Доктора и Дона срещу ужасите на края на вселената

Завръщането ни в 2008 започна миналата седмица Doctor Who: The Star Beast. Имах своите забележки към него, но в крайна сметка останах доволен. Мислех си, че най-доброто, на което може да се надявам с втория епизод от спешълите, е да получа същото усещане за нещо хубаво, макар и много далеч от перфектно. За щастие, получих повече. Doctor Who: Wild Blue Yonder няма да остане в паметта ми като нещо феноменално от рода на 4х10 Midnight (това е най-близкото му сравнение), но успя да постигне всичките си цели и да ме остави с много широка усмивка дълго след надписите.

„Доктор кой“ е много разнообразен сериал, комбиниращ приключения, драма, комедия, ужаси, социален коментар и детинщини в интересен микс – понякога сместа работи, понякога не, понякога епизодът забърква няколко от тези жанрове заедно, понякога само един. С трите спешъла на Тенант и Тейт Ръсел Т. Дейвис си е поставил за задача да мине през целия списък, като детинщините вече бяха отметнати с първия епизод, а вторият е предвиден за фокус върху хорър потенциала на сериала. И е супер, че този аспект не е забравен, защото сюжетът отдавна страда от липсата на епизоди, ставащи и за възрастни.

Доктора и Дона попадат на космически кораб с нещо ужасно на борда – толкова ужасно, че ТАРДИС отлита (и то със звуковата отвертка, най-полезната джаджа на Доктора, която винаги го измъква от трудностите) и ги изоставя да се оправят сами със заплахата. Ръбът на вселената е непозната дори за Доктора област, там може да се крият всякакви мистерии, включително заплашващи самата вселена. Естествено, двамата попадат точно на такава, но тя има още един аспект.

Ако още не сте гледали епизода, съветвам ви да спрете с ревюто дотук, защото ще продължа със спойлери. Неслучайно маркетингът изобщо не наблегна на този епизод, той е най-добър ако се гледа без никакви предварителни знания и очаквания. Всякакви обяснения и пуснати кадри биха развалили мистерията и драмата му.

Та, допълнителният аспект на заплахата е, че тя се сдобива с телата, лицата, мислите и спомените на Доктора и Дона. Те се изправят не само срещу злонамерени същества с непознати природа и цели, които не бива да бъдат допускани във вселената, но и срещу самите себе си, срещу силните и слабите си страни, срещу миналото. Сериалът вече ни е карал да не мигаме, да не дишаме, да не спим, сега трябва и да не мислим…

Неведнъж съм отбелязвал, че ужасът е многократно по-ефективен, когато е комбиниран с драма, с емоционален заряд и личен залог за героите, който е по-значим от чисто физическото им оцеляване. Не че уродливите форми на Доктора и Дона не са достатъчно плашещи и пленяващи вниманието ни като зрители, но силните моменти започват, когато съществата атакуват Доктора психически и припомнят умопомрачаващите събития от края на Чибнал-Уитакъровата ера. Впрочем, в този момент ни се напомни и защо тази ера беше толкова ужасна и защо имахме нужда от завръщането на Дейвис като сценарист. Няма значение колко ненавиждаме концепцията за безвремевото дете, обръщащо целия сериал и всичките му 60 години с краката нагоре и с хастара навън, колко хаотичен, претупан и претрупан беше флуксът – най-обидното от тези нелепи опити на Чибнал да остави своята следа (по-точно мръсна кална диря) върху историята на сериала беше липсата на последствия от тях. Уитакър просто мина през събитията с леко объркан поглед и плоска тъга, остави ни претръпнали от глупостите на сценариста и безразлични. Тук, на края на вселената, в един затворен космически кораб с двама души в актьорския състав, най-накрая усетихме емоционален заряд и последствия върху Доктора от грандиозните разкрития. Просто за целта ни трябваха добри сценарист и актьор в мъдро и зряло написан епизод, фокусиран върху целта си, а не детска програма, разпиляна на 20 шарени и светкащи места…

