Какво се случва с (и във) фантастичните сериали 2

Обзор на познати и не толкова познати сериали от последните години, дело на Атанас П. Славов.

Атанас П. Славов е български писател, фантастолог, издател, съставител, художник, и, не на последно място, основател и председател на дружеството на българските фантасти „Тера Фантазия“ (1968 г.). Участва и в създаването на първото частно издателство, специализирано за фантастична литература през 1990 г. Негови разкази са превеждани и издавани на руски, немски и английски език. През 2007 г., заедно с Калин Ненов, учредява фондация „Човешка библиотека“. Една от основните й дейности е издаването на годишния алманах „ФантАstika„.

Миналата година г-н Славов ни подари своя обзор върху фантастичните сериали от близкото минало. Сега ще ви предложим анализа му на световните тенденции в правенето на сериали от последните години, с леки съкращения. Предупреждаваме ви, че на моменти авторът е несдържано критичен към това, което не му харесва, и доста щедър на комплименти към това, което печели одобрението му. Надяваме се, че дискусиите, които може да породи тази публикация, ще запазят приличен тон. Пълната статия можете да четете в Алманах „ФантAstika“ 2010-2011. И така, какво се случва с (и във) фантастичните сериали?

Вампирясване и зомбиране на фантастичните сериали

Във времена, когато вампиро-любовни саги от типа на „Здрач“ и „Тийнейджър-вълк“ са хипнотизирали младата публика, е наложително да си отговорим на въпроса: Каква е социалнопсихологическата причина за този новоизбуяващ интерес?

А тя е проста. Задръстеният от комплекси и затисната самоличност съвременен градски човек, който е главният електорат на „сериалната партия“, има две основни посоки на „изтласкване“: утвърждаване на индивидуалността и болезнената рефлексия на несвободата.

Образът на Вампира като биологически определен „свръхчовек“, който гледа на обикновените хора като на „храна“ (безлична тълпа), е вече поомръзнал и шаблонизиран. Сега бледият (намекващ за благородство) персонаж стана водещ кинолюбовник. Наистина, масовата тийнейджърка, прохождаща в любовта с илюзиите за вечна, безсмъртна романтика, не би могла да пренебрегне пронизващия поглед на „немъртвия“, зад който прозира затаена трагедия. Около нея се прескачат обичайните ù връстници, които обаче по закона на биологическото самопредлагане са буйни, предизвикателни, нервно агресивни. Как биха могли да издържат сравнението с благородния, сдържан, лаконичен, силен любовник, когото предлагат свръхестествените любовни саги?

Подобен бе подходът на английските драматурзи, създали „Да бъдеш човек“. Блестящият сценарий и актьорска игра поднесоха вълнуваща притча за избора на човешко поведение, и силата на любовта в тази ограничена биологична ситуация. Вампир, върколак и момиче-призрак – какво по-несъвместимо за приятелска тройка? Още повече – момичето като призрак е „безтелесно“ – не става за секс. Но как са се справили с това английските драматурзи? Постепенно в три сезона по 7 филма те доказаха, че човешки избор има винаги – дори и когато това е смъртта. Ще си позволя една дръзка оценка – финалът на трети сезон се издига до Шекспирови висоти! При все моята неразположеност към вампиро-върколашките образи, бях истински спечелен. До такава степен, че когато американците откупиха проекта и започнаха свой римейк, не можах да си наложа да погледна дори и един епизод! Чувствувам това като „оскверняване“ на дълбоката трагедия, изживяна с английските герои! За пръв път ми се случва да виждам у себе си такава реакция.

Държа да бъда ясен: Не съм станал защитник на вампиро-върколашките съчинизми; тези добри думи са предназначени за

етическата фантастика,

която е видима зад истории като „Лунна светлина“ и „Да бъдеш човек“, особено за втория. Авторите на тези сериали доказват, че сериозното поставяне на проблема за човешкия избор не зависи от „телесния материал на фантастичните персонажи“. Такива примери са дадени още от прекрасните изключения от масовия поток – романите „Аз съм легенда“ и „Интервю с вампир“, но малцина са стъпили върху тези уроци – повечето предпочитат да водят диалог не с нравствената личност на читателя, а с неговия изплашен организъм, който лесно може да си представи как бива изяден, разкъсан, изсмукан и т.н. – сами продължете списъка на физиологичните стресове.

Зомбитата също превзеха ТВ екрана. След толкова игрални филми, плодящи се като клонинги на един и същ сюжет, се пръкна и сериалът „Живите мъртви“, който трябваше да разтегли удоволствието от безкрайното „изяждане-избиване“, характерно за тоя род кинозрелища.

