Не хихикам

След разпиления, но все пак приятен The Star Beast и превъзходния Wild Blue Yonder, дойде време и за последния юбилеен спешъл с Дейвид Тенант и Катрин Тейт – The Giggle. В него видяхме завръщането на стар злодей, появата на нов Доктор и поредно приключение, в което главното дуо спаси човечеството от хаос и смъртна заплаха. Доволни ли сме от епизода?

Честно казано, трудно ми е до отговоря. В интернет преобладават положителните мнения, така че явно ще съм малцинство този път. Не че епизодът беше лош или съвсем не ми хареса, просто беше… недостатъчен. Ръсел Т. Дейвис ни беше предупредил, че ще има „спорни“ моменти, и да, прав е, има ги.

Оттук нататък следват спойлери.

Единият ми проблем беше Тоймейкъра. Интересен злодей, даже щях да се зарадвам ако той беше станал новият Господар, който да се появява почти всеки сезон и да бъде силен архивраг за Доктора(вместо да го убиваме и прераждаме и него по 100 пъти – нищо чудно някой ден и на него да му изтекат 13-те живота). Но за съжаление Тоймейкъра ми се видя твърде абстрактен и шантав по неоригинален начин. Сцената с липсинк на Спайс Гърлс просто дойде в повече. Вече имахме две такива с Господаря и още втората беше пресилена и повтаряема, тази беше направена просто защото може да бъде направена. Парите на Дисни вече се леят върху сериала и се пилеят за глупости като тази злодея да пее и танцува сред дъжд от розови листа, а Докторите да си подават топчица в кула, наподобяваща тази на Отмъстителите. Признавам, че Нийл Патрик Харис го направи много по-чаровен и пълнокръвен, отколкото заслужаваше чисто откъм сценарий, така че аплаузи за актьора.

Другият ми проблем беше хаотичността на епизода – твърде много неща се случваха с твърде малко ефект и емоционален заряд. Каква беше функцията на завръщането на Мел, например? Просто набутваме старо лице в състава ей така, за да има. Имаше ли смисъл от Влинкса, освен да се покаже симпатично роботче? Реално не, но защо да не го включим ей така за пиниз. Можеше ли Тоймейкъра да бъде по-малко абстрактен и магичен и по-реалистичен? Можеше, но защо да е такъв, като Дисни са ни дали пари и можем да го правим каквото си искаме, включително богоподобен. Имаме уличен хаос, политици, сюжетче от 1925-та, ЮНИТ, чупене на канона и какво ли още не в петдесет и няколко минути.

Имам едно оплакване, което вече започна да се повтаря и е налично в 3 от 3 епизода до момента – твърде удобното разрешаване на всякакви проблеми. Не искаме да убиваме Тенант? Готово – измишльотваме си бигенерация. Не искаме той да остава без ТАРДИС? Готово, удряме с чук и машината на времето се раздвоява. Искаме някаква функция за Мел и след този безсмислен епизод? Готово, тя вече е част от семейството на Дона и е „леля Мел“, нищо че Дона я е срещнала онзи ден.

Стигаме до най-спорния момент – бигенерацията. От една страна, хубаво беше да се даде хепиенд и щастлива пенсия на Тенантовия Доктор – всички го обичаме и той го заслужава. Даже вече има нелоши фен теории, според които неговият Доктор по-късно регенерира в Куратора от спешъла 2013 година и в ренегат-Докторката от Prisoner of the Judoon. От друга – така се губи един от основните източници на емоционален заряд при Доктора, една от основните му характеристики. Да, той не умира, но винаги трябва да се регенерира. Винаги имаме трагично сбогуване с настоящия му вид, винаги при регенерацията се получава нов Доктор, който може да има различни мисли и нагласи и не е баш същият индивид. Така че в известен смисъл имахме поне символична смърт на персонажа, за която да пуснем една сълза. Е, щом Доктора може и да бигенерира, значи сбогом и на тази опасност. Честно казано, намирам го и за малко обидно спрямо останалите Доктори – всички те имаха само по една ера, умряха и регенерираха, само Тенант имаше 1 живот като Доктора, след това човешки клонинг, който остана във вселената на Роуз Тайлър, сега втори дубъл и на всичкото отгоре вторият дубъл не умира, а отново остава жив, този път с най-добрата му приятелка и семейството й (и може да се завърне в следващ епизод или в сериал-разклонение).

