога са малко скучни, но спомагат за това читателят да навлезе навътре в историята и да почувства истинска близост с героите – дори с тези от тях, които няма да имат голяма роля в сюжета. Изразните средства, използвани от писателя, са майсторски подбрани и благодарение на тях определени моменти са изключително запомнящи се и разчувстващи. Именно безспорният талант на Палма смекчава донякъде неприятното ми впечатление от третата част и финала на романа. Първите две части могат да бъдат упрекнати най-вече за това, че напомнят поне за десетина други произведения с подобен сюжет – знам, че ефектът е търсен и има много препратки към известни книги и филми, но може да се каже, че авторът малко е попрекалил… Въпреки това, тези две части от романа са интересни, забавни и се четат лесно. За разлика от тях, третата част е до известна степен неприятна – не само заради ужаса, който тук достига кулминацията си, но и заради някои волности, които авторът си е позволил. Най-съществената сред тях е една промяна, свързана с умението на Уелс да пътува във времето, която не мога да издам (заради спойлери), но която направо пренаписва определени факти, които знаем от „Картата на времето“ и помрачава ефекта от иначе красивия финал.

Все пак, не мога да отрека, че качествата на „Картата на небето“ превишават недостатъците на книгата. Склонна съм да гласувам доверие на Феликс Палма и очаквам с интерес последната част от поредицата – „Картата на хаоса”, в която писателят отново отдава почит на емблематичен роман на Уелс, а именно – „Невидимия”.

Моята оценка:
История – 4
Герои – 5
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 5
Теми за размисъл – 6
Емоционален заряд – 6
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 4
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Много добър (5.30)