Какви са корените на „безсмъртния образ на зомбито“? Те са още по-примитивни: Градският човек, преуморен от принудителното общуване в тълпата на мегаполиса, отвратен от зависимостите си спрямо околните, неизбежно пожелава подсъзнателно да види безкрайните улични тълпи като безлични врагове, които безнаказано могат да бъдат убивани! Такава примерно е мотивацията на серийните убийци, засядащи със снайперите си на високи сгради, но какво да правят масовите граждани, които не са развили тази медицинска патология? Познахте – гледат (и съпреживяват) филми, където всеки член на омразната тълпа е превърнат в чудовище, самата отвратителност на което е оправдание да бъде убито!

Наистина, помислете, ако създаването на вампирите има някакъв логичен произход (болест­та ликантропия, философията на „свръхчовека“, фашистката идеология), то зомбито, освен вудуистките ритуали, няма никакъв реалистичен смисъл и явно не издържа никакъв логичен анализ – как биха могли тези полуизгнили тела да извършват суперменските подвизи, с които ги надаряват кинаджиите? Без съмнение е, че образът на зомбито е необходим на озлобените „хомо урбанис“-и, като материализация на принципа „аз и любимите ми същества срещу целия свят“, а за читателите на Сартър и Камю: „Адът – това са другите“!

Та и авторите на проекта The Walking Dead са решили, че тези масови настроения ще издържат „сериалното изпитание“, и ни изсипаха два сезона. Ясно давайки си сметка, че от зомбитата герои не стават, те са наблегнали на добри артисти и измислени изкуствени драми като блиндираното убежище, което хората трябва да напуснат, защото автоматично ще се взриви… И разбира се, познатите психодрами на малката колективно оцеляваща група… и разбира се, непрекъснатото пръскане на черепи и разлитащи се гнили мозъци, доведено да мащабите на олимпийска дисциплина! Дали ще гледам продължението? Не, мерси, не пуша!

Поразително подобен, макар и създаден с помощта на съвсем друго фантастично събитие, е новият сериал „Падащи небеса“ (Falling Skies), който също ще има нов сезон. Дори присъствието на Стивън Спилбърг не можа напълно да оживи старата притча за злодейните пришълци, завзели Земята (по-точно Америка). Но свободолюбивият американски народ няма да им позволи да направят с него същото, което те преди 200 години направиха с индианците! Дори и университетските професори ще извадят калашниците си от мазетата… В интерес на истината, в края на финалния епизод стана нещо интересно – пришълците започнаха диалог със съпротивата! Ще гледам продължението, за да разбера дали сценаристите ще успеят да излязат от шаблона, унищожил толкова добре започнали НФ сериали:

„Пришълците са зли, защото имат превъзхождащи технологии! А щом имат такива възможности, те неизбежно ще искат да ни завладеят!“

Слава богу, че на ТВ продуцентите им стигна мозъка да спрат най-отвратителната рожба на тази идея – римейка на „V“, който не доживя до втори сезон.

Там луксозно обзаведените пришълци се стовариха на главата на човечеството с лицемерните си технологии, за да откраднат нещо… какво? В предишната версия (1984 г.) интересът им към човечеството беше кулинарен – отвличаха хора за храна, но сегашните сценаристи са усетили дебилността на тази идея и са се опитали да измислят нещо… така и не стана ясно какво, но беше нещо свързано с размножаването им. Няма да разберем, но и нищо няма да загубим. Въобще измислянето на злодеи/врагове (и тяхната мотивация да злодействат) е слабото място на американските сценаристи. На фона на прекрасните образи на четиримата от сериала „Старгейт“, им противостояха кретенски измислици като 30-сантиметрови паразити, които се вграждат в гръбначния мозък на хората и ги управляват, като в мозъчетата на тези паразити се съдържа не само паметта на десетки поколения животи, но и знанията за супер-хай-тех науки, които робите им (!) прилагат из космоса. И често пъти това бяха роби без импланти, а отгледани като такива. Ако тези сценаристи бяха попрочели собствените си американски психолози, щяха да знаят, че личност с робско съзнание не може да борави с висшите математически абстракции, които тези науки съдържат. Да не говорим за социологическата невъзможност за поддържане на хай-технологично робовладелство в продължение на 10 000 години без социални кризи и промени. Не искам да прибавям и мнението си за злодеите от „Атлантис“ – вампирите с дълги палта, взети назаем от уестърните (сигурно са ползвали един и същ гардероб). Там, усещайки идиотизма на измислената „кошерна цивилизация“, в средата на историята въведоха съчинението, че тази раса възникнала от хибрид между нормални хуманоиди и агресивни паразити, които пият жизнената енергия. Ако се погледне по-дълбоко, това си е същия виц за „гоа`улдите“ от Старгейт 1. И тъй като би било логично такива злодеи да опоскат бързо населения космос, въведоха условието на периодичния им летаргичен сън. Колегите на тези съчинители от Старгейт 1 не останаха назад, и след като любимите им „гоа`улди“ бяха изтребени до крак, съчиниха „Орай“ – енергетични разуми, получени от възнасяне на „древните“, които кой знае защо не могат да живеят безплътния си живот като останалите колеги, а трябва да паразитират върху човешките общества чрез вярата, която пият като енергия. Тук впрочем бих могъл да ги разбера – представям си колко материал са им дали родните протестантски проповедници, които крещят от телевизорите им денонощно.

