Всичко е илюзия

„Батман Аполо” е първата книга на Виктор Пелевин, на която попадам, затова не знаех какво да очаквам от нея. Разбира се, имах определени предварителни нагласи, породени от нестандартното заглавие и корица, и по-точно – очаквах да е странна. Очакванията ми не само бяха оправдани, но и надхвърлени, тъй като книгата се оказа и нестандартна, и смела, и философска в много по-голяма степен, отколкото бих могла да предположа, че е възможно.

Романът е продължение на „Empire V” , но сюжетът е достатъчно обособен и може да се чете самостоятелно. Благодарение на някои пояснения, дадени от автора в своеобразен речник-предисловие (или „Ридмидок”), да се вникне в странния свят на „истинските” вампири не е трудно. Термините, описани в речника, дават добра подготовка за това, което ще последва; някои от тях са доста специфични и се повтарят често в повествованието, затова не препоръчвам на прибързаните читатели да ги пропускат и да минават направо към същинската част.

Както стана ясно – романът е посветен на вампирите, и по-точно на Рама Втори, млад, но обещаващ вампир, който уверено напредва нагоре (или надолу – тъй като това е правилната посока в този мрачен свят) по социалната стълбица. Челите предишната творба на Пелевин са запознати с персонажа и обстановката, в която се развива действието, а тези, които не са, ще трябва да свикнат с оригиналния подход на автора към вампирската тема. В описаната от него зловеща Вселена, вампирите са върхът на хранителната верига – истинските господари на Земята и човешкото общество. Целият елит е подчинен на тях и се намира под техния пряк контрол. Нищо неподозиращите обикновени хора са на практика добитък, чиято единствена задача и смисъл на живота е да произвеждат агрегат М5 (или страдание, както ще бъде изяснено от сюжета). От своя страна, този агрегат се използва за производство на баблос – специфичен наркотик, към който вампирите са пристрастени, и който приемат на специални церемонии. Те не пият кръв и не са безсмъртни в стандартния смисъл. Всъщност вампирите са (или са били) хора, в чийто мозък е поставен така нареченият „език” или „магически червей”, който ги превръща в нещо повече от обикновено човешко същество, прави ги по-умни и им дава достъп до невероятни сили. По-запознатите с фантастиката читатели могат да направят аналог с гоаулд от „Старгейт”, само че тук паразитното същество е древно земно създание, чието присъствие не блокира ума на приемника, а в известен смисъл се слива с него (поне до смъртта му) и всъщност е желано, тъй като всеки иска да стане вампир. Всяко национално вампирско общество е управлявано от Велик прилеп – нещо като вампирска кралица, чието тяло съвсем буквално е на гигантски прилеп, докато главата е на жена и се подменя периодично.

Когато човек се превърне във вампир, той се отказва от малкото си име и приема божествено такова (от там и „Рама”). Когато определена вампирка бъде избрана да стане следващата глава на Прилепа, тя се отказва от божествено-вампирското си име, и става „Ищар”. Рама има уникалния „късмет” да се превърне в любимец на Великия прилеп, тъй като новата му глава принадлежи на неговата бивша любима, Хера. Това е повод за завист в очите на останалите високопоставени руски вампири, но в действителност не е най-завидната съдба, тъй като Ищар/Хера в никакъв случай не се възприема като бивша, а и позициите й й дават огромен контрол над съдбата на Рама.

По нейно нареждане, младият вампир е изпратен в замъка на Дракула (който отдавна е изчезнал или мъртъв), за да се обучава за гмуркач. Гмуркачите принадлежат към най-високопоставената категория вампири и са наричани още вергилии (като Вергилий – римският поет, който води Данте през кръговете на Ада в „Божествена комедия”), понеже те се гмуркат не във вода, а в лимбо – особено пространство, подобно на „задгробен” свят, обитаван от анимограми (нещо като души, но не съвсем – по-скоро отпечатък или представа, която остава от човека/вампира след смъртта му). В замъка, Рама се запознава с привлекателната Софи – американска вампирка с особени възгледи, която се интересува от тайните на мирозданието. Тя му разкрива истината за Дракула – оказва се, че древният вампир не отговаря на пропагандния образ, а в действителност е изтънчен адепт, открил и последвал свой собствен духовен път (Черният път). Благодарение на това, Дракула се е откъснал от  покварата и страданието на света. Рама има много по-простодушно (и лесно за разбиране) мислене, но въпреки това, както по време на обучението си, така и години по-късно, той се доближава все повече до Истината, проповядвана от Дракула и неговите последователи.