Самата среща на Доктора и Дона с двете зли имитиращи същества беше чудесно развита и без да отчитаме емоционалния заряд. Концепцията е превъзходна – позволява изродщини и боди-хорър, напомнящ на Джон Карпентър, позволява чуденки кого точно виждаме на екрана и дали героите ще успеят да различат оригинала от копието. За момент си помислих, че наистина е възможно Дона да умре в края на епизода, изоставена и неразпозната от дългогодишния си приятел, а копието да завземе живота й. Прекрасно решение беше представянето на копията да стане постепенно и деликатно. Оставиха ни да се сетим сами, че нещо не е наред, без фанфарите и шумните оркестри на композитора и отговорника за саундтрака Мъри Голд да ни подсказват, че се случва нещо важно и обръщащо епизода. Дори леко глуповатите телесни извращения работят отлично – хем леко смешни, хем страшни в перфектни съотношение и комбинация.

Още една похвала заслужава Ръсел Т. Дейвис за много мъдрата по-умерена употреба на двете същества и доброто темпо. Повече време с тях би било разводняване, затова и епизодът започва с комедийна и несвързана сцена, след това си позволява съвсем спокойно и непришпорено изследване на ситуацията и подготвяне на почвата за интересното по-нататък, а накрая отделя няколко минути за среща с дядото на Дона и клифхенгър за преливане към финалния спешъл. Впрочем, това е последната сцена с Бърнард Крибинс, заснета 3 седмици преди смъртта му. Актьорът не е успял да се завърне за още сцени в следващия епизод, но ще се спомене, че героят му е жив и здрав. Крибинс има много фенове в Англия и мнозина от тях направо са се разревали от сцената-сбогуване, поне ако съдим по коментарите из интернет.

Като споменахме началото, великолепна беше и комедийната нотка с мавитацията. Запознанството с Айзък Нютон не беше най-зрялото нещо, което сериалът е правил, но внесе много чар и щипка удоволствие в хорър сюжета по-нататък, без да отнема от сериозността му. Интересно дали думата мавитация ще се запази за следващите епизоди като по-продължителна шега и дали ще се завърнем отново при Нютон, за да го научим на правилния термин.

За да не останете с впечатление, че епизодът е перфектен и всичко ми е харесало, ще отбележа и белите му кахъри. Компютърно генерираният коридор на космическият кораб не беше най-убедителният декор, който съм виждал. Чудесно е, че сериалът вече има по-голям бюджет и може да си позволи по-внушителни обстановки, но ако не може да го прави убедително, по-добре да не се опитва. Предпочитам тесен евтин коридор на мазе, облепен с ламарини, които да се преструват на стени в космически кораб, но поне да са физически съществуващи, пред очеваден зелен екран, върху който са нарисувани някакви красоти, видимо тотално фалшиви. Друг минус е, че това е специален епизод – очакваме от него да бъде бомбастичен, може би да включва стари регенерации на Доктора, а получихме просто серия, която спокойно би могла да бъде по средата на кой да е сезон. Добра серия, много сполучлива, но не такава, която да остане в паметта ми завинаги както спешъла за 50-годишнината например. Не ми допадна и моментът със солта, за който самият Доктор каза, че съжалява. Нима Доктора винаги тича наоколо с най-различни случайни неща из джобовете си, включително солница? Е, както и в предишното ревю отбелязахме, тези слабости не ги виждаме за първи път, така че щом сме фенове на сериала, значи сме се научили да ги преживяваме, а и тази седмица бяха в достатъчно малка доза, за да не попречат на важните елементи – споменавам ги, за да придам малко обективност на текста и да не звуча като тотален фенбой.

И така, Wild Blue Yonder е чудесен епизод, по-хубав от предишния, с добра идея и добра реализация. Дори някой детайл да не ви е харесал, замислете се кога е бил последният епизод, който да гледате с интерес. Кога последно е имало моменти със силен и правилен емоционален заряд, които да запомним. Не е сериалоопределящ епизод, който да остане във вековете, но е прекрасно прекарване на един час и със сигурност ще ни остави със съжалението, че ще е само един от този тип – ако можеше Тенант и Тейт да се задържат за цял сезон с такива, щях да съм на седмото небе, но уви, завръщането ни в 2008 ще продължи кратко. В следващата серия ще видим Тоймейкъра, ще се сбогуваме с Дона и ще видим регенерацията в следващия Доктор, Шути Гатуа.