Така че, като мисля за тези „творци“, мога да разбера думите на Теодор Стърджън:

„Голяма част от американската фантастика представляваидеологическа прислуга на теологията“

Особено мъчително доказателство за това са двата сериала, направени от талантливи хора и впрегнали художествената енергия на прекрасни драматурзи и артисти – „Изгубени“ (Lost) и „Бойна звезда Галактика“ (Battlestar Galactica). Като види финала на тези 4-5 годишни епопеи, човек неволно се пита: „За какво беше всичко това? За да ни повторят за хиляден път попската теза, че „неизповедими са пътищата Господни“ и „във всичко е Божият план, както Той го е написал предварително?“

Но ако в „Изгубени“ историята се разиграваше между съвременни масови хорица, от които не може да се очаква нещо повече от вяра в съдбата, в „Галактика“ бяха впрегнати огромни космически цивилизации, гигантски звездолети, философски въпроси за „човешкото“ – от биологичния носител ли зависи, или от самоопределението на разумното същество? И всичкото това богатство на поставени въпроси, сложни етически решения и възвишени човешки драми се разби в дървената стена на архивната библейска притча. Неслучайно засуканият сценарий не можа да спаси предисторията „Каприка“ и тя почина в края на първи сезон.

Но нека се върнем към сериалите, които имат

сериозно присъствие на научна фантастика

и не са направени само за „развлечение“. Такива има, освен недовършените едносезонни истории като Surface, Odyssey 5, FlashForward, Defying Gravity, за които вече изразих горчивото си съжаление. Те са Fringe, Sanctuary, Eureka, Warehouse 13, Alphas, донякъде и Haven.

„Експериментът“

дело на вундеркинда Джей Джей Ейбрамс, събрал доста пари със „Стар трек 11“, тръгна и се разви като истинска научна фантастика за сблъсък между паралелни американски реалности. В един „съседен“ Ню Йорк, където над града доминират живи-здрави двете кули на Търговския център, но и кръстосващи небето му дирижабли, е във военно положение, защото пространствено-времевата тъкан между двата свята се нарушава от безотговорната намеса на гениален учен от нашия свят. Прекрасната игра на Ана Торв озарява сериала с обаятелно-героично присъствие. След уникалния персонаж в „Контакт“, създаден от Джоди Фостър, това е може би следващият успех в създаването на женски образ на следовател-учен, жена, която не зависи от пола си, за да се реализира, а от интелекта и душевната си сила. Също така заслужават уважение и реалистичните научни идеи, които са поставени в основата на паралелните светове.

Не точно такава е ситуацията с „Убежище“. Първоначалната рамка на историята доста намирисваше на НФ-митологичен кич. Преди 150 години група млади учени от викторианска Англия създават нова научна парадигма. В основата ù са откритията на „абнормални“ същества, дълбоко спотаени сред хаоса на животинския и човешкия свят. От дребни насекоми, предизвикващи халюцинации, до огромни създания, управляващи геофизическите процеси. Младите учени също претърпяват изменения: един от тях овладява телепортация, но мутациите на ума го превръщат в Джак Изкормвача, друг става легендарният Джекил-Хайд, трети (Никола Тесла), откривайки кръв от протовампир, използва тези сили, за да се превърне в интелектуален супермен. Главната героиня е д-р Хелън Магнус (следващата след „Старгейт“ роля на Аманда Тапинг), която, спечелила безсмъртие от контактите си с абнормални същества, построява по цял свят „Убежищата“ – своеобразни резервати за такива същества, които развива и поддържа в продължение на 150 години. Разбира се, има и враждебна конспиративна организация, която иска да използва абнормалните като оръжие за световно господство. Както казах, пошли идейки като вампиризма на гениалния Тесла заплашваха сериала да се плъзне към ямата на кича, но стилното присъствие на интелигентната Тапинг смекчи този ефект. Впечатлява постепенното развитие на концепцията. От първоначалното приключение от епизод към епизод, сюжетът прерасна в планетарна мисия с откриване на огромна подземна цивилизация, владееща висши технологии, въпреки съмнителния социален модел на тези мислители, които не можаха да се справят с един маниакален интригант, дошъл от горния свят. Но епизодите продължават, ще видим ще удържат ли без сриване в пошлостта.

