Да пием!

Тост по грузински

Грузинска веселба. Домакинът казва:
– А сега Гиви ще произнесе тост!
Става Гиви и казва:
– Да пием! – И си сяда.
След малко пак:
– А сега Гиви ще произнесе тост!
Гиви пак става и казва:
– Да пием! – И пак си сяда.
След още малко:
– А сега Вано ще произнесе тост!
Вано започва:
– Уважаеми приятели! Всички ние сме се събрали тук в този хубав слънчев ден, за да празнуваме по един много светъл повод…
Домакинът го прекъсва:
– Благодаря, Вано, седни си. А сега Гиви ще произнесе тост!

Ако трябва да обобщя книгата „До дъно!“ с няколко изречения, бих използвала написания по-горе грузински тост. Но предвид, че се очаква ревютата да са по-дълги и подробни, ще опитам да кажа и няколко думи по същество.

Представете си фентъзи свят, в който официалната религия е пиенето. Забравете за Ордена на скърбящите и купчината други ордени. В това ъгълче на света хората искат да си пият и домашнярката е символът на тяхната вяра в алкохола.

Намираме се в село Джибрен в областта Хопсбрук, където по правило почти нищо не се случва. Главният герой – Артелерон Худин, възрастен ветеран, когото всички наричат бай Арти, е безсмъртен. Това му вгорчава живота до немай-къде – вече няма нищо интересно за вършене, нито пък има смисъл да прави каквото и да е, предвид че животът му ще си остане същият, каквото и да предприеме. Освен това, отдавна вече му се налага да пие, за да живее, а не обратното, което би било малко по-интересно. С една дума, скука.

Неговият добър приятел Лавес върти съмнителни далавери, а бай Арти му помага – вероятно от нямане на друга работа. Когато обаче съселяните му разбират за въпросните съмнителни занимания, карат Артелерон да се „справи“ с приятеля си, с което му отварят такава…

Отдавна не се бях смяла така на фентъзи. Може би не попадам на правилното четиво, а може би просто книгата е уникално смешна. „До дъно!“ има някакъв сюжет, но той не е главното. Главното са хората и свърхестествените твари, които правят какво ли не под въздействие на алкохола, като например да спят по покриви и където още заварят, да търчат из селото с каруци, обвити в огън и вихрушки, както и да се завиват с пейки. Забавните лафове на автора, с които описва всичко това, също допринасят за атмосферата. Почти всяко изречение (а това е огромно постижение) ме караше да се смея и да искам да чета още. Например, когато кметът ги попита каква музика искат да им свири на празника, селяните отговориха: „Искаме жените в селото да станат по-леки!“.

Забавно беше също така, че когато на въпросния празник дойдоха брегорите (мечко-хората), се оказа, че с местните нямат друг общ език, освен алкохола. Въпреки това, всички се разбираха чудесно. Е, поне докато не се натряскаха.

Като бонус, въпреки наличието на елфи, мечко-хора и прочие фантастични същества и странните имена на някои хора и места – Хопсбрук, хейлати, Яриоро и т.н., по манталитета си личи, че действието се развива на родна почва – вероятно в някое село, забравено от цивилизацията. Всъщност, ще отида още по-натам и ще предположа, че сетингът е българо-руски, което го прави още по-приятен, поне за мен. Не знам какво точно ме наведе на мисълта за руската компонента – може би някои от думите и имената на хората – например самият Артелерон, Норик и Сборовски район, както и конструкцията на изреченията и глаголните времена. И това, че всички поркат, макар че и у нас това не е нетипично.

Хареса ми също така синята корица на първото издание. В нея също има нещо от руските приказки, но не знам доколко е нарочно. За съжаление, обаче, хартията наистина е малко твърда, което затруднява четенето, а покритието на корицата започна да се бели по краищата само от едно четене. Доколкото ми е известно, по-новото издание (на изд. „Потайниче“) има вътрешни илюстрации и текстът е редактиран, но не съм попадала на него. Надявам се то да е с малко по-добро качество, макар че илюстрацията на корицата не ме грабва особено.

Освен не така оригиналния сюжет, недостатъци са дупките в светостроенето и краят, който е колкото да има край. Също, героят беше прекалено пасивен и оставяше действието да го мъкне. Вярно, че е възрастен и животът му е опротивял, но чак пък толкова… Липсата на редакция и особено корекция си личаха твърде много, смятам, че има нужда  от малко полиране, за да блесне. Доста неща останаха неясни, например механизмът на действие на „домашнярката“ и този принц накрая за чий ни беше. Както казах, сюжетът не му е силната страна. Историята започва интересно, но свършва неочаквано, но не от най-удовлетворителното „неочаквано“.

Все пак, книгата притежава някакъв особен чар,  какъвто имат народните приказки, но не сладурските им захаросани съвременни варианти. „До дъно!“ е съвременна приказка за възрастни и това й отива.

Моята оценка:
История – 5
Герои – 6
Стил на писане – 6
Eлементи на изненада – 5
Емоционален заряд – 5
Теми за размисъл – 6
Фантастични елементи – 5
Степен на оригиналност – 6
Старание на автора – 6
Маркетинг, промоция и хитов потенциал на книгата – 5

Общ успех: Отличен (5,50)