Стилът на Виктор Пелевин е увлекателен и ярък. В началото обстановката в творбата е прекалено екзотична, нестандартна и дори гротескна, но постепенно авторът дава шанс на читателя да вникне в нея, за което допринася естественият начин, по който са представени персонажите. Макар и вампири, те притежават много човешки черти (с което не искам да кажа че са човечни) и не са студени и кръвожадни, а напротив – изключително емоционални, но и в същото време – пресметливи и безмилостни, както подобава на господарите на света. В „Батман Аполо” има много неща, които вероятно не биха се харесали на повечето читатели, но в действителност не са недостатък, а търсен ефект. Едно от тях, което изпъква особено много, е преливането на реалност и „сън”. То се среща на няколко места в сюжета и е изпипано до съвършенство. В случая, не става дума за обикновен сън, а за лимбо, но смисълът е същият. Пелевин се е справил толкова майсторски с обрисуването на сцените, че дори и най-внимателният читател може да се заблуди по отношение на това кое е истинско и кое не. При това белезите, които отличават реалността от лимбо, са на мястото си от самото начало, но са така поставени, че читателите да не им обърнат внимание. В крайна сметка събитията са еднакво объркващи за Рама и за читателите, което само по себе си провокира известна емпатия към основния персонаж.

Всички значими герои в творбата са вампири, срещат се и няколко халдеи (така вампирите наричат хората), но тяхната роля е незначителна.

Най-добре развит и умишлено създаден така, че да бъде близък до читателите, е образът на Рама, от чието име се води повествованието. Той навлиза постепенно в този нов мрачен свят и е учудващо неосведомен – човек би помислил, че някой друг на негово място би направил всичко, за да се добере до повече информация, която да му помогне да оцелее и да се справи по-лесно с обстоятелствата в живота си, но Рама не си пада стратег, и просто се носи по течението на събитията. Макар и вампир, той е състрадателен към хората (в определени граници, разбира се), има простодушни разбирания за света, любовта и т.н. и често попада в капана на чувствата си. Той не е във възторг от това, че приятелката му Хера е новата Ищар ( и кой ли би бил), но доколкото е възможно с достойнство приема ролята си на неин спътник (или Кавалер на Нощта), която включва психически тормоз и сексуални издевателства. Образът на Рама е едновременно симпатичен, трагичен и в някои моменти комичен. Странно е, че макар да става свидетел на мислите и чувствата му, читателят трудно може да предвиди докъде в крайна сметка ще го изведат те – дали младежът ще приеме съдбата си и ще преклони глава пред висшестоящите, дали ще се разбунтува, в отчаян опит да разтърси света, или пък сам ще последва Черния път?

Дракула повече прилича на Буда, отколкото на традиционния си познат от поп културата образ. Той е загадъчен до крайност, примамлив и опасен, но в същото време добронамерен, както към хората, така и към следовниците си. Неговата философия би могла да подтикне към размисъл и преоценка, но и да уплаши всеки, който иска да знае истината за света и така наречения Велик вампир (Създателя – не става дума за личност).

Много по-човечен, но не по-малко философски настроен, е неговият последовател Озирис, когото Рама съпътства в последното му пътуване в лимбо. Озирис е бивш наставник на Рама, таен последовател на Черният път, който (както се изразяват колегите му) е истински светец по вампирските стандарти. Неговият начин на живот е доказателство, че винаги съществува избор, както и че човек (дори да е вампир) сам решава дали да бъде жертва на обстоятелствата и дали да понася разочарованията на ежедневия живот, или да им се противопостави както може.