Сериалът „Еврика“

е може би най-сериозният опит да се върне на екрана истинската НФ на съвременните научни концепции. В основата на сюжета е фантастична тайна, че по времето на Айнщайн е създаден таен град-институт само за учени, покрит с поле за невидимост, където са разработени почти всички технологии на модерната цивилизация. Противопоставяйки се на шаблонния образ на „луд учен“ от масовата фантастика, авторите на сценария са изградили образи на живи, обаятелни, вдъхновени от идеите си учени от различни поколения, които откриват, бъркат и поемат вината си за грешките във вихрения танц на сюжета. В продължение на 5 сезона имах истинското удоволствие да ги опознавам и да се наслаждавам на тяхното поведение. За да не отблъснат масовия ТВ зрител, авторите предвидливо са направили главен герой местния шериф – обикновен човек, който постепенно се научава да разбира гениите, които го заобикалят, и да им помага с човешкото у себе си. Доколкото знам, в края на този сезон историята ще бъде тържествено завършена. Признавам си, че ще ми липсва.

Почти същият екип от SyFy, създал „Еврика“, стартира и друг сериал: „Хранилище 13“, който и в момента се радва на огромен рейтинг и не само няма да бъде спрян, но може да бъде клониран с паралелна сюжетна линия. Неговият успех е гарантиран от силното намаляване на научността и засилването на комедийността. Двама млади агенти от правителствената охрана са пренасочени да работят в свръхсекретната организация – огромно хале някъде в пустинните области на САЩ, където се съхраняват артефакти и загадъчни обекти, които са необясними научно и опасни за обществото. Там е и личната кушетка на З. Фройд, която внушава психоаналитични мании на тези, които полегнат на нея, както и библейската Йерихонска тръба, разрушаваща всичко със звука си, и древноегипетски текстове, чието прочитане променя психиката до неузнаваемост. Не липсват и откровено пошли идейки като оживялата в наше време бив­ша агентка на Хранилището с име Уелс – сестрата учен, която е разказвала за откритията си на своя брат Хърбърт и той е написал прословутите романи.

Отново, както и при „Убежище“ с Тесла, виждаме желанието на сценаристите да пробутат на масовия ТВ зрител образите, които не разбира, във вид на своеобразно разобличение – Тесла: гениален, защото е вампир, Уелс: талантлив преразказвач на чужди открития. Това, според мен, е отзвук на една тенденция, която наричам

„Синдром на Салиери“

– желанието на масовото съзнание да принизи до себе си гениите на миналото, като им измисли „разобличаващ“ мит. Типичен исторически пример е Паганини, чиято виртуозна музика му е спечелила славата на „продал душата си на дявола“, и неговият син с десетилетия трябва да пътува из Европа с останките на баща си, без да получи разрешение за погребението му. По същата причина медиите днес са пълни с коментари за хомосексуалния произход на „Джокондата“ на Леонардо – много привлекателна за масовия глупак е версията, че Леонардо е бил гениален поради сексуалните си особености, а не защото е бил титан на духа, изпреварил времето си. Нещо, което за масовия консуматор звучи като „заплашителна претенция“.

Като стана дума за изключителни таланти, трябва да споменем наскоро започналия нов проект „Алфи“. Неуспехът с „Герои“, който стартира с огромен рейтинг, но постепенно спадна до нула, не е обезкуражил сценаристите да правят истории за хора с изключителни способности. За разлика от последния и експеримента на Кристана Локън с „Неущожимата Джейн“ (оцелял един сезон), при „Алфи“ е наблегнато на човешкото измерение. Героите не са „супер“, те често са измъчвани от своите възможности и имат по-скоро аутсайдерска, а не геройска психика. Ръководени от лекар-психолог, те решават криминални или антитерористични задачи, като им противостои супер-организация, ръководена от момиче-аутист, което дори не може да говори.

Феноменът „английски фантастичен сериал“

Английското кино и ТВ не разполагат с огромните средства на американските си аналози. Нека си спомним, че от 1962 г. досега „Доктор кой“ (Doctor Who) е най-дългоживеещият сериал в цялата история на телевизията по света! Безсмъртният пришълец, приятел на земляните, със своята „пространствено-времева машина“, маскирана като полицейска будка, обиколи света и преживя 11 смърти-раждания на героя, като от наивно научно-популяризаторско приключение се превърна в модерна мащабна социално-алегорична фантастика, любима на милиони. И неслучайно се появиха негови „отклонения“: детският „Приключенията на Сара Джейн“ (The Sarah Jane Adventures) и сериозният „Торчууд“ (Torchwood). Голямо историческо значение в развитието на социалната фантастика изигра и легендарният „Седморката на Блейк“ (Blake’s Seven), който десетилетия след прекъсването му продължава да има фен-клубове по цял свят.

