Всеки човек е кървава книга

Поредицата „Кървави книги“ на Клайв Баркър е задължително четиво за феновете на култовия писател, похвален от самия Стивън Кинг. Хубавото при нея е, че тя става по-добра с всяка следваща книга. Първи том не беше особено впечатляващ, втори обаче ми пасна доста по-добре, а трети си беше направо супер. Уви, забавих се с набавянето на четвърти том, а тиражът вече е изчерпан. Така че минавам направо на пети.

Първият разказ в него е „Забраненият“ – от него е вдъхновен хитовият филм „Кендимен“, на който скоро ще гледаме римейк. Уви, филмите не са вярна адаптация на разказа, в оригинала изобщо го няма тъпото клише с изричането на името пред огледалото като форма на призоваване. Всъщност, откъм атмосфера и концепция разказът е доста по-добър. Куцат му обаче някои елементи от изпълнението, които можеха да се развият в по-голям обем. Главната героиня е Хелън – студентка, която пише дипломна работа на тема графити в градската среда и живее на семейни начала с университетски преподавател. Тя изучава графитите в западналия комплекс Спектър стрийт, при което постепенно опознава обитателите му, ужасяващите престъпления, които са се случвали там, и връзката им със свръхестествената фигура Кендимен. Разказът ужасява не толкова със злодея или кървавите сцени, колкото с отношението на местните към гротескния убиец и края на историята. Възможно ли е насилствената преждевременна смърт да осмисля живота? Да си я пазим и поощряваме, защото ни носи някаква тръпка, нещо интересно в скучното ежедневие? В този ужасен квартал – да, напълно е възможно. Именно тези теми за размисъл правят разказа интересен и въздействащ. Баркър обаче би могъл да развие героите малко по-добре, както и да поработи още малко върху Кендимен. Да, той не е в заглавието и не е толкова важен сам по себе си, може би съм повлиян от филмите, които поставят фокуса върху него много по-осезаемо, но все пак в разказа образът стои малко недоизпипан и недоизяснен. Също така, мотивацията на Хелън в края идва леко внезапно – има някакъв смисъл, но авторът можеше да подготви читателите малко по-добре за нея, да я въведе по-плавно. Въпреки тези малки кусури, „Забраненият“ е много добър разказ и си струва!

Втората творба в този том е „Мадоната“. В него става дума за пишман-предприемач и мафиот, чиито съдби се обвързват с изоставена сграда, където ще преживеят… да ги наречем „трансформиращи“ събития ще бъде меко казано. Мадоната от заглавието е отвратително чудовище, което трудно може да бъде описано, но отново – не същността му е толкова важна, колкото ефектите от срещата с него върху хората в разказа. Тук ще ужася по-консервативните сред вас с разкритието, че в разказа се разглежда джендър-тематиката, която развълнува и българските лелки и чичаци през последните години, макар и пречупена през хорър-жанра. Двамата главни герои са хищници, за които жените са по-скоро играчки, отколкото равноправни човешки същества. Мадоната обаче им дава добър урок. Всъщност, би било пресилено да кажем, че основният им грях е женомразството – те и взаимно се третират като безчувствени инструменти за бързо забогатяване. Нито Джери, нито Гарза имат уважение към другите хора (независимо от пола) или емпатия, която да ги направи персонажи, на които ние, като читатели, да съчувстваме, макар мислите и на двамата да не са много далеч от тези, които биха хрумнали и на нас, ако попаднем в подобна ситуация. Този разказ също успява да провокира размисъл и вероятно ще го възприемете по-лично, но и по-противоречиво от горния.

Продължаваме с „Децата на Вавилон“. Той е по-скоро фарс, отколкото хорър, но все пак поддържа известно напрежение и мистерия достатъчно дълго време, а и е много кинематографичен – плаче да бъде адаптиран за филм. Ванеса е от тези туристи, които винаги се врат там, където не им е работата. Тя иска да открива и изследва нови територии, независимо че за целта се завира в най-опасните места и вече си е патила от това. При поредното си приключение тя попада в мистериозен орден, където мъже, облечени като монахини, пазят четирима старци да не избягат. Какво се случва там и ще успее ли Ванеса да избяга? Или поне да намери така търсеното развлечение? Отговорите са неочаквани, но и абсурдни, а концепцията е леко наивна, но все пак разказът идва като интересно разнообразие в поредицата на кървавите книги – може би Баркър не е успял да му намери друго място и затова го е сложил тук, или пък не е искал да чака с тази си идея за някой по-подходящ сборник.

Най-доброто е запазено за последно. „В плътта“ разказва за затворника Клив, чийто нов съкилийник, кльощавият Били, ще го поведе на ужасяващо пътешествие. Тук няма кой знае какви теми за размисъл, но ужасът е много добър. Напрежението се натрупва бавно, но сигурно, а когато истинският кошмар започва – той е силно въздействащ. Не успяваме да опознаем героите много добре, но е лесно да се идентифицираме с тях и да се развълнуваме от съдбата им. Концепцията е доста интересна и ефективна, а увлекателният стил на Баркър прави прочитането на разказа цяло преживяване. Със сигурност „В плътта“ ще ми остане като една от любимите ми негови творби, но, за съжаление, не мога да я коментирам повече, без да навляза в спойлери.

Ако трябва да сравня пети том на „Кървави книги“ с предишните, които съм чел, той ще ми бъде на второ място. Трети том продължава да е най-добрият, защото в него имаше повече успешни и въздействащи разкази, а и може би защото очакванията ми към него бяха малко по-ниски. Пети е доста стабилен, но не успя да ме изненада и впечатли повече от трети. Докато в първия том Баркър сякаш още търси себе си, а във втори – доизпипва стила си, трети изглежда като кулминация на ентусиазма му в тази поредица. В пети том той вече е отракан автор, който знае какво прави, но сякаш вече е навлязъл в рутина. В никакъв случай сборникът не е лош, напротив – препоръчвам го, особено заради последния разказ, просто високото ниво на поредицата вече е достигнато и усилията на автора сякаш са насочени към това да го задържи, а не да го извиси още повече. Жалко, че едва ли някога ще попадна на четвърти том, за да оценя и него. Освен ако случайно „Колибри“ не пуснат нов тираж (макар че би било нахално да се надявам – по-скоро съм възхитен, че са издали всички шест тома – щастие, което с немалко други техни превъзходни поредици като „Ксеногенезис“ на Октавия Бътлър, „Демонския цикъл“ на Питър Брет и „Досиетата на Дрезден“ на Джим Бъчър едва ли ще изпитам). Но поне при мен е и шести том, така че скоро ще ревюирам и него.

Моята оценка:
История – 5+
Герои – 5.50
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 4
Емоционален заряд – 5
Теми за размисъл – 5.50
Фантастични елементи – 5
Степен на оригиналност – 5
Старание на автора – 5+
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5.50

Общ успех: Мн. добър (5,20)