Струва ли си безсмъртието?

Романът „Линията на бляновете” е част от трилогия, чието действие се развива в далечното бъдеще. Хората отдавна не живеят само на една планета и имат конкуренция в лицето на няколко разумни раси, които се борят за надмощие.

Някои елементи на тази творба, както и фактът, че е един от ранните романи на Сергей Лукяненко, ми напомнят за друга негова космическа опера, на която писах ревю неотдавна  – „Лордът от планетата Земя”, но въпреки приликите, тези творби са много различни по дух. „Линията на бляновете” е по-мрачна, изпълнена с брутални сцени, с доста по-предизвикателен тон изследва познати на научната фантастика теми като безсмъртието и произтичащите от него усложнения, клонирането, сблъсъка на различни цивилизации и баланса на силите във време на назряващ военен конфликт.

Още в самото начало на сюжета читателите разбират, че вселената на романа е жестока и несправедлива към беззащитните и, ако човек не е изключително бдителен, може лесно да намери смъртта си. Главният герой – бодигардът/наемник Кей в момент на невнимание е предизвикал смъртта на малко момиче и за да му отмъсти (без да се интересува от това, че случката е злополука), тринадесетгодишният брат на момичето на свой ред убива Кей. Това, естествено, е само началото на историята за злополучния наемник, тъй като в този странен свят на бъдещето смъртта не е окончателен край – поне за тези, които имат много пари. Съществува технология, наречена аТан, и когато човек си купи правото да изживее още един живот, той се възражда в ново тяло (което може да бъде по-младо – зависи кога клиентът за последен път се е подложил на снемане на матрица – болезнена процедура, необходима за изграждането му наново).

Технологията, необходима, за да се осъществи това чудотворно възкресение, принадлежи на един единствен човек – Къртис Ван Къртис, и само неговата компания (наречена „аТан”) го предлага. Това, разбира се, е трън в очите на мнозина и най-вече на императора, който стои начело на човешката империя. Атанът е скъп и задължително се плаща лично и предварително – ако човек поради някаква причина не го плати през настоящия си живот, смъртта му е окончателна. Кей не е успял да плати през поредния си живот, но въпреки това е възкресен – това е само една от серията изненади, които го очакват. Оказва се, че самият Ван Къртис го е възкресил, за да го наеме за тайна мисия – да отведе сина му Артур до планетата Граал. На пръв поглед мисията не е нещо особено, но богаташът (и съответно – неговият единствен наследник) е мишена за твърде много хора и същества. Императорът и неговите подчинени са само една от големите заплахи, които препречват пътя към крайната цел.  Наградата, която Кей ще получи в случай, че приеме и изпълни мисията, е вечен аТан. Наказанието – ако предаде Ван Къртис – вечни мъки (неговият работодател „обещава” да го възкресява отново и отново в своя собствена тъмница, където Кей ще бъде подложен на непоносими и безкрайни мъчения).

Кей, разбира се, приема задачата и скоро двамата с 12-годишния (поне в биологичен смисъл) Артур, поемат на път. Още в самото начало става ясно, че в мисията на Кей има множество неизвестни. Двамата трябва да преминат през ужасни препятствия и да се сблъскат с очаквани и неочаквани врагове, а краят на пътя сам по себе си е мистерия. Кей си задава все повече въпроси – какво толкова има на планетата Граал, че да си струват всички преживени опасности; от къде Ван Къртис е придобил технологията, необходима за осъществяването на аТан и кой всъщност е Артур?

Сюжетът среща читателите с разнообразни раси, сред които разумните (и подвижни) каменни монолити – силикоидите, подобните на мечки бурлати, киборгизираните хуманоидни влечуги – мелконците и други, които ще премълча, заради спойлерите. Постепенно става ясно, че в не чак толкова далечното минало (от гледна точка на персонажите), човечеството е било в състояние на война с повечето от тях и въпреки, че впоследствие хората победили, напрежението между различните видове продължава да съществува, а мирът е крехък.

Препратките към легендите за крал Артур са очевидни и много – на първо място тук спадат имената на двамата главни герои – Артур и Кей (синът на осиновителя на крал Артур – т.е. неговият по-голям „брат”, се нарича Кей), планетата Граал, към края на историята се появява и оръжие, чието име е взаимствано от меча Екскалибур. Самият Кей е наясно с тези аналогии и ги споменава не веднъж в разговорите си с малкия Артур. Той обаче, сравнява Къртис Ван Къртис с крал (ако следваме легендата – с Утер Пендрагон), но честно казано, предвид възможностите и изменчивата му природа, Къртис по-скоро напомня за Мерлин. Темата за поклонението и търсенето на Бог също е взета от легендите за рицарите на Кръглата маса.