И докато широкият екран, толкова зависим от скъпите специални ефекти, не можа да породи значими английски НФ филми, малкият екран, наблягайки на добрата шекспировска драматургия, успя да извоюва в някои отношения позиции на превъзходство над американските си колеги. Но какво направиха англичаните по-различно? Първо, те не започваха сериал без ясна представа за размера и финала на историята. И може би поради това годишните им „сезони“ съдържат не повече от 6-7 епизода. Няма я тази твърда зависимост от текущите рейтинги, която погреба множество интересни начала в американската ТВ. Второ, макар специалните им ефекти да са на професионално ниво, държат актьорското присъствие и диалога да отговарят на техните, английски стандарти. По-малко лозунги, повече ирония, по-силна социална разобличителност, без задължителен хепи-енд. Такива бяха невероятните „Джекил“ (за който вече писах), младежката пародия на „Герои“ (Heroes) – „Неудачниците“ (Misfits), и „Дълбината“ (The Deep), в който подводните снимки и ефекти не отстъпваха дори на неподражаемия „Бездната“ (The Abyss). Такъв до голяма степен е и най-яркото събитие, изживяло вече пет сезона (по 7 епизода)

„Първобитно“ (Primeval)

Мисля, че старт на този сериал е дала свършената вече работа по изготвянето на дигитални 3D модели на динозаври, направени от ВВС за легендарната научно-популярна поредица „Разходка с динозаври“ (Walking with Dinosaurs). Зад поръчката да се разиграят динозаврите в игрален сериал са застанали талантливи английски писатели-фантасти и са напълнили проекта с истинско художествено съдържание. В първия сезон бяха изживени някои логически нелепости като дамата, която отиваше да лови динозаври с високи токчета, или смотаните действия на героите по време на криза. Голям успех на сценаристите според мен е изобретяването на злодей/враг. Това е съпругата на главния учен, открил времевите дупки, от които идват същества от други епохи. Тя (също учен) е изчезнала преди години, влизайки в един такъв въртоп, и това, което е видяла в бъдещето, до такава степен е преобърнало мисленето ù, че се е превърнала в смъртен враг на прогреса, който ще доведе до такъв печален край на човечеството. Чак в трети сезон успяха да се разправят с нея, но присъствието ù незримо тегне над сюжета във вид на тайни сделки, които е сключвала приживе с разни персонажи, и информации, дошли от нея, които променят поведението на видни учени. В сериала е добре балансирано научното и емоционалното, хипотезите се изказват грамотно и без измислените „тета и омикрон полета“, така характерни за „Стар трек“, а любовните отношения между героите не се отлагат с десетилетия, а се развиват нормално и реалистично. С този сериал англичаните доказаха, че могат да правят НФ сериали на световно ниво без подражание на американските. Друго такова доказателство е „Торчууд“ (Torchwood). Освен предизвикалия моето искрено възхищение „Да бъдеш човек“, англичаните създадоха много добри минисериали от рода на споменатите „Джекил“, „Дълбината“ и „Неудачниците“, които доказаха автентичното им присъствие на фантастичния екран.

Тук му е мястото да споменем и някои

други неамерикански сериали,

които декларираха интересно присъствие във фантастичната визия. Ще се спра на испанците и корейците.

(Безчислените японски анимета, ползващи фантастичен декор на историите си, няма да бъдат обект на бележките ми, защото според мен са прекалено обременени от няколко национално-културни мита: 1. Безсмъртието и абсолютната важност на японската държава. 2. Самурайското свещено право на меча: героят е толкова газен и подтискан, че когато му падне пердето и извади меча си – всички убийства са оправдани. 3. Знакът за равенство между религиозно-мистичните представи и научнофантастичните технологии: жезълът на някой бог и „машината на времето“ са все артефакти от подобен порядък. 4. Абсолютното преобладаване на крехки невинни девойчета и момчета, имащи проблеми с бащите си – издигнато до мегаломански космически мащаби.)

Испанската телевизия в последно време пусна няколко интересни проекта – „Корабът“ (El Barco) и „Защитените“ (Los Protegidos). Ако първият не издържа никаква критика с опита да постави група плуващи в океана младежи в ролята на последни оцелели представители на човечеството, което е изчезнало в резултат на действия на Адронния колайдер, то за втория имам да кажа доста добри думи. Първо, кастингът на героите е изключително удачен. Мъж, жена и пет деца, всички от различни семейства, са обединени и имитират фамилия, за да се предпазят от ловците на хора със свръхспособности. А децата имат такива – най-големият може да става невидим за кратко, тийнейджърката в моменти на възбуда изпуска електрически разряди от ръцете си, по-малкият им „братовчед“ пък може да приема външността на всеки, който е видял поне веднъж, най-малките владеят съответно телекинеза и четене на мисли. И всички тези членове на „псевдосемейството“ минават дълъг път към откриване на близостта и преодоляване на егоизма си. Истинска „семейна“ етическа фантастика – прекрасно написана като сценарий и достоверно изиграна от обаятелни артисти. Само „съпругът“ ми дойде малко в повече с непрекъснатото си „дърдорене“ и рефлексии, но може би такъв е съвременният испанец, знам ли?

