Ужаси и зловредно любопитство в Задните стаи

Тази година изписах доста негативни ревюта за различните хоръри, наводнили кината. Чак започнах да се чудя да не би да съм в депресия или да съм се превърнал в сърдит чичка, критикуващ всичко. Е, след Backrooms вече знам – всичко си ми е наред. Просто хубавите филми с идея и внимание към детайла са рядкост. Ако не стана ясно – класирам Backrooms сред тях! Трябваше да се появи той и да изпъкне, за да се успокоя, че не хейтя останалите напразно.

Това ревю е в три части. Първата е отзив без никакви спойлери и можете да я четете спокойно. Във втората разглеждам историята на този феномен Backrooms, защото тя далеч не започва с този филм. А в третата предлагам своя интерпретация на това какво се случва в сюжета, без да претендирам за вярност и изчерпателност – тя е само за вече гледали.

Първа част: Хвалебствен отзив

Уау! Отдавна не съм попадал на качествен mindfuck. На чист хорър без смешки и лигавщини. На филм, който показва, вместо да приказва. Backrooms задмина очакванията ми.

Брандиран е като ужаси, но е повече мистерия. Какво са задните стаи? Какво се крие зад следващия ъгъл? Как работи това различно измерение? Дадени са достатъчно отговори, за да придобие сюжетът смисъл и емоционален заряд, но и много елементи остават отворени за интерпретация.

Личи си, че бюджетът не е голям (проверих – дават го малко под 10 милиона долара, което за Холивуд е скромно и вече се очаква да гарантира баснословни печалби на студиото и създателите, а с това и по-скъпа втора част). Има някои по-мудни и разтегнати моменти, както и такива, които остават твърде недообяснени. Историята не е особено богата откъм събития. Главните герои и актьори не са особено харизматични, което пречи на все пак съществуващия драматичен заряд. Въпреки че като цяло са адекватни и похвално любопитни, не са имунизирани срещу дразнещи решения. Общо взето това са негативите, за които се сещам. Не че са малко, даже в други филми биха били достатъчно, за да ме обърнат в хейтър. Но тук определено могат да бъдат простени.

Личи си, че е вложено много старание в проекта. Режисурата е на ниво. Операторът проявява инициатива да направи интересни кадри от привидно банални моменти. Сценарият е изпипал героите и ги е обвързал с концепцията по професионален начин. Дългите изследвания на задните стаи са учудващо интересни и приковаващи вниманието, дори когато в тях цели минути не се случва нищо. Темпото и изграждането на напрежение са се получили много добре – започват доста бавно, но постепенно се усилват и стигат до кресчендо. От самото начало се загатват някои елементи, които не просто ще са важни в края, но и пръсват малко разнообразие и динамика между задължителните сцени за установяване на главните герои. Самите задни стаи са много интересни, декорите им са добре изградени и почти не си личи кое е истинско, кое е компютърно генерирано, дори що се отнася до чудовището. Звуковото оформление е чудесно и много добре допълва създаденото напрежение – на моменти не ми ставаше ясно странен саундтрак ли слушам, или звук от нещо изродско, което дебне зад ъгъла. След филма останах впечатлен и, вместо да го забравя, да ям и да си продължа деня, обмислях доста време как да си обясня концепцията му.

Ако киното ви е твърде скъпо, ще ви разбера да го изчакате за гледане вкъщи – няма кой знае какви зрелища, които да ви задължават за голям екран. А и все пак има някакъв риск – не мога да обещая, че ще се хареса на всички. Но все пак го препоръчвам горещо за гледане – недостатъците му са свръхкомпенсирани от идеята и вложените в нея труд и сърце на екипа.

Втора част: История на Backrooms

Ако сте фенове на Backrooms, ще сте запознати с това по-добре от мен. Но пък ако не знаете за какво става дума, прочетете и тази част – тя е по-впечатляваща и от филма. Не ви трябва, за да го разберете, но пък е интересна. Самият факт, че бях вдъхновен да задълбая и да проуча дотолкова, е поредното доказателство, че лентата ми е повлияла.