Пълна противоположност на Дракула е Аполо – именно този от заглавието, за който няма да пиша много, тъй като би било огромен спойлер (предпочитам да не включвам значими спойлери в ревюто, въпреки че романът е издаден отдавна). Достатъчно е да кажа, че неговото гледище за света, макар и зловещо, също има своите примамливи страни, които карат Рама да се замисли. Впрочем, Батман Аполо няма нищо общо с образа на благородния бог или с мрачният супер-герой, които всички познаваме, и представлява едно от големите разкрития, с което Пелевин успява да изненада читателите си.

Впечатление прави и Енлил Маратович – главният руски вампир, който един ден евентуално ще отстъпи мястото си на Рама. Той напълно отговаря на образа на един задкулисен владетел, в чиито ръце е събрана огромна отговорност и власт, и който възприема страданието – и своето, и чуждото, като дълг, а Черния път – като предателство към света.

Женските образи в романа са не по-малко ярки и интересни от мъжките, макар да са само два. Нещо повече – те са дотолкова оригинални, че неволно ме карат да се запитам дали авторът не изпитва някакъв подсъзнателен страх от жените… Или пък изповядва философията, че във всяко крехко женско създание се крие по един Велик прилеп – и обратно… Но все едно – по-важно е, че макар и странни, образите са добре представени и се вписват идеално в сюжетната схема.

Красивата Хера – понастоящем Ищар, която Рама вече не обича, но на която е длъжен да се подчинява, се изживява като божествена кралица на руските вампири. Тъй като не съм чела предишния роман, не знам при какви точно обстоятелства Хера е станала глава на Великия прилеп, но макар и трагична, съдбата й не я кара да страда, а напротив – превръща я в самодоволно, жестоко и могъщо същество. Все пак част от старата Хера остава да съществува някъде в дълбините на Ищар, и именно тази част е достойна за съчувствие.

Другата не по-малко значима героиня, Софи, също се интересува от Рама, но е много по-различна от това, което изглежда е била Хера. Софи е задълбочена, пламенна и много умна. Впрочем нейното име Софи (София), не е точно божествено, но означава божествена мъдрост, което би следвало да ни подготви за един от най-големите обрати в романа…

Обратите са няколко и са една от силните страни на „Батман Аполо” – те са добре обмислени от автора и към тях водят различни улики, които са на практика незабележими, докато не се случи неизбежното. Въпросните улики са скрити сред множество сюжетни елементи, които на пръв поглед изглеждат излишни, но в действителност допринасят за колорита на творбата, а и дават повод на автора да се пошегува с критиците си в послесловието на романа.

Повествованието съдържа и критика към съвременното руско общество (която е по-скоро горчива, отколкото забавна), но поне в моите очи (а и може би защото не се интересувам от политика), критиката е напълно засенчена от философията на творбата и богатите теми за размисъл, които изобилстват в сюжета. Усеща се влияние и от будизма, и от творбите на Кастанеда, и от други мистични учения, като цялостния ефект е най-общо казано главозамайващ. Основните теми за размисъл (не социално/поличитеските, а философско-мистичните), подтикват читателя да се замисли не просто за смисъла на живота, а за природата на собственото си Аз, за същността на света, който може би не е нищо повече от кошмар, или илюзия, в която всеки страда, без действително да съществува.

Именно тази объркваща философия със сигурност не би се харесала на много хора, но затова пък е изключително въздействаща и би могла да плени онези, които са склонни да я обмислят безпристрастно.

Финалът на творбата е завършен от философска гледна точка, но отворен от сюжетна. Лично аз бих искала да прочета някакъв по-истински завършек на историята на Рама, но въпреки това като цяло останах впечатлена и доволна от развоя на събитията. Може би историята на Рама ще бъде доразвита в следващ роман на Пелевин – бих се зарадвала на още една среща с този персонаж в света на руските вампири, който е толкова странен и зловещ, и същевременно така подобен на реалността, която познаваме.

Моята оценка:
История – 6
Герои – 6
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 6
Емоционален заряд – 6
Теми за размисъл – 6++
Фантастични елементи – 6
Степен на оригиналност – 7
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Отличен (6)