Корейското кино, както вече е известно, стана едно от най-значимите филмови явления на нашето време. Неслучайно всеки нов филм на Ким Ки Дук се откупува и преснема от американците. И, както стана с „Никита“, далеч не по-успешно от оригинала. Но в телевизионните сериали корейците създадоха един шедьовър, на който ще се спра специално:

„Четирите бога на краля“ (The King’s Four Gods/The Legend)

Този 24-епизоден мегафилм е една от най-скъпите продукции в корейската телевизия. Но цената му е напълно оправдана. Рамката му е историческа: идването на власт и управлението на реално съществувалия крал Чумонг – обединител на корейската нация. Ако отворите енциклопедиите, ще се натъкнете на наистина фантастични исторически факти: През своето 30-годишно управление кралят, начело на малка група привърженици, е „превзел“ над 800 укрепени феода. Почти без нито едно сражение – само със силата на общуването и убеждението от позицията на нравствено превъзходство, не силово. И корейците са интерпретирали добре тази „фантастичност“ на фактите. Първи епизод започва като истински фентъзи филм: предисторията на четирите дракона, слезли от небето да дадат силите, с които ще разполага бъдещият крал-обединител. Дигитална анимация на най-високо ниво и изумително истински народни герои, които живеят, умират, бъркат, вършат добро и зло, обичат и мразят – въобще смятам, че след гледането на този сериал понятието „корейски народ“ не е за мен абстракцията „някакви жълтури далеч на изток“, а близки и познати, като членове на съседно семейство. Става ясно и изключителното подобие на поведението на нашия и корейския народ. И фонеми като „не“, което означава „да“, и възклицанието „оппа“… мога с часове да говоря за тези изумителни сродяващи детайли.

Но нека се върна към историята. С любовно изписани подробности авторите проследяват растежа на младия бъдещ крал като нелюбимо дете в двореца, което се прави на изостанало в развитието си, докато поглъща уникални ръкописи по история и теория на войната в кралската библиотека. Неговият защитник и възпитател го научава на това мимикриращо поведение, за да не бъде възприет като претендент за трона, нищо че всъщност е истинският наследник. Израстването му включва и сърдечната му връзка с момиче от народа, бунтарка и невероятна чаровница.

За нас, европейските народи с потънали в кръв прадеди, е изключително трудно да си представим безкръвната завоевателска политика, проведена от Чумонг, след като по същото време в съседния на Гугуриео (старо име на Корея) Китай всяка смяна на династия става с изколване на четвърт нация. Въпреки енциклопедичните данни за тези победи на Чумонг, сериалът за мен си остава уникална ФАНТАСТИЧНА история за „добротворчеството“ и победа на мислещия ум над сляпата сила.

Като обобщение искам да кажа, че ако всеки народ имаше такъв проникновен филм за собствената си история, много междунационални конфликти, пламнали поради взаимно неразбиране, щяхме да сме ги избегнали.

Статията е на повече от половин година, информацията в нея вече може да не е актуална.
11 коментара

Вашият коментар

Поддържани BB тагове: [spoiler], [img], [b], [u], [i] и [url]

Вход | Регистрация   |  

Viki

Благодаря за прекрасната статия, която донякъде ми разясни защо напоследък малкия екран се напълни с всякакви странни твари. И предложи някои интересни алтернативи.
Само едно уточнение относно корейския сериал – името на краля не е Чумонг, а Куангето (Gwanggaeto), за Чумонг има отделен едноименен исторически сериал.