Цялата работа започва във форум за картинки през 2019 г. Там един от потребителите създава тема за „причиняващи дискомфорт изображения, при които нещо не изглежда наред“. Участниците пускат много такива, едно от които е снимка на голяма и грозна стая със захабени жълти тапети, стар мокет и гадно осветление. Тя стои известно време незабелязана, след което под нея се появява коментар – „Ако не внимаваш и изпаднеш от реалността на грешните места, ще се озовеш в Backrooms, където няма нищо освен миризма на стар влажен мокет, лудостта на монотонното жълто, безкрайния фонов шум на флуоресцентни лампи, бръмчащи на максимална мощност, и около шестстотин милиона квадратни мили произволно разпределени празни стаи, в които да бъдеш приклещен. Господ да ти е на помощ, ако чуеш нещо да броди наблизо, защото то със сигурност вече те е чуло.“

Тези две изречения, написани почти на шега, вдъхновяват цял куп крийпипасти – истории за Задните стаи, разпространяващи се из интернет. Редица ентусиасти създават свои разкази и сюжети, развива се цяла вселена с правила и фолклор. Появяват се дори игри (създателят на една такава е с топ-коментар в Youtube под тийзъра, където се радва на късмета си да направи продукт преди идеята да избухне до сегашните си мащаби) и късометражки. Впрочем, геймърите с отворени обятия прегръщат идеята, защото са свикнали да „изпадат от реалността“ (noclip) в бъгави игри или да виждат предмети (най-често саксии с растения), сякаш вградени в стените, или поне непризнаващи ги като физическа реалност.

Един от основните дейци, вдъхновени от тази идея, е Кейн Парсънс (Kane Pixels), който през 2022 г. е само на 16 г. Той си прави цял минисериал късометражни клипчета по Backrooms, който му докарва милиони абонати и гледания. А24 го забелязва и си партнира с него за създаването на сегашния филм, правейки го най-младия режисьор в историята си. Дори и днес, по американските закони той все още е непълнолетен, но вече е успешен филммейкър в Холивуд, предопределен за финансов успех. Зад него са застанали хорър-легендите Джеймс Уан, Осгуд Пъркинс и звездата Чуетел Еджиофор. Колкото и да ми е съмнително малчуганът сам да се е справил с такава гигантска продукция, актьорите се кълнат в това и наистина изглежда, че има талант. Но задължително трябва да се отчете и работата на Уил Судик като сценарист, защото със сигурност той е извисил проекта доста над очакваното и е изстискал доста потенциал от идеята, която иначе изглежда трудна за пресъздаване в пълнометражен филм, който да е интересен през цялото време.

Можем да търсим сравнения със Slender Man, който също тръгна от крийпипаста, но се оказа тъп, или със сериала Channel Zero, който адаптира такива и се счита за доста уважителен към оригиналите, но така и не проби в мейнстрим аудиторията. Очертава се Backrooms да е най-големият успех в тази ниша досега. И за мен продължава да е изумително как нещо с толкова невинно и пренебрежимо начало се е развило до такъв феномен.

Трета част: Моята интерпретация

Както казах, доста неща остават отворени за тълкувание. Филмът се базира на минисериала на Кейн Парсънс и Уил Судик е положил много усилия, за да се впише в атмосферата на оригинала, но все пак има някои нововъведения. Ако не е очевидно, в тази част ще има спойлери, така че спрете да четете, ако не сте гледали филма, и се върнете след това, за да споделите и вашите интерпретации в коментарите с таг [spoiler].

Та, имаме неуспял да се реализира като архитект продавач на мебели, който една вечер намира в магазина си портал към мистериозното измерение на задните стаи. Тъй като се е провалил отвсякъде в истинския свят, новата вселена му идва като спасение. Изумителната архитектура на мястото, странните интериори, безбрежните обем и потенциал са значително по-интересни и важни за Кларк от факта, че има нещо страшно и евентуално смъртоносно, което обикаля и издава заплашителни шумове.

Неговата теория е, че задните стаи са колекция от спомени. Може би именно неговите спомени. Все пак чудовището се оказва разкривена версия на самия него. А може би истинската му версия – тази грозната и кръвожадната, която той се старае да крие от обществото, невинаги успешно. На него му е най-приятно, когато околните мълчат и му предоставят части от себе си (даже и за ядене), без да го притесняват с изразяване на болка, емоция или несъгласие. Като всеки спомен, с времето и задните стаи избледняват и се опростяват до голи грозни жълти стени и разкривени образи.

Склонен съм да приема казаното от него за истина и именно това е едно от надгражданията, които не видях да присъстват в изгледаните от мен епизодчета на минисериала. Обвързването на изродщините с личните истории и драми на персонажите е възможно най-добрата хрумка на сценариста. Имам и лична теория защо изследването на безкрайните коридори ни действа толкова пленяващо като зрители. Дължи се на същия ефект, който ни кара безкрайно да скролваме из социалните мрежи. Дори и да знаем, че следващият пост ще е или нещо тъпо, или някаква реклама, продължаваме нататък, защото искаме да видим какво ни чака след това и кога ще се появи нещо интересно. Всеки път сме на косъм да спрем, но сме скролнали така, че се подава малко от следващия пост и умът ни не ни позволява да не го видим докрай. Така и скритото зад всяка нова стена на задните стаи изглежда пленително и пристрастяващо за изследване, но същевременно водещо до все повече brain rot и обезличаване на човека.