Главните герои са човечни и симпатични, освен това са сложни личности, които не могат да бъдат наречени само добри или само зли, а това ги прави интересни. Затова пък злодеите са донякъде еднопланови – особено Изабела Кал, най-настървената сред тях. Те са хора (или по-точно казано същества), без право на изкупление; пионки на системата, които се интересуват само от собственото си облагодетелстване и не се спират пред нищо – дори когато трябва да измъчват почти до смърт дете, за да постигнат целите си.

Самата Изабела е извратена, леко побъркана и в хода на историята деградира все повече и повече. Не е ясно дали тя и останалите, които имат поведение, подобно на нейното, са били такива от самото начало, или са били покварени от възможността за прекалено дълъг живот. Но по-скоро първото е вярно.

Кей е способен, смел, упорит, но и разумен. Той е човек с травмиращо минало, което е повлияло в огромна степен върху формирането на личността му. В него има заложена определена трагичност – усещане, че каквато и победа да постигне, накрая нещо ще се обърка и триумфът му ще бъде помрачен. Тук трябва да се отбележи един недостатък на романа – въпреки че Кей е симпатичен и сложен персонаж, нещо в описанието му не е наред и, според мен, се дължи на лошо планиране от страна на автора. А именно – историите от миналото на Кей постепенно се променят и стават все по-трудни за асимилиране. Самият той първоначално е представен като обикновен, но отличен професионалист, докато към края е почти свръхчовек. Преходът при представянето на миналото му не е достатъчно плавен, което ме кара да се съмнявам, че Лукяненко е променил намеренията си за това какъв да бъде персонажът, докато е пишел книгата.

Малкият Артур, който е с няколко години по-голям от възрастта на тялото си (тъй като матрицата за аТан-а му е била снета, когато е бил на дванадесет години), също е трагичен персонаж. Неговото съществуване е посветено на една цел – да стигне до Граал, а това му е коствало и продължава да му коства много болки и страдания. Въпреки че разполага с вечен аТан, Артур се ужасява от смъртта, тъй като я е преживявал неведнъж. Макар, че постепенно той се сприятелява с Кей и между двамата се заражда близост, у него се усеща и определена студенина, решимост да изпълни целите си, без да позволи на някой друг да му влияе. Някои от действията и решенията на Артур изглеждат объркващи, но това може би се дължи най-вече на факта, че Кей не разбира достатъчно добре момчето и не е сигурен как се чувства по отношение на него.

На по-късен етап в историята се появява и 13-годишният Томи – момчето, което в началото на книгата убива Кей. Не мога да го коментирам много, тъй като е спойлер, но макар и да има малко участие в сюжета, на него е отделено достатъчно внимание, за да може читателите да изпитат симпатия към него.

Останалите персонажи – някои от които симпатични, като загадъчната Хенриета и смелата тийнейджърка Рашел, други – неприятни в различна степен слуги на императора, имат малко участие и са представени повърхностно, но достатъчно добре, за да изиграят ролята си в сюжета, без да се усещат като бездушни пионки.

Темите на романа бяха споменати бегло в началото на ревюто: На пръв поглед доминира темата за безсмъртието – в какво то би превърнало обществото – не особено оригинална, но все пак интересна тема за размисъл. До какво би довело едно разделяне на обществото на хора, които могат да си позволят безсмъртие и на такива, които не могат? Фактът, че нещо такова може да се купи, обезценява живота и превръща новоформиралата се класа от безсмъртни в извратени и студени хора, за които животът няма стойност.

Това води до нов въпрос – има ли изобщо стойност човешкият живот? Особено след като разумните същества живеят във вулгарен свят, раздиран от насилие и войни? Има ли смисъл?

Под всичко това прозира най-значимата тема – за търсенето на Бог. Какво всъщност е Бог – нещо/някой всесилен – който и да е, отговарящ на това условие? И дали накрая само достойните получават награда, след като извървят пътя до него, или „Бог” избира любимците си по свои собствени, неясни критерии?

На финала на „Линията на бляновете”, за съжаление се крие вторият недостатък на романа. Но не защото завършекът на книгата не е интересен – напротив, той е такъв. Всеки от значимите персонажи получава нужното внимание, а последните им действия определят съдбите им. Въпреки това, финалът  изглежда недовършен, а някои неща в него са нелогични. Може би това ще бъде поправено в продължението на романа, но това е нещо, което ще разбера след като го прочета.

Моята оценка:

История – 6
Герои – 6
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 5
Емоционален заряд – 6
Теми за размисъл – 6
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Отличен (5,70)