Станимир Ставрев

Страхотна статия, г-н Славов. Приятно съм изненадан, че сте гледал толкова много фантастични сериали, много за които смятах, че сме само малцина тези които сме ги гледали и са ни харесали. Като цяло съм съгласен с вашето мнение почти навсякъде, освен може би в случая за Живите Мъртви и Изгубени.
Аз също не съм от най-големите фенове на финала на BSG, но цялостното ми впечатление за сериала е много добро затова, ще се въздържа от това да повтарям неща които вие вече обсъдихте по-горе.
Като фен на сериала и комикса по Живите Мъртви, може би намирам разни неща които не са чак толкова силно изразени в сериала. Поне според останалите, явно. За мен лично избягването от типичният зомби сюжет в който се набляга на безмислено пръскане на мозъци към един сериал за разрухата на човешката цивилизация, е добре дошло разнообразие. Сериалът набляга на човешките взаимоотношения много повече (както се видя във втори сезон) от колкото на екшън сцените. Страхът е едно от най-силните изначални чувства познати на човек и е доста интересно да се види (поне според мен) какви метаморфози е склонен да претърпи човек в опит да се справи с него. В крайна сметка освен първичният страх от това да умреш (и то да бъдеш изяден жив), сериалът набляга много повече на това да се страхуваш за живота на любимите си хора. Това което на мен лично ми харесва е, че в него няма изявени герои. Въпреки, че някои хора биха могли да объркат Рик с образа на всеотдайният, безстрашен и винаги вземащ правилните решения ГЕРОЙ, със сигурност трети сезон ще ви покаже, че нещата не са точно така. Няма опция всичко да е наред и никой да не пострада. Точно тогава вече идват интересните конфликти в това дали има правилни и грешни избори и въобще как функционира човешката природа. Чисто визуално актьорите се справят страхотни, атмосферата е точно такава каквато се очаква за подобен тип филм, а ефектите са повече от чудестни.
За Изгубени ще кажа само няколко неща, тъй като там съм дори по запален фен, и не искам да се впускам в прекалено много подробности. Според мен Изгубени е един от сериалите с може би най-добре направени човешки взаимоотношения които някога съм гледал. Чисто като драма, сериалът получава 6+. Като добавим и гениално замислените мистерии и фантастични елементи, за мен Изгубени си остава един от най-добрите сериали правени някога.
За мен „Имало едно време“ е страхотен пример за успешността на Изгубени. При положение, че и двата сериала са от едни и същи създатели, не е трудно да се намерят много прилики между тях. Цялостна композиция, отношения между герои, флашбек-ове, мистерии и т.н, за мен този метод на представяне и разказване е един от най-професионалните който някога съм гледал.
Не знам какви са връзките на Имало едно време с Grimm и Lost Girl, но и двата сериала успяха да направят нещо което малко успяват – да ме отблъснат с елементарния си сюжет и некадърни сценаристи още на вторият епизод. И ако Grimm може би има вероятност да получи втори шанс от мен, заради гост звездата Ейми Акър в един от епизодите, то Lost Girl няма абсолютно никакъв шанс.

Atanas_Slavov

Много се радвам, че открихме толкова общи допирни точки. В интерес на истината, и аз гледах Бойна звезда с огромно удоволствие (до последния епизод) и като истински неуспех на сценаристите, (които оценявам като блестящи) виждам само споменатото недоразвиване на темата за „човешкото – кое е то – телесния материал или личността правеща избори?“ Направено това, щеше (за мен) да направи сериала величествена сага за космическото човечество.
Колкото за „Имало едно време“ толкова приятно съм изненадан, че пиша специална статия „Приказката отвръща на удара“ в която ще добавя и връзките му с „Grimm“ и „Lost Girl“, и тя ще бъде предложена на вниманието на сайта.

Петя Ивайлова
petia84

Според мен всички фенове на Бойната звезда са чувствителни за финала, защото около половината смятат, че е бил доста добър(с малко трески за дялане), а другата половина – че изобщо не става. Затова се получава болна тема. 😀
Може би в статията трябваше да се отдели малко място и на „Имало едно време“ – то е по-скоро фентъзи, но и вампирите са в тази категория, а сериалът има големи перспективи!

Неделчо Ласков
Nedelcho_Laskov

Ох, горката Бойна звезда!!! 😀
Американските сериали в нашия жанр, не струват! Или вече не струват…

Не исках да пренебгревам останалата част от материала ви, г-н Славов, както казах наистина много ми харесва. Въпросът е, че наскоро пак гледах BSG и всичко още ми е прясно, та може би даже малко прекалих. Сега разбирам, че сме на далеч по-сходни позиции, от колкото предполагах – всъщност и аз смятам, че можеше да има по-добър завършек на сериала и определено разбирам недоволството ви относно „теологичната валидизация“, която сериала манифестира с последните си минути, ако мога така да се изразя. 🙂 Въпросът е, че не искам да се пренебрегват 72-та епизода преди последния, които си остават нещо много специално. 🙂
И хайде моля ви се, само да не слагаме BSG и Фриндж в една категория, някак си обидно е. 😉

Петър Атанасов

Ами хайде, аз ще се включа за зомбитата 🙂 Не че не съм съгласен с написаното, но за мен няма лошо някой да си играе със страха ми, че ще бъда изяден, изкормен и т.н. физиологически стресове 🙂 Но същото става и в сюжетите с извънземни, зверове, чудовища и т.н. – не виждам с какво идеята за зомбитата е по-лоша от горните.

Моят проблем със сериалите напоследък са изкуствените драми и излишното разтягане на действието. Не знам дали героите се държат като типични американци – аз лично, когато попадна на някоя мистерия, започвам да дълбая, да разпитвам и да досаждам докато разбера какво се случва. А не бездействам цял сезон и не лея крокодилски сълзи за личните си семейни и любовни драми. Може би затова във всичко американско постоянно се повтаря, че именно с комуникация се решава проблема – защото тези хора изобщо не комуникират, поне ако се съди по героите в сериалите им.

