Земята отново е спасена, макар и полуразрушена

„Денят на независимостта“ е култов филм, най-известният и успешният на Роланд Емерих, в който човечеството отблъсква атаката на извънземни с много по-високо технологично ниво от нашето. Едва ли има жив човек, който да не е виждал емблематичната сцена, в която летящата чиния взривява Белия дом. Точно 20 години по-късно излиза продължението – „Денят на независимостта: Нова заплаха“. Извънземните се завръщат за още битки в околоземно пространство, а Емерих се надява и зрителите да последват примера им.

Тъй като Емерих е режисьор, който не си пада по формалности като сюжет и персонажи, нещата могат лесно да се обобщят – първата част на предишното изречение вече го направи. Ако тръгнем да задълбаваме в детайлите, ще стигнем до много от дупките на сюжета и липсата на достоверност, така че няма да го правим. Повечето елементи са до болка познати клишета, чието развитие ще познаете още от загатването за появата им.

Бих ви разказал и кои са героите във филма, но и това няма особен смисъл, тъй като те са порядъчно клиширани и добре познати, а имената им нямат никакво значение. Уил Смит отсъства от състава, но огромно количество от актьорите в стария филм се завръщат, като единствено Бил Пулман и Джеф Голдблум оставят някакво впечатление. Новото поколение, предвождано от Лиъм Хемсуърт, е изградено от плоски персонажи, които изпълняват съответните си функции за сюжета и нищо повече.

Но нека бъдем сериозни – кой отива да гледа Independence Day: Resurgence на кино с очакването да бъде запленен от пълноценни герои и дълбока история? На такъв филм се ходи заради визуалните ефекти и тук Емерих не разочарова. Няма нещо тотално невиждано (този път Белия дом оцелява), тъй като филмите с разрушения вече с лопата да ги ринеш, но все пак зрелищата си струват. Първото пристигане на извънземни във филма е доста впечатляващо, новите технологии в киното позволяват по-интимен поглед върху самите извънземни и интериора на корабите им, лунната база е много красива, а имаме и сцена, в която цял град е разрушен само от гравитацията на преминаващия над него колосален кораб (всъщност не става ясно защо точно сградите политат, а после падат и не изглежда като да е баш от гравитация, но нека не се замисляме върху ненужни неща – важното е, че изглежда яко).

Въпреки че половината планета е разбита на пух и прах, атмосферата не изглежда особено мрачна, поне не толкова, колкото в първия филм. Всички знаем, че накрая хората ще победят и ще ликуват, така че режисьорът не губи усилия да ни убеждава, че се случва нещо страшно. Напротив, има доста хумор (понякога успешен, по-често не) и учудващо малко загинали сред главните герои (една-две жени от второстепенните персонажи и един гей – все пак Емерих е от старата школа).

С други думи, „Денят на независимостта: Нова заплаха“ е впечатляващо зрелище, на което ще се изкефят феновете на първия филм и което сериозните критици очаквано и заслужено ще оплюят. Липсата на оригинални идеи в него си личи още от заглавието. Филмът трябва да се гледа с изключен мозък, но това не значи, че не може да му се насладите, стига да знаете точно на какво отивате. И колкото и успешен, дори легендарен да беше първият филм, трябва да си признаем, че той страдаше от абсолютно същите недостатъци и беше направен с абсолютно същата цел. Друг е въпросът, че по негово време филми от този тип бяха редки събития, докато сега изскачат под път и над път. Не че се оплаквам – докато имаме скъпи космически фантастики, безмозъчни или не, аз ще съм доволен. С удоволствие бих гледал и трети филм, който, ако се съди по края на този, има вероятност да се развива поне частично на друга планета.

Моята оценка:

История – 4
Герои – 3.50
Режисура и ефекти – 6
Актьорска игра – 4.50
Елементи на изненада – 3.50
Теми за размисъл – 3
Емоционален заряд – 4
Фантастични елементи – 6
Саундтрак – 4.50
Маркетинг, промоция и хитов потенциал – 5

Общ успех: Добър (4,40)