На всичкото отгоре, тук и Шути Гатуа като 15-ти Доктор малко пострада, защото заради нуждите на сюжета се появи като вече готов утвърден персонаж, без изобщо да е такъв. Досега Доктора винаги е имал първа история, в която да осмисли новия си вид, да опознае новото си Аз и едва тогава да поеме на новите си приключения, а сега бъдещата версия директно с танцова стъпка и уверена усмивка побеждава злодей. Всъщност, ако оставаме с двама Доктори, съществуващи едновременно, за какво ни е изобщо да гледаме новия, като всички си предпочитаме Тенант завинаги? Впрочем, интересно е как мнозина мрънкаха срещу избора на Мат Смит навремето, защото бил твърде млад и „секси“ (един от най-грозните актьори, които съм виждал. Супер талантлив и готин е, но никога не бих го нарекъл секси), което сексуализирало Доктора и това било евтин трик за привличане на по-възрастни зрители и развращаване на децата. Сега всички си мълчат, въпреки че имаме също млад актьор с хубаво тяло и дори се запознаваме с него разгърден без панталони. За хомоеротичните му прегръдки с Тенант в 5 от общо 10-те им минути заедно даже няма да говорим.

Иначе епизодът имаше и доста силни моменти и идеи. Да, в последно време хората спорят твърде много и твърде много залитат в конспиративни теории, за което трябва да се говори, и се разкриват черти на характерите ни, с които трябва да се преборим, за да станем цивилизовано общество и да продължим към светло бъдеще. Една от силните страни на Ръсел Т. Дейвис като сценарист е, че улавя много добре такива обществени тенденции и ги вплита в творбите си, тук отново я доказа.

Колкото и да съм нерешителен в мнението си за играта на Тоймейкъра с Доктора и Дона, колкото и да не одобрявам метафизични сюжети, в които няма нищо научнофантастично, а само фентъзи, трябва да призная два много яки момента. Единият беше срещата на Дона с куклите – бяха зловещи и добре направени. Другият беше бързата куклена пиеска с придружителите на Доктора след Дона – много от тях хем умират, хем не баш. Доктора се утешава, че са успели да се спасят в някаква форма, но на практика са загубени за него и му тежат на съвестта. Хем беше емоционално припомняне на тъжни съдби, хем беше добър фенсървиз. Дона доскоро беше най-ефектното и страдалческо попълнение в този списък, но сега й е даден хепиенд, което също не съм сигурен дали одобрявам или не – хем го заслужава и е стоплящо сърцето, хем разваля ефекта от предишния й финал, с който трагичната й участ остана запечатана в съзнанията ни за години напред.

Впрочем, не мога да не изкажа възхищението си и от сцената с уличния хаос. Такова нещо е доста трудно за организиране и заснемане, но се е получило чудесно. Ето един пример за добра употреба на парите на Дисни. Със сигурност на BBC такива сцени им се получават много по-добре, отколкото онези, които съдържат изобилие от компютърни ефекти и анимации.

В крайна сметка, да, не е много редно да се оплаквам прекомерно, защото отново слабостите на епизода са предвидими и допускани много пъти преди – свикнал съм с тях. Но някак не останах въодушевен и се надявах на повече. Ръсел май трябва да наблегне повече върху епизодите със спокойно темпо и малък актьорски състав, защото Wild Blue Yonder остана единственият наистина хубав, ефектен и даже почти безупречен от трите спешъла, докато другите два не са лоши епизоди, но не са и шедьоври, които да включваме в топ класации.

Първият епизод с Шути Гатуа ще дойде само след 2 седмици – на Коледа, като засега се очертава да продължи в същата линия – с шумен и разпилян сюжет, въртящ се около гоблини на пиратски кораб, летящ в небето. Стискам палци сезонът догодина да е по-издържан, а бигенерацията да не се появява повече, защото ако ще се ползва само за хепиендове, не си струва чупенето на канона и загубата на каквито и да е залог и опасност за Доктора в бъдеще. И да, разбирам, че Doctor Who е семеен сериал и дечицата трябва да се радват, но най-добрите му епизоди определено не са най-детските и щастливите.