Ето я и разликата с английските сериали, или поне тези, които аз съм гледал, и ето защо ги предпочитам. Драмите са истински (а не изкуствено запълващи повече екранно време), героите рядко преиграват, а мистериите са направени като хората – ако те се развиват бавно, то не е защото героите ги е страх да попитат. Затова и никога не съм бил голям фен на БСГ, Фриндж или Загубени.

Atanas_Slavov

Ще кажа само, че „Батълстар Галактика“ е несъмнено шедьовър като вложена в него драматургична енергия, прекрасно обрисувани герои, превъзходно измислен и изпипан дизайн и просто ме заболя сърцето, като видях как авторите употребиха това богатство за да дръпнат чергата към „божия план“. Остава си фактът, че ред ключови събития които определиха развитието на сюжета бяха обяснени с този „план“, а това обезцени значението на етическия избор на героите. Нещо, което за всеки атеист е принципен въпрос! Ти ли решаваш, или изпълняваш Неговия план? А темата за религията можеше да я има, но не да бъде „финалната развръзка“ на историята.
Какво щеше да попречи на финала героите да започнат да възраждат човечеството, като вземат за ориентир много важния извод, заради който много персонажи си дадоха живота (туширан и позабравен във вихъра на сюжета) – че човекът се определя не от материала неговото тяло а неговото самоопределение и нравствени позиции?
Но мен, като автор на статията ме учудва, защо всичко се фокусира върху Батълстар…? Няма ли в статията други сериали и концепции?
Няма ли някой да защити „горките зомбита“, например?

Мира
Pepper

Напълно съгласна съм. Чудесен коментар и подкрепям мнението на 100%. Без темите за религията Галактика нямаше да е същата, разбирам че много хора останаха разочаровани от финала защото не подхождал на една фантастика. Но точно това, че е фантастика дава свободата на създателите да разглеждат всички поставени от тях теми и да ги интерпретират по един много удачен начин.

Петя Ивайлова
petia84

съгласна съм за Галактика – не може да се пренебрегне сериозната доза мистика още в минисериите – когато в имената на героите има толкова очевидна символика – Розлин (ясно за челите Дан Браун – линията на розата – т.е. би трябвало да навежда на мисълта за пророчица, а също и за Майката), Адама (от Адам), Гайъс (от гръцката богиня на Земята, а освен това баща му се казва Юлий;) ), Лий Адама – Аполо, по-късно и Атина и т.н. – според мен е ясно в каква посока ще поеме сериала от самото начало, дори и някои от нещата да са били доизмисляни в последствие. Освен това, както е написал г-н Неколов, БЗГ разглежда много други теми, които са актуални и интересни, затова не виждам защо всички, които са били разочаровани в очакванията си за финала, трябва да се вторачват в религията.
Статията е интересна – може би скоро ще опитам да гледам нкой от неамериканските сериали, за които не бях чувала. 🙂

Прекрасен текст, поздравления, г-н Славов. С едно нещо обаче не мога да се съглася изначално – с определянето ви на шедьовър като „Бойна здезда Галактика“ като „идеологически прислужник на теологията“… Не мога да си обясня какви мозъчни лавирания са ви отвели до това… странно заключение, но то е напълно безпочвено. „Бойна звезда Галактика“ е фантастика – това трябва да е повече от ясно на всеки един, посещаващ този сайт. Защото, заради прекрасната драма и възвишените теми, често забравяме, че този сериал е преди всичко фантастика. Като такава, основната ѝ цел е да изследва и поствя под въпрос. Взимаме последните 50000 от човешката раса, пускаме ги из празния космос и им гледаме сеира. 🙂 Тук, надявам се, сте съгласни, че „Галактика“ прекрасно изследва основните аспекти на човешката цивилизация – правосъдие, култура, политика, история и… колко много щеше да загуби от комплексността си, ако не беше засегнал и нещо толкова фундаментално, като религията. Всичко щеше да е една степен по-праволинейно, по-прозрачно, по-просто. А и да не забравяме, че никой не говори за християнството или коя да е от популярните релгии днес. Става въпрос за сблъсък между политеизма на хората, монотеизма на сайлоните и една „сила“, която никой никога не определя като каквото и да е. Всъщност в „Галактика“ се изследва религията със същото безпристрастно любопитство като останалите аспекти на цивилизацията ни – да вземем за пример Гайъс и неговият малък „култ“, както и вярата в Зевс и Атина, която отвежда хората на Земята, в противопоставяне на ангелите, които са изпратени от Един бог. Това за мен е красотата на фантастиката – тя може да си играе с подобни всеобхватни въпроси и дори да ги направи реалност и никой нищо не може да ѝ каже, защото е точно това – фантастика. А дали някой е обиден от това „какво ни казва сериала след 4 сезона“ си е за негова сметка. Аз знам, че съм атеист и скептик и за миг не останах разочарован от религиозната супа, която ни надробиха екипа от сериала и от която, повтарям, не разбирам как стигнахте до това умозаключение.
Извинявам се за дългия коментар.