Оказва се обаче, че психоложката е главната героиня. Мери е израснала при психично болна майка, което я е травмирало за цял живот, но все пак работи по това да се лекува и да живее относително нормално. Стегнатите дрехи и прибраната прическа обаче на моменти не издържат и някой измъкнал се кичур, измъчено изражение или разпасал се ъгъл на ризата издават умората ѝ и неспособността да преживее миналото. Но все пак тя намира сили не само да продължи, но и да се грижи за другите. Избухването на Кларк в кабинета ѝ я плаши, защото кара травмата с болната майка веднага да изплува, но и я мотивира да опита да му помогне, като го потърси в магазина дори и без заплащане или повикване.

Тук идва спорната ми интерпретация, която може би не всички ще споделите. Според мен, Мери не среща Кларк в задните стаи, а само това, което тя си представя и спомня за него. Да, той поначало си беше нестабилен и гневлив, но според мен той не беше чак толкова откачен и е умрял още при стаята с басейна, където Кат го гледаше през прозореца-стена, а чудовището вдигна камерата му. Версията му, която похищава психоложката, не е истинска, а е нейното очакване/спомен за него, и най-вече въплъщение на нейната собствена травма. Не знам какво чудовище е видял той, но разкривеният Кларк беше еманация на лудостта му, създадена да плаши именно нея, като убие последното останало човешко и разумно в него. Подкрепям тезата си с влизането на психоложката в първата стая, където мебели вече нямаше, за разлика от неговата първа стая, както и със стаите от нейната памет.

На всичкото отгоре ми се струва, че тя така и не е върната в реалния свят. Стаята, в която я разпитва ученият от последната сцена имаше странни ъгли и две стъкла, вместо само едно. Може би е някакво по-близо до реалността ниво (знакът „Внимание, ЯМР“ до вратата беше написан в правилната посока), но не беше реалността.

Как точно функционира това измерение остава неясно, но в крайна сметка ни се показва, че и тя вече има свои несъвършени копия в нивата по-надолу. А може би всъщност има само една Мери, която е обезличена с времето и преживява всичко в главата си? Може би това е ефектът от дългосрочно пребиваване в задните стаи върху всички? При всички положения, можем да похвалим жената, че все пак се преборва с травмата. И дори в процеса разбива последния спомен от нея – остатъкът от отпечатъка на ръката ѝ в бетона пред родния дом – убивайки чудовището. Оттук нататък тя би трябвало да заживее по-добре със себе си, въпреки че последната сцена по-скоро предполага да бъде убита от учените или да избледнява все повече в задните стаи.

Остава и метафоричното тълкувание – доколко може да се каже, че психоложката живее в реалния свят, след като в главата ѝ при най-малкият повод изплува травмата от детството, а тя все си мечтае да отвори прозореца и истинското ѝ аз да излезе? Колко вижда от външния свят Кларк, който прекарва денонощието си почти изцяло в магазина, хванал го като в капан? Дали изобразената реалност, която уж съвпада и с нашата, не е само още едно измерение, което е несъвършено копие, спомен на някакви други, предни стаи, в които по-успешни наши версии живеят по-щастлив живот в по-близък до съвършенството свят?

Добре де, може и да се отплеснах в размислите и философията. Даже е възможно сценаристът и режисьорът изобщо да не са искали да постигат такъв ефект, а дълбочината на филма да е само привидна – все пак има и много моменти, които не се връзват един с друг и може би са дупки в сюжета на реализацията на една елементарна крийпипаста. Но аз лично много се радвам, когато творба успее да ме замисли дотолкова и да ме изкара от ежедневието, дори и да не съм прав в интерпретацията си. Със сигурност ще гледам филма и втори път, за да потвърдя или отхвърля идеите си.

Последни думи

Backrooms не е съвършен филм, но е първият от тази година, който наистина ме впечатли. Доста по-добър е, отколкото има право да бъде, предвид историята, жанра и бюджета си. След поредица разочарования ми напомни защо обичам това, с което се занимавам в този сайт. Финалната малко по-обективна оценка може би няма да се получи като за Отличен, но в личните ми впечатления ще заеме почетно място.

Моята оценка:

История – 5
Герои – 5+
Режисура, ефекти и актьорска игра – 6-
Eлементи на изненада – 5+
Теми за размисъл – 6++
Емоционален заряд – 4,50
Фантастични елементи – 5
Саундтрак – 5+
Старание на екипа – 6+
Маркетинг, промоция и хитов потенциал –5

Общ успех: Мн